На 10 ноември, два дни преди раждането на Вихрен, се
озовахме на Драгоманското блато. Най-съвършеното място за прекарване на един
тих ноемврийски предиобед. Няма нужда да казвам, че всичко беше приказно – и най-вече
играта на светлината по Чепъна, по тръстиките и папура. Слънцето ту се
показваше в пълен блясък, ту се мъглееше зад тънък облак, ту се скриваше
напълно, а блатото беше като море, във всеки миг ново и различно, ту
раздвижено, ту спокойно, с преливащи една в друга отсенки на жълто, охра, сиво,
кафяво, бежово, с шепот, преминаващ в тътен като прибой. И Чепънът над всичко,
разбира се, и той постоянно различен и изненадващ. Смрадликата аленееше нагоре
и придаваше пищност на есенната картина. Не можах да се нагледам на тръстиките,
на правите им гладки стъбла с тъмни шарки, на пухените им метлици, които така детайлно
се открояваха на фона на брилянтно синьото небе. Обичам тайнствените тунелчета
между тях, криещи живот.
Птици не видяхме почти никакви – само една чапла мярнах, а
над полето се рееше мъжки полски блатар. Но зад затишието се чувстваше някакво
тайнствено вълнение. О, Блатото – такова богатство е, че не може да се опише. Много
съм щастлива, че бяхме там точно преди да се роди Вихрен. Взехме частичка от
съвършенството с нас. Нямам търпение да видя пак това място – чудно място за
приключения, за невероятни срещи, за светлини, цветове и отсенки, за радост от
живота, за магическо съзерцание. Може би ще отидем чак през пролетта, когато настане
кипежът на новия птичи сезон с бумтенето на големите водни бикове и разпяването
на жабите. А може би и по-рано. Но междувременно ще копнеем за там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар