15 октомври 2012

В градината и извън нея


Вече се разгърна истинското есенно съвършенство. Чета The Rhythm of Familyна Аманда Блейк Соул и си мисля колко е права за това, че когато поспрем да погледнем и усетим промените в природата, откриваме тишината в себе си. Точно това обичам на есента – забавения ритъм на нещата. Случват се големи промени, но на фона на всепоглъщаща тишина, на сгъстяващ се нежен сумрак. Става все по-тихо, тъмно, сънно, светлината докосва, без да заслепява, оцветява света внимателно и неусетно, макар и в ярки цветове. Сякаш виждам рисуването на картина – всяка мазка по платното се откроява, цветните петна се събират едно по едно в изящна хармония.
Размечтах се и ми е тувеянсоновско и толкинско на душата. Сякаш живея в старите времена, времената на приказките...Чаят е особено топлещ сега, свещите греят, книгите ме прегръщат уютно. И чакам. Децата растат. Ясен тича весело, хвърля камъни в рекичката, бере глог, катери се по скалите край нашето малко водопадче, киха и се радва на шарените листа. Бