Откакто започнах редовна работа преди няколко години, често се чувствам в странно полубезтегловно състояние. В работните дни водя живот, затворен между компютъра, книгите, домашните занимания и работата в градината. Достигат ме редки отблясъци от външния свят, понякога идват хора, които носят със себе си свежест от далечни места. Но обикновено дните са почти еднакви, преобладаващо спокойни. Отмятам една по една дейностите от работния план, чатя с колеги по служебни и неслужебни (предимно котешки, хранителни, книжни и политически) въпроси, момчетата идват да ми разказват за игрите, плановете и проектите си, носят ми храна, понякога излизам в градината да полея, да поработя нещичко или просто да гледам как растат нещата. Свършвам малко домакинска работа, понякога чета или пиша в дневника, вечер се разхождаме или се виждаме с приятели. Редуват се малък брой простички занимания, животът е приятно праволинеен.
В този момент от времето чувствам, че това е най-правилният ритъм. Не ми се бърза заникъде, не искам да правя големи планове, да градя въздушни кули, да събирам багажи за преселения. Харесва ми да стоя и да гледам как дните се изнизват един след друг – като Отис Рединг (Sittin' in the mornin' sun / I'll be sittin' when the evenin' come / Watching the ships roll in / And then I watch 'em roll away again, yeah / I'm sittin' on the dock of the bay / Watching the tide roll away). Отис седи на морски кей, а аз си се представям на речен бряг. Неведнъж през това лято прекарвахме часове край река Росица в съзерцание на отблясъци, сенки и отминаващи води. Децата шляпат и строят бентове, а аз гледам тихи вълни и бели бързеи, сочни подводни растения, развяващи се като зелени коси на русалки, гледам полета на бреговите лястовици, които ловят насекоми ниско над реката. На брега на времето е тихо.
