26 декември 2012

Радостно е


Одеве Ясен и братовчедите му устроиха снежен бой в задния ни двор. Слушах детски смях и тупуркане на крака, весели викове, а в това време Вихрен лежеше до мен топличък, тих и уханен.
Коледните дни са леко хаотични, шумни, понякога се чудим как да насмогнем на нуждите на двете деца и на собствената си необходимост от пространство, възрастен разговор и сън. Но колкото и да е щуро около нас, зимата ни кара понякога да се смълчаваме. Гледаме снега, пушещите коминчета, вдъхваме парата от чашите с чай и се радваме на нашата малка къщурка, така стоплена и уютна, гостоприемна за измръзналите пръсти и крачета.
Одеве всички бяха излезли навън с тава топли кроасани. Децата хрускаха, а бузите им розовееха като ябълки.
Вчера и моите бузи розовяха, докато се пързалях по заснежения склон зад къщата с една от ония смешни пластмасови седалки с дръжки, а Ясен ме гледаше развеселен. Радостно е. Подаръци под елхата, курабийки, детски усмивки, goodwill, топлина, пъстри украшения, ухание на борова гора в кухнята, свещи, fairy lights, пълни чайници, музиката на Хендел – всичко е точно така, както трябва да бъде.
Само едно ми липсва – моментът, когато ще можем да излизаме с бебето за повече време и да скитаме всички заедно по снега. Ще търсим следи от зайци и невестулки, и ще се пързаляме с шейни по чудния сняг.
Толкова е хубава тази Коледа! :-)
 




 

24 декември 2012

Какво всъщност празнуваме на Коледа? Някой задава ли си този въпрос? :-)

Както ми припомни Шони от "71 toes":

 

“For unto us a child is born, unto us a son is given: and the government shall be upon his shoulder: and his name shall be called Wonderful, Counsellor, The mighty God, The everlasting Father, The Prince of Peace.”

 

Светлината ни е дадена, трябва само да я пуснем в сърцата си.  

 

19 декември 2012

Историята за раждането на Ясен (записана с три години закъснение)

Ясен се роди преди три години през април. Тогава не писах за това в блога, нито пък съм разказвала историята за това раждане на някого. Дори не бях си я записала в личния дневник. Всъщност не ми беше приятно да си спомням. Опитвах се да забравя или най-малкото се мъчех да редактирам спомена, за да намаля неприятното чувство.
С появата на мъничкия ми Вихрен преди месец това неприятно чувство почти изцяло изчезна. Или по-точно се превърна в нещо ново. Превърна се в радост. Радостна съм заради това, че грешките отпреди три години станаха повод за мен да търся по-светло и красиво изживяване на раждането, и че не само го търсих, но и го намерих.
Излекувах се от (горчи)вината.
Разбрах, че раждането принадлежи на нас, майките, и поемането на отговорността за него може да носи болка, но дава и такава сила, която нищо друго не може да даде на една жена.
Сега вече мога спокойно да погледна назад.

