20 септември 2013

Няколко спокойни минути

Пред къщата на цимента, напечен от слънцето, седя с Ясен и Вихри, хладен вятър люлее върбата, но ние сме на приятен завет. На Вихри лекичко се развява перчемът. Във всяко юмруче стиска по една дребна огризка от ябълка и си отхапва парченца. Ясен седи край нас, и той гризе, от време на време скача и търчи да донесе още ябълки. Огризки летят през оградата над лозата. Вихри забравя своите огризчици и идва да се катери по мен. Стиска ме с лепкави ябълкови ръчици и се протяга да издърпа ябълката от моята ръка. Ясен тича до дървото, връща се с пълни шепи. Тази година ябълчиците са съвсем дребни, съвсем удобни за хващане от малки ръце. И толкова вкусни, колкото може да бъде една ябълка, тъкмо откъсната от дървото. Вихри мете земята с огризката, пуска я, иска нова. Всички държат по няколко ябълки и отхапват от всяка поред. Чува се гарванов грак. На жицата над портата кацат синигери и врабчета. 
Всички са спокойни. И аз. Косата ми е леко раздърпана, защото Вихри я ползва за катераческо въже. С боси крака сме, слънцето нагрява събутите вълнени чорапи, кърпени безброй пъти от майчини/бабини сръчни ръце. Вихри бърше меки ябълкови ръце в червения ми гащеризон, пътувал с мен преди години чак до езерото Ван, събрал по себе си петна от Адана кебап, вишнев сок и още какво ли не. Седя си усмихната на слънце като доволна котка, заобиколена от малките си. След малко пак тръгваме да правим неща. Трябва обяд да се прави, да приспивам деца, да ходим до града. Но точно в този момент още е мир. Да. Още една ябълка, и още една, и още една. Аз и моите котета, слънцето на двора и ябълковото дръвче.