28 октомври 2010

Тихо се сипе


Брях! Е как така? Чакайте малко! Днес е 28 октомври! Още не съм си прибрала саксиите с мушкато! Какъв е тоя сняг?
Явно се налагат спешни мерки.
А. Да се пусне в експлоатация шоколадовото фондю.
Б. Да се извади от шкафа кутията със смес за чай масала.
В. Да се подготвят списъци за подаръците. Коледните.
Г. Да си напиша дипломната работа.
Не. Не. Нямах това предвид. Просто ми се изплъзна.
Изпадам значи и аз като Жанет в зимно-коледно настроение и почвам да правя гирлянди. И да подрънквам на пианото "Тихо се сипе".

И да редактирам четвърта глава. Ох. Май гирляндите ще почакат.

18 октомври 2010

Годишнина :-)

7 години, откакто yours truly свири на пиано.
В началото свирех „Тръгнал кос” и „Тихо се сипе първият сняг” с един пръст. Благодаря на всички мили хора, които са били подложени на това изтънчено музикално мъчение, без да замахнат с тежък тъп предмет в моя посока.

Но сега, мили хора, аз съм на друго ниво. Понякога свиря така, че хората се заслушват. Макар че техниката ми е доста жална-немощна, се опитвам да интерпретирам някои Моцартови сонати. Мъжът ми още не се е отказал от мен. Даже напротив – свирим Григ на 4 ръце.

Всичко започна в далечното минало, когато аз все още бях на 20, млада и пълна с енергия. Или не, може би е по-правилно да кажа – всичко започна, когато съседката ми тръгна на уроци по пиано.

Бях на 6. Завидях с черна завист. О, как завиждах за умението, с което тя изтръгваше звуци от тези леко страховити, недостъпни, строги клавиши! Оттогава все нейде в дъното на съзнанието ми дебнеше мисълта за Пианото, Пианото...

В късната ми тийнейджърска възраст и през първите студентски години слушах повече музика, отколкото може да си представи човек. Слушах и падах на колене. Мечтаех да мога. Зарекох се, че ще се науча. Визуализирах как като свежа баба пенсионерка ходя на уроци по пиано в многото си свободно време.

Ура, не се наложи да дочакам бели коси!

Една нощ баща ми сънувал сън. Работел в градината на село и слушал как откъм къщата се носи музика на пиано, свирена от мен. На следващия ден: „Руми трябва да  ходи на уроци по пиано.” Точка по въпроса. :-)

Е, оттогава ми побеля косата. :-)

Свирех в местното читалище под вещото ръководство на една Истинска Учителка – такава по призвание, която чува не само музиката, а и душите на децата. Поради липса на пиано ползвах читалищните.

Ръководството, явно свикнало с ексцентричността на читалищните възпитаници, най-отзивчиво ми отключваше прашасалите стаи, за да се докосна до старите пиана.

Беше малко страшно. Пианото всяваше респект у мен. Учителката по солфеж също. А също и 6-годишните ученичета в музикалното училище, които не просто свиреха по-добре от мен, а бяха истински опитни музиканти.

И все пак ето ме – недовършена пианистка – безкрайно щастлива от това, че е осъществила мечтата си.

Разбрах какво е да свириш – това е, когато пръстите ти се движат сами, а ти седиш и се слушаш. :-) Без да си мислиш през цялото време „Оф, сега оня там фа диез с кой пръст се свиреше” и „Олеле, сега идва оная трудната част, ей сега ще оплескам работата”.

Впрочем свиренето е и много други неща, както знаят всички, които са били на истински клавирен концерт. То не е нещо, което може да се опише.

То ми даде много часове, изпълнени със смисъл.
И още – прекрасното чувство да свиря заедно с най-любимия човек – най-добрите ми изпълнения са били на четири ръци с него.
Прекрасното чувство да съм сред деца, които правят нещо красиво и истинско – и то не защото някой ги кара, а защото са вдъхновени.
Прекрасното чувство да уча нещо ново с вещата помощ на призвана учителка.

Да, наистина не може да се опише.

И най-хубавото е, че няма да спра. :-) Пианото беше едно от първите неща, които си докарахме в новата къща. Голямо свирене пада по всяко време на деня и нощта!

Да. Съседката, на която завиждах, сега бърше праха от пианото и понякога се опитва да извири по слух „Nothing Else Matters” и „Доко, Доко”. Много е добра на „Котешкия марш”.

Аз пък с гордост мога да кажа, че за 7 години аз нито веднъж не съм свирила „Котешкия марш”. 

Сега свиря един валс, писан от прадядо ми. И вече на никого не завиждам. :-)


08 октомври 2010

Когато дните са студени и къси

"Мюмлата се мушна под юрганчето, изопна крака, та чак изпукаха, и сви пръстчета около електрическата възглавничка. Навън валеше. След няколко часа щеше да е достатъчно огладняла за вечерята на Филифьонката, а може би дори би имала желание да побъбри. Но сега нямаше нужда да прави нищо друго, освен да остави топлината да я обгърне, в този миг светът представляваше един голям мек юрган, увит около една мюмла, изолиран от всичко останало. Тя никога не сънуваше, спеше, когато й се спи, и се събуждаше, когато си струваше да се събуди."

Туве Янсон, "В края на ноември", превод Румяна Любенова 2002

Светлина

Около мен планини от носни кърпи, леко абсурдно настроение, защото чета Bridget Jones и гледам Ferris Bueller's Day Off
Уморено ми е и смешно
Главата ме боли боли боли
Но когато съм замаяна, по-добре възприемам някои неща
Ето края на един ден през октомври
Когато небето слезе на земята






01 октомври 2010

Приказки от лятото



Преди много време (август, ех, колко отдавна ми се струва) ходихме тримата из Рила. Сега с радост разглеждам ето тези снимки. Лятото е прекрасно, точно защото тогава човек може да скита наистина с размах. :-)
И понеже всичките ми писачески ресурси са впрегнати в моята чудовищна дипломна работа, ще оставя снимките да говорят сами за себе си. Аз слушам Muse (не ме отписвайте още! :-)) и настроението е адски щуро. :-)