Първото ми раждане беше типичното за нашето време болнично раждане. То се сведе чисто и просто до болничен престой, придружен с лечебни процедури. Както пише в епикризата ми оттогава: „Основна диагноза: Друго спонтанно раждане при едноплодна бременност; Придружаващи заболявания и усложнения: Едно живородено”. Приложеното лечение според епикризата се е състояло в прилагане на окситоцин, мануално подпомагане при раждане и епизиотомия.
Странното е, че когато раждането започна, бях спокойна по отношение на моята част – бях убедена, че мога да се справя със самото раждане. Чувствах се щастлива от мисълта за предстоящото вълнуващо събитие. Но в същото време ме беше и страх – не толкова от евентуалната болка, колкото от болницата и лекарите. Този страх за мен е необичаен – лежала съм в болница все пак (макар и отдавна), мога да понеса големи количества физически дискомфорт, не се плаша от кръв и болка. Този път обаче не отивах да ме лекуват – бях напълно здрава, бременността беше протекла без усложнения. Имах неприятно предчувствие. За него допринасяше и фактът, че никак не бях подготвена за раждането – бях чела разни неща, да, но съвсем недостатъчно – не знаех за питоцина, за ефекта на епидуралната упойка, не знаех какво е епизиотомия и че изобщо се прави...Нито знаех какво ме чака, нито какво искам. Толкова лесно изглежда човек просто да сдаде отговорността, която природата му е дала, на лекарите. Най-простото нещо е да легнеш и да чакаш лекарите да ти извадят бебето, да се оставиш в чуждите компетентни ръце, които да те освободят от твоето страдание.
Доста след раждането разбрах, че аз всъщност не искам да ме освобождават от нищо. Не ми беше щастливо от това, че на мястото на експириънса „раждане” в паметта ми остана една голяма дупка. Че това ли било раждането?
Една нощ изтекоха водите и час след това вече бяхме в болницата. Последваха рутинната клизма и бръснене и слагане на абокат и записване на тонове до безкрай, а после едно дълго нощно чакане. Добре, че Иван беше с мен, иначе щеше да ми е много самотно. Посъветваха ме да лежа, за да мога уж да си почина и да имам сили. Естествено нито си починах, нито пък раждането се задвижи. Получих някакви контракции, но преди да успея да разбера какво ми се случва, лекарите решиха, че раждането не напредва достатъчно бързо. На практика така и не схванах какво точно са същинските естествени контракции, защото получих питоцин, а пък след това не успях да разбера какво са и напъните, защото питоцинът направи нещата толкова груби, че си поисках и упойка. Това повлече след себе си още медицински екстри – система с физиологичен разтвор (беше ми паднало кръвното – а без храна и вода как иначе?) и катетър (заради упойката).
Както казах, от напъните наистина нищо не разбрах. Десет души се суетяха, бърбореха и викаха около мен, даваха ми инструкции, които аз не можех да изпълня. Говореха ми неща от сорта на „Хайде, напъвай, момиче, нищо не правиш! Хайде, акай!” Умирах от жажда, от недоспиване, умора и студ и исках да свърши. Накрая лекарката се качи на едно столче и ми натисна корема с лакът, след което извадиха ножицата и ме срязаха отдолу и Ясен излезе...Чух гласа му и се почувствах неизмеримо щастлива и облекчена, че цялата тая лудост приключи, че детето ми е вече навън.
И тогава дойде най-ужасната част на цялото преживяване – подадоха ми го да го целуна и моментално ми го взеха. Не видях даже лицето му. Помня една топла глава с нещо мазно по нея, което ми залепна на устните. След това ме шиха, Иван си тръгна, а аз останах сама – и в продължение на 6 часа не можах да се добера до детето си. Най-наивно си мислех, че ще ми го донесат. После получих едно чистичко, облечено, натъпкано с адаптирано мляко бебе.
След това дойде и фиаското с кърменето. Добре, че предварително се бях подковала поне по този въпрос. Благодарение на светли личности като Василена Доткова, Таня Русева, консултантките по кърмене към кабинета в „Майчин дом” бях стигнала до непреклонното убеждение, че ще кърмя детето си, пък да става каквото ще. Ако не бях толкова упорита, лекарите с тяхното ужасно адаптирано мляко и идиотски режими щяха да провалят нещата. Настояваха кърменето да става на 3 часа по 5 минути на всяка гърда, а после даваха адаптирано мляко. Не разрешаваха бебето да лежи в леглото на майката, защото не било хигиенично. Не даваха да го гушкам, без да метна чиста пелена на рамото си, за да не се допира бебето до моите дрехи...Когато ми се надуха болезнено гърдите на третия ден, не се намери кой да ми покаже как да ги изцедя.
Сега от началото на кърменето си спомням подути гърди, разранени зърна, кръв по тях, паника, безсънни нощи, чувство за провал. И преглед при една педиатърка в същата болница, в която родих, която каза сто „окуражаващи” неща от типа „О, ама на вас това зърно ви е вдлъбнато, как ще кърмите с него”, „а другото зърно пък ви е плоско, трябва да го изтегляте”, „детето ви не наддава достатъчно” и накрая ни предписа адаптирано мляко. Даже го купихме. Бебето Ясен се държа най-правилно от всички – напишка лекарката, докато го мереше, след което се мусеше на фалшивото мляко. И без това май не му го дадохме повече от веднъж. Пълната кутия отиде на село, където котките видяха сметката на противния белезникав прах (между другото с Иван се опитахме да го пием, ядем, слагаме в разни други храни и установихме, че това нещо просто не е годно за консумация – има ужасен вкус – много по-ужасен от обикновените сухи млека). Продължих да цедя и да кърмя, понякога давахме изцедена кърма, за да заздравеят зърната, мазах се с разни илачи, докато накрая всичко се подреди – и двамата с момченцето придобихме увереност и рутина. Ясен беше само на кърма докъм осмия месец, когато се самозахрани с коричка хляб, задигната от масата, и с една коледна курабийка, открадната от оставената непредпазливо на пода кутия. Кърменето продължи година и 8 месеца, когато Ясен сам се отби без никакви драми и проблеми.

И така, от раждането първия път нищо не схванах. След известно кривене на душата разбрах, че за това основно аз съм си виновна. Явно това беше реалността в българските болници, а аз отидох неподготвена – не знам дали от мързел или поради наивната си вяра, че всичко ще бъде наред въпреки лекарите. Е, по лекарските критерии всичко беше наред – жената и детето живи и в изправност. Както пише в моята епикриза: „Ход на раждането: Роди се жив доносен плод от мъжки пол с тегло 3420 ръст 52”.
Добре, че беше кърменето. Благодарение на него успях донякъде да надживея цялата глупост, да се свържа с моето момченце. А и самият ми прекрасен Ясен винаги е бил с мен в трудните моменти.
На мен от раждането ми остана вината заради това, че аз невинаги съм била с него. Беше ужасно чувството, че съм го изоставила в студените гумени ръце на лекарите, когато той със сигурност е имал нужда от майка си...Остана ми и усещането за безпомощност и срам от това, че не се справих – в крайна сметка не аз родих детето си, а наистина лекарите го извадиха. Дълго време не исках нито да мисля, нито да говоря за това. Когато познати ме питаха как е минало раждането, отговарях: „А, много добре.” Без подробности.
След като мина известен период, започнах да се замислям за това болнично раждане, да се опитвам да си припомня детайлите, да си отговоря на въпроса защо беше толкова неприятно и защо ми остана такъв горчив спомен. Когато започнахме да мислим и действаме за второ дете, неизбежно се появи мисълта „Ето, сега ако забременея, пак ще трябва да се разправям с разни лекари и болници”. Неприятна мисъл. За щастие междувременно бяха минали цели три години и нещата бяха започнали да се променят. 
Когато се появиха най-сетне двете черти, се зачетох още по-задълбочено. Четох за дулите, за подготовката за раждане и този път реших, че този път няма да пестя усилия и време, за да се роди второто ми дете в по-смислена обстановка. Мислех си, че раждането не може да е равносилно просто на влизане в болница, все едно ще ти махат сливицата или сляпото черво. Не исках втори път да бъда лекувана от бременност. Опитах се вече ясно да формулирам защо първият път остана в паметта ми преобладаващо като провал. Започнах да говоря с мъжа си, който беше присъствал и можеше да запълни някои от детайлите, които на мен ми убягваха.
Раждането е неповторим момент в живота – появява се нов човек, нов член на семейството, който променя всичко досегашно. Този процес, колкото и да е изследван научно, просто не може да се обясни и обхване само от разума и теорията – някои елементи от него не подлежат на обясняване, класифициране и регулиране. Не е чудно, че открай време раждането има леко мистичен ореол и в повечето култури е било придружено с най-разнообразни ритуали. То не може да бъде сведено просто до физиологичен процес, който съдържа елементите A, B, C, D, при чиято липса или неефективност се прилагат тези и тези процедури. Четейки, мислейки и припомняйки си собствения негативен опит се убедих, че на семейството трябва да се даде възможност да изживее раждането като нещо велико, могъщо, смайващо – като чудото, което то всъщност е.
Така че неприятното изживяване имаше своята роля в живота ми. Беше урок и подтик за поемане на отговорност. И тъй, ето какво написах в дневника си един юнски ден тази година, когато вече усещах как второто момченце подритва лекичко в корема ми: „Смятам този път да разбера какво аджеба е това раждането. Сигурна съм, че няма нищо общо със системи, катетри, упойки и епизиотомии.” Това беше началото на моето търсене, което завърши щастливо.
Това търсене и намиране може да се опише с красивите думи на една прекрасна блогърка, която много уважавам: „Dear you, may you give yourself permission to trust your voice, step into your power and know that what youre doing matters”.
По-нататък ще ви разкажа за подготовката, за многото интересни, вдъхновяващи и смайващи неща, които научих за раждането, и за появата на Вихрен. :-)

16 декември 2012

Бременността болест ли е?


Наскоро споделих с приятелка колко прекрасно беше раждането на Вихрен, а тя ми писа следното: „Не бях чувала за магически раждания, спомням си едно изказване например, според което около раждането нямало нищо хубаво”.

Стана ми тъжно. За пореден път. Защото за твърде голям брой жени това изживяване наистина не е свързано с нищо хубаво.

Представете си например едно раждане, при което жената лежи по гръб с вързани крака, лекарят обръща бебeто надолу с главата и го шляпва здраво по дупето. Представете си раждане, при което лекарят изважда бебето с форцепс и казва на родилката: „Виждате ли, че и мъжете могат да раждат?”. Представете си раждане, при което трима лекари натискат корема на майката и накрая тя освен с бебе се сдобива и с пукнато ребро.

Представете си сега как шефът на голяма АГ болница обяснява, че претенциите на жените за това как да протича раждането им не трябва да се вземат под внимание, защото докато раждат, жените са неадекватни.
И сега последното предизвикателство за въображението – представете си, че в епикризата, която една родилка получава при изписването си от болницата, пише: „Основна диагноза: Друго спонтанно раждане при едноплодна бременност; Придружаващи заболявания и усложнения: Едно живородено”.

Новият живот се посреща като „заболяване” и „усложнение”. Здрави жени биват лекувани от тежкото страдание „бременност”. Ами как тогава да имат хората положително очакване за раждането?

ПП няколко дни по-късно: Тази публикация я оставих да звучи леко кисело-горчива, но какво да правя, продължавам да се дразня от идиотщините на тема раждане, които от време на време чета и чувам. Вече няма да се отплесвам с rant-ове, а ще карам по същество, обещавам. :-)

13 декември 2012

Декемврийски печива :-)

Днес се проведе Голямото Печене на Курабии. Според майка ми тази наша традиция датира поне от 2001 година, а може би и от по-рано. 
Ето как изглеждаше кухнята по време на процеса:

 

И след моята дискретна намеса, целяща да се укрият курабиите от голямото дете:


Целта на тази подла родителска мярка е курабиите да не се изядат наведнъж, а по възможност поетапно. :-) Да видим ще има ли ефект!

Рецептите тази година бяха следните: 
Бисквити за отшелници от "Нож и виличка"
Лешникови кифлички от Ирина Купенска
Сладки с рожков от Йоана 

плюс едни велики меденки и едни симпатични сладки със сусам от старото коледно списание на "Бурда", което може да докара сърцетуп на всеки любител на сладкишите.
Вихрен помагаше с всички сили, като спа почти през цялото време.


Ясен го бяхме пратили при дядо му, за да предотвратим родителски възклицания от типа: 

"Ясене! Не сипвай повече сол в тестото! и "Ясене! Спри да изяждаш стафидите!" :-) 

И за да не кажете, че злепоставям момчето, искам да наблегна на факта, че те двамата с баща му правят най-вкусните содени питки на света! Че и украсени!


Като този портрет на мъжа на нашата дула:
 

Надявам се това да е само началото на празничното пекарство! :-) 
Наздраве с чаша горещ черен чай!

03 декември 2012

Сняг :-)

Натрупа по покривите вече! Горе на ливадата вятърът е толкова силен, че снегът се носи хоризонтално. Не смея да изляза навън. Започвам да си тананикам "Baby It's Cold Outside".



И приготвям подправки за греяно вино и за чай масала. :-)
Ура, зима е!

01 декември 2012

И пак на Драгоман


На 10 ноември, два дни преди раждането на Вихрен, се озовахме на Драгоманското блато. Най-съвършеното място за прекарване на един тих ноемврийски предиобед. Няма нужда да казвам, че всичко беше приказно – и най-вече играта на светлината по Чепъна, по тръстиките и папура. Слънцето ту се показваше в пълен блясък, ту се мъглееше зад тънък облак, ту се скриваше напълно, а блатото беше като море, във всеки миг ново и различно, ту раздвижено, ту спокойно, с преливащи една в друга отсенки на жълто, охра, сиво, кафяво, бежово, с шепот, преминаващ в тътен като прибой. И Чепънът над всичко, разбира се, и той постоянно различен и изненадващ. Смрадликата аленееше нагоре и придаваше пищност на есенната картина. Не можах да се нагледам на тръстиките, на правите им гладки стъбла с тъмни шарки, на пухените им метлици, които така детайлно се открояваха на фона на брилянтно синьото небе. Обичам тайнствените тунелчета между тях, криещи живот.
Птици не видяхме почти никакви – само една чапла мярнах, а над полето се рееше мъжки полски блатар. Но зад затишието се чувстваше някакво тайнствено вълнение. О, Блатото – такова богатство е, че не може да се опише. Много съм щастлива, че бяхме там точно преди да се роди Вихрен. Взехме частичка от съвършенството с нас. Нямам търпение да видя пак това място – чудно място за приключения, за невероятни срещи, за светлини, цветове и отсенки, за радост от живота, за магическо съзерцание. Може би ще отидем чак през пролетта, когато настане кипежът на новия птичи сезон с бумтенето на големите водни бикове и разпяването на жабите. А може би и по-рано. Но междувременно ще копнеем за там.






29 ноември 2012

В края на ноември

Бесен вятър, кервани от облаци пътуват по небето - о, понякога есента е изумителна в дивия си размах! И е приятно в такъв ден да излезеш за малко, да те побрулят бурните пориви, а после да се завърнеш в топлата кухня при чашата димящ черен йоркширски чай, в който се завихрят облаци от мляко. :-)
Днес с Вихрен сме сами вкъщи, Иван и Ясен обикалят из София по разни задачки. Толкова е тихо в къщата, само вятърът потропва с вратите и понякога се чува тихият гласец на малкото момченце, което ме вика. 
Блажено време е това - така съм благодарна, че мога да бъда близо до Вихрен сега, да го гледам и да се радвам на мимолетните усмивки, на спокойното нахранено изражение, на уханието на мъхнатата му главица. Обичам как ми се усмихва почти винаги, когато легна срещу него на леглото. Как притихва, когато го галим по миниатюрните крачета. О, наистина е неповторимо прекрасно да имаш бебе.
След раждането следващото чудо е кърменето. Няма нищо по-умиротворяващо и нежно. Мога да го правя непрекъснато. :-) И вече изчетох половината Хари Потър покрай храненето на Вихрен. :-) 
И тъй като най-вълнуващите теми за мен в момента са раждането и кърменето, сигурно много ще пиша по въпроса в следващия месец. И ще разнообразявам с подробни разкази за предколедната подготовка. :-) А след Хари Потър на ред е Туве Янсон. И като подготовка за премиерата на "Хобит" - добрият стар Толкин.
Желая ви много магия през идващите дни!

27 ноември 2012

Няколко любими цитата за бременността и раждането

Толкова много може да се каже по тези теми! Колкото повече мисля и си припомням собствените си изживявания, толкова повече се мая на богатството от уроци, изобилието от сила, вяра и вътрешен мир, които една жена може да получи чрез зачеването, износването, раждането и отглеждането на детето си. 
Обичам тази споделена мъдрост на майките, тя е безценна.

Pregnant women!  They had that weird frisson, an aura of magic that combined awkwardly with an earthy sense of duty.  Mundane, because they were nothing unique on the suburban streets; ethereal because their attention was ever somewhere else.  Whatever you said was trivial.  And they had that preciousness which they imposed wherever they went, compelling attention, constantly reminding you that they carried the future inside, its contours already drawn, but veiled, private, an inner secret.  ~Ruth Morgan

Attending births is like growing roses.  You have to marvel at the ones that just open up and bloom at the first kiss of the sun but you wouldn't dream of pulling open the petals of the tightly closed buds and forcing them to blossom to your time line.  ~Gloria Lemay

There is power that comes to women when they give birth.  They don't ask for it, it simply invades them.  Accumulates like clouds on the horizon and passes through, carrying the child with it.  ~Sheryl Feldman

Birth takes a woman's deepest fears about herself and shows her that she is stronger than them.  ~Author Unknown

In the moments of labour and birth, all the forces of the universe are flowing through a woman's body.  ~Sandra K. MorningStar

The power and intensity of your contractions cannot be stronger than you, because it is you.  ~Author Unknown

Childbirth provided the drama I craved, the thrill of peeking over the primal edge of creation, the rush of the unexpected.  ~Peggy Vincent

Giving birth is not a matter of pushing, expelling the baby, but of yielding, surrendering to birth energy.  ~Marie Reid

Women's bodies have near-perfect knowledge of childbirth; it's when their brains get involved that things can go wrong.  ~Peggy Vincent

Birth is not only about making babies.  Birth is about making mothers... strong, competent, capable mothers who trust themselves and know their inner strength.  ~Barbara Katz Rothman

Pregnancy and birth knit womankind together.  Help weave a gorgeous thread to add to the fabric.  Be supportive.  Be kind.  Be wise.  Be open.  ~Desirre Andrews

Childbirth is an experience in a woman's life that holds the power to transform her forever.  Passing through these powerful gates - in her own way - remembering all the generations of women who walk with her.... She is never alone.  ~Suzanne Arms

20 ноември 2012

Роди се Вихрен! :-)

На 12 ноември следобед се появи едно съвсем ново мъничко момченце. Сега спи в средата на нашето легло с доволен вид и млечни капки по физиономията. Усмихва ми се.
С него, баща му и нашата дула Боряна изживяхме истинска магия, каквато не сме подозирали, че е възможна под покрива на българска болница. Разбрахме какво представлява едно раждане, оставено на естествения си ход. И все още не мога да повярвам колко простичко, тихо и помитащо красиво беше цялото изживяване. През цялото време бях в нежните ръце на Иван и моята прекрасна дула, движих се, имах възможност да усетя и запомня всичко, да се преизпълня с древната сила, помагала на всички родилки. Иска ми се да прегърна нашия доктор, който беше до нас, за да ни помага, а не да ме учи как се ражда. И Вихрен беше прекрасен тогава, силен и устремен навън! А сега като че ли става още по-прекрасен. :-)

11 ноември 2012

This and that

Почти се преборих с камарата от бебешки дрехи, които имах за пране и гладене. Дете, можеш да идваш! Нищо, че още нямаш матрак на леглото – в нашето има достатъчно място за теб. Е, ако не реши брат ти също да намине – а той е като котките – колкото и голямо да е леглото, той може да го завземе цялото. А нашето всъщност не е от най-огромните.

Вчера с прискърбие и досада сложих кръст на Google Chrome, който се срина и ми затри 3 yearsworth of bookmarks – половината ми компютърен живот просто изчезна. Бекъп му е майката в този виртуален свят, бекъп, момиче! Добре, че е блогът, който както всичко друго около мен постепенно се превръща в архив. :-) Май трябва да му направя копие, преди нещо да му се е случило и на него.... Грррр, понякога е приятно да започнеш начисто, а понякога хич.

Днес наливах горещото мляко в буркани и един от тях каза „прас”, млякото се стече по шкафа, напълни чекмеджето с приборите и чекмеджето с подправките. Подскочих от ужас при вида на млечното езеро и получих поредната контракция. :-) Добре, че беше Иван, който с прекрасно самообладание се зае да отстранява щетите.

Машината за хляб още не е поправена, но ще бъде!!! Не мога да търпя вече тези ужасни хлябове, които купуваме – за три дни развиват мухъл, ако не ги оставя да изсъхнат – а тогава вече стават жилаво твърди и опасни за зъбите. Добре, че момчетата редовно пекат прекрасни содени питки! Ясен им прави очи и бузки и уши с топчета от тесто. Усмихва ме това момченце.

Изядохме първото тиквено ризото за сезона. О, не мога да повярвам как преди никак не обичах тиквите – как да не ги обича човек с прекрасния им цвят? Мммм, а колко бяха вкусни онези фусили с доматен сос и наденичка и парченца препечена тиква, които си ядох насаме преди няколко дни....Сега е ред на аленото цвекло! Обичам ноември. :-)

08 ноември 2012

Embrace the unexpected


Интересни дни. Има нещо много особено във въздуха около мен. От няколко дни очакването буквално изпълва всяка моя съзнателна секунда, а дори и насън съм леко нащрек за някакво по-силно усещане, за призив.

Един ден раждането сякаш започна – и после просто спря. Чела съм, че понякога става така – засилващи се болезнени контракции, тичаш към болницата, но те пращат обратно вкъщи, защото същинското раждане още не е тръгнало. Може да се случи и няколко пъти преди the real thing.

Ние не стигнахме чак до болницата, но приготвихме багажа, даже дадохме Ясен на леля му за през нощта.
Беше странно и продължава да бъде. Нащрек съм, да.

И си мисля колко различно е това от моите предишни представи. По време на тази бременност прочетох толкова много интересни, хубави думи, научих много, много неща. Бях започнала да се чувствам подготвена. Най-малкото по-подготвена от миналия път, защото сега знам какво искам да ми се случи. И какво не искам. Но тъкмо за това не се бях сетила. :-)

Embrace the unexpectedсе казваше някъде из книгите за бременност и раждане, които прочетох. Let go е другата често срещана фраза. Мисля за това всеки ден, старая се да вярвам в правилния ход на нещата, напомням си, че моето раждане не е нещо, което подлежи на контрол и планиране, че винаги зад ъгъла чака нещо, което ограниченият човешки ум не е в състояние да предвиди. 

Мога да имам какви ли не очаквания, страхове, планове, идеи, но в края на краищата раждането винаги е изненада – като неотворен подарък под елхата, на който виждам размерите, формата и опаковката, но не мога да предположа какво точно има вътре.

В онзи момент, когато трябваше да се откажа от нагласата си, че ето, тази вечер ще раждам, се почувствах леко измамена. Така се чувствах и когато след това трябваше да обясняваме на най-различни хора защо така още няма налично бебе.

Сега съм спокойна, доколкото е възможно. :-) Научих още едно нещо за раждането. И получих напомняне, че много рядко нещата са точно такива, каквито изглеждат. И май сега ще ми още мъъъъъничко по-лесно да се оставя на Чудото да ме води. 

25 октомври 2012

Шарени есенни дни

Вчера сутринта на кухненската маса намерих ето тази композиция, наредена от Ясето  (червеното в средата е нар):


Преди няколко дни тримата (или по-точно четиримата :-)) ходихме горе по ливадата и намерихме дърво с мънички белфльорчета. Бяха съвършено прекрасни – изобщо никоя ябълка не може да се сравни с току-що откъснатата от дървото. Есента раздава с пълни шепи! 


Яркожълти ясенови листа насред яркосиньо небе, скачащи катерици, лъскави кестени, падащи и въртящи се листенца и крилатки, неповторимо вкусни круши от съседското дърво, последни домати от градината, и над всичко е полегнала тази златна есенна светлина, която идва право от приказките.



В нашата кухня все по-често греят свещички, вдига се пара от чаената кана и от тенджерите с топла супа, а доматените салати постепенно отстъпват на хруптящите шарени кореноплоди, зелето и карфиола, полети с много лимонов сок и поръсени с препечени тиквени семки.
Постлахме най-сетне и килимите! Иван ги занесе на пране в Златна Панега и сега са меки и пухкави, ухаят на чиста вълна. И одеалата също.
Започнах полека да чистя градината. И наистина е полека, защото при мен бързите и резки движения са невъзможни :-). В оранжерията Иван и Ясето насяха разни салатки, които вече поникнаха.

Подготвяме се за есен и зима. И за среща с едно ново дете. :-)

15 октомври 2012

В градината и извън нея


Вече се разгърна истинското есенно съвършенство. Чета The Rhythm of Familyна Аманда Блейк Соул и си мисля колко е права за това, че когато поспрем да погледнем и усетим промените в природата, откриваме тишината в себе си. Точно това обичам на есента – забавения ритъм на нещата. Случват се големи промени, но на фона на всепоглъщаща тишина, на сгъстяващ се нежен сумрак. Става все по-тихо, тъмно, сънно, светлината докосва, без да заслепява, оцветява света внимателно и неусетно, макар и в ярки цветове. Сякаш виждам рисуването на картина – всяка мазка по платното се откроява, цветните петна се събират едно по едно в изящна хармония.
Размечтах се и ми е тувеянсоновско и толкинско на душата. Сякаш живея в старите времена, времената на приказките...Чаят е особено топлещ сега, свещите греят, книгите ме прегръщат уютно. И чакам. Децата растат. Ясен тича весело, хвърля камъни в рекичката, бере глог, катери се по скалите край нашето малко водопадче, киха и се радва на шарените листа. Бебето плува в мъничкия си дом и ми дава радостното усещане, че никога не съм съвсем сама. Нощем понякога усещам дребен крак, подпрян в ребрата ми. Не ми пречи. Само понякога се чудя не го ли натискам твърде силно, когато седейки се навеждам да садя цветя в градината.
Градината. Е пълна с есенност. И мир. Събираме каквото има, последните домати, малки чушчици, няколко шепи лук и шалот, разчистваме лехите, насипваме тор. Аз завзех голямата леха на равното, започнах да пресаждам цветя, да садя луковици. Цветарството ми е важно в този момент, но не забравям и зеленчуците. След като четох, четох книгата за органично земеделие, реших да разчупя собствените си схеми и да смеся всичко, да садя на едно място цветя и зеленчуци, и подправки, и ягоди. Искам гъсто обрасли лехи, които да задържат влагата. Искам джунгла от цветове и вкусове. Така става, когато човек твърде много разлиства градинарски книги и списания. :-)


Не знам докъде ще стигна с моето садене...Но в момента няма значение дали ще изпълня плановете си или не – просто ми е хубаво, че догодина моите луковички ще разцъфнат и в градината ще има най-малкото свеж магданоз. А може би все пак и други неща. :-)
Знам, че изглеждам забавно – разрошена жена с голям корем, приседнала на земята, наведена напред, обработва големи площи с малката си лопатка. :-) Ако можех да се видя отстрани, щях да си се усмихна. Всъщност и сега си се усмихвам. Толкова е хубаво да разровиш почвата и да скриеш в нея с надежда сочните луковици. Сама си обещавам пролет.
Червеноопашките продължават да пеят, студът още не ги е прогонил. Сойките изглеждат много заети, а над главите ни всеки ден прелитат гарвани, програкват далечно и продължават нанякъде. Всички са заети, подготвят се. Поемат дъх преди дългия тих студ. Трупат запаси.
И ние също. Събираме си запаси от храна за мрачните зимни дни – храна за стопляне на тялото и за събуждане на душата. Складираме си слънчеви лъчи, огнени цветове, ароматни подправки и сме толкова доволни, че имаме нашата есен в нашата градина и навсякъде наоколо.

21 септември 2012

Домати от градината

Ей, успях да снимам най-сетне част от тазгодишната доматена реколта. Поради суша и разни други такива тази година нямаме голямо разнообразие от продукция, но пък доматите са образцови. Иван най-хитро ги насади долу до вадата (да, имаме си малка рекичка в градината :-)), така че с едно-две повърхностни поливания и по шепа тор на корен получихме забележителен резултат. Сега всеки ден се яде по една колосална салата. :-) И са толкова вкусни тези домати, че не успяват да ми омръзнат. :-) Ето ги:



18 септември 2012

Bash Street Theatre

Тази година много исках да видя поне едно представление от Фестивала за уличен и куклен театър (тук е програмата). В неделя заради дъжда нищо не стана, а вчера през деня не успяхме, защото детето нанкаше сладко в новото си легло и сърце не ми даде да го събудя за представленията в 17 часа. Но вечерта се запътихме въодушевени към София. Замотахме се, докато хапнем по сандвич, после докато намерим мястото, така че изпуснахме началото. Но Bash Street Theatre веднага ни прикова вниманието. 


Представлението беше в стил "ням филм", много весело и свежарско. Заглавието е "Силен човек" и се разказва за трупа пътуващи артисти, които спешно си търсят заместник на техния силен човек. Около това има любов, преследване и страховити сцени - и разбира се много смях, музика и веселие -, а повече за сюжета има тук.



Особено много ни хареса музикалният фон - в типичния стил на немите филми от 20-те години на миналия век. Музиката е буквално един от героите в постановката. Композирана и изпълнена от Seamas Carey, акордеонист и пианист. Надникнете в сайта му, ако искате да чуете за какво става дума, там може да се слуша целият саундтрак.


Останахме много доволни от цялото нещо, а Ясен обяви, че театърът много му е харесал и иска пак да го водим. :-) Ето това беше желаният ефект. :-) Е, един от тях. :-)
Накрая беше задължително да се помотаем около пъстро осветените фонтани през НДК, за да може Ясето да си покара новата количка там. :-)


Беше много приятна вечер. Особено съм доволна, че успяхме да заведем Ясен на театър, защото той днес замина за няколко дни при баба си и дядо си на село и ще пропусне останалата част от програмата. Но ние с Иван сигурно ще гледаме още някое представление. Bash Street Theatre ще играят тази вечер пак от 20 часа при НДК. Препоръчвам! 

14 септември 2012

Току-що осъзнах, че съм ходила няколко часа със следи от дъжд по очилата. А се чудех защо светът ми изглежда така приятно замъглен. Първият дъжд от много време насам. По случайност го изживях в градинката на Дънов сред рози, рудбекии и космоси, всичките радостни от свежата благодат. И аз - хронично недоспала, но също тъй радостна. Радвах се, че идва есента, че имам бебе в корема, че Иван си идва от командировка, че отивам на среща на дулите, и си се радвах просто за това, че съм там, между розите, и че ме вали този прекрасен дъжд.
Имах тежки дни напоследък - не мога да спя, половин нощ се въртя, в главата ми мислите се бият, вдигат шум. После през деня ходя замаяна, махмурлия, всяко действие изисква усилия, усилия, сякаш катеря Аконкагуа или някой също толкова труден връх. Имам чувството, че постоянно страдам от височинна болест. Задъхвам се, звезди пред очите ми... 
И все пак - толкова подаръци получавам, че не мога да не се усмихвам широко, макар и леко замаяно. 
С детето онзи ден за малко да изпуснем автобуса поради две катерици, които ни забавляваха в парка. Преди няколко дни пък една червеноопашка кацна на прозореца на спалнята, на метър от мен. Гледаше ме. И аз нея. Вчера Ясен радостно ми посочи две гугутки, кацнали на жицата над нашата порта. Едната полека се примъкваше към другата. :-) Виждали ли сте как понякога гугутките стоят сгушени една в друга? Умиляват ме.
Ясен също. "Миличка майчица" - така казва той и ме целува старателно по бузите и по челото. Миличко мое момченце. 
Препрочетох "Anne of the Island" за х-ти път, ах, тази Анн, каква е прекрасна! През повечето време паралелно с книгата поглъщах по купа салата от Ивановите уникално вкусни домати. Успях да не накапя книгата. :-) Имам педагогически проблем - как да уча детето, че не трябва да чете, докато яде, като аз го правя непрестанно? Do as I say, don't do as I do - любимата ми родителска максима. :-)
Накупих си много книги напоследък, това винаги носи радост. Част от тях даже прочетох. :-) Предимно на тема възпитание, образование, бременност и раждане. А тук на бюрото ме чака една шарена книжка за organic gardening. Аз съм като Паганел - само че не пътешествам в кресло, четейки географски книги, а градинарствам мислено, докато се изтягам по новия удобен матрак. :-) Е, догодина се надявам градинарството да не остане само виртуално. 
Харесва ми уханието на сушени домати, завладяло напоследък моята кухня. Есен освен другите благини за мен означава реколта и зимнина. Две много любими неща. :-) В антрето висят връзка чубрица и плитка чесън - съвсем мои си, от моята градина. 

Ей такова ми е хубаво на душата, макар да съм недоспала. 

01 септември 2012

Шабла

Когато бях малка, ходехме всяка година на море. Понякога баща ми започваше да спестява съвсем отрано. Беше убеден, че ще сме по-здрави през зимата, ако през лятото сме се пекли на морското слънце и сме дишали морския въздух. Вероятно е бил прав. :-)
Спомням си съвсем ясно усещането "ето го морето!". Нещо като тиха еуфория, която ме обземаше на специалния завой на автобуса за Черноморец, след който се появяваше гледка към синята шир.
Силата на това усещане като че ли е изчезнало - сега приемам морето с повече самообладание. :-) Това е жалко - но не означава, че го обичам по-малко. В годините, когато не сме ходили на море, у мен винаги оставаше някаква празнина и липса. Липсваха ми необятността, променящите се цветове, уханието (в съзнанието ми някак винаги съчетано с мириса на прегоряла златна трева и сочни праскови), приятното ваканционно безвремие. И пясъкът в сандалите, и малките тъмни дини, и бабите, които продаваха домати пред вратите си, и ритуалното похапване на попчета в Созопол, и разходките от единия до другия край на Царския плаж. Ех, още си спомням гледката към морето от голямата тераса на нашата къща за гости. Помня как баща ми слушаше радио, обут в жълти шорти, майка ми печеше чушки и пържеше картофи, а аз режех краставици за таратор. В това време плажните кърпи се вееха весело на простора, а по улицата долу се точеше безкраен поток от летовници, нарамили шарени чанти.
Щастливи спомени.
Сега обаче дойде време за нови изживявания. Аз на море в ролята на родител. :-) Също толкова весело и прекрасно.
Тази година отскочихме за малко до Шабла с хитрата мисъл хем да сме с приятели, хем да се топим в морето, хем да гледаме птици на Шабленската тузла.
И макар че с Иван многократно обсъждахме защо е по-хитро да се ходи на море в Гърция вместо на Шабла, всъщност ни беше много хубаво. :-)
Хубавото започна още по пътя, когато се отбихме да видим малка част от Побитите камъни. Оттам нямам снимки, но имам приказен спомен. Не знам защо хипотезите за произхода на тези естествени каменни колони не включват тролски елемент. Аз там се чувствах точно като в царството на някакви приказни гиганти, които са оставили след себе си странни колони, за да се чудят хората. :-) Още по-приказно ми стана, когато видяхме съвсем отблизо един лалугер. И той също ни гледаше с не по-малък интерес.
Морето ни посрещна с вятър и огромни вълни. Ясен беше видимо притеснен от стихията и нямаше желание да се доближава твърде до водата. По-късно, когато морето се успокои, пак не поиска да се къпе. Но нас това не ни притеснява - сигурно ще дойде и моментът, когато детето няма да иска да излиза от водата и ще се чудим как да го извлечем оттам. Важното е, че момчето харесва пясъка. Прави замъци, копа дупки, меси пясъчен хляб - въобще забавляваше се през цялото време.



Наслаждавахме се на "лошото" време, което включваше хладен вятър, високи вълни и силен вятър. Толкова жега бяхме брали преди това в Банкя и София, че тази прохлада ни дойде много добре. Съживихме се. Така нареченото лошо време стана повод за една разходка на отдавна мечтано място - Ботаническата градина в Балчик. 
Отдавна ме влекат ботаническите градини. Като бях дете, един познат на майка ми ни заведе в градината в Бояна и за мен това беше голямо приключение. Спомням си зелените зърна кафе, които разнасях в шепа, и се маех, че това растение расте и у нас. После в Кьолн ботаническата градина, известна като Флората, ми стана нещо като място за поклонение. Ходих там десетки пъти и все намирах по нещо ново. А пък за градината в Балчик слушам много отдавна от най-различни хора. Баба ми беше обещала да ме води там, но това така и не се случи. Така че явно най-сетне беше дошъл моментът! И очакванията бяха надминати.




Беше красиво и разнообразно и поучително, и толкова много неща за откриване има, толкова скрити кътчета, че просто ще се наложи да ходим пак. :-)
Кактусите са ми интересни от отдавна, понеже нашите винаги са им били почитатели. Вкъщи винаги сме имали кактуси. И сега се вълнувам, когато някой от тях вземе, че цъфне. Така че тези гледки бяха стоплящи сърцето. :-)


Ясето беше в чудесно настроение през цялото време и се взираше с интерес в растенията, които му посочвах. Честно казано не бях очаквала наистина да се заглежда толкова! Но изглеждаше доволен. 








Един ветровит следобед закарахме нашия приятел Пешо на скалите край Тюленово да лови сафрид, а ние се мотахме наоколо и разглеждахме странния дупчест бряг.  







Отидохме и до Шабленския фар, разбира се. Предишната вечер го бяхме гледали как просветва в тъмното и се почувствахме привлечени. Фаровете имат свойството да омайват хората. Не мога да не си спомня за татко Мумин, който така силно желаеше да бъде пазач на фара, че отмъкна семейството си накрай морето на онзи неопитомен остров в "Татко Мумин и морето" на Туве Янсон.



Обиколихме Шабленската тузла. Доста време прекарахме и на морския бряг между тузлата и морето, гледахме прелитащите чайки и рибарки.  
Една привечер на брега стояха в съзерцание три камъкообръщача.
А белите петна долу на снимката са лебеди. :-)


Гледахме залези. И един изгрев, който не снимах.



От плажа към тузлата се влиза по ей такава пътечка. :-)


Ето ги орнитолозите. :-)



Миши следи из пясъка...




Беше диво и красиво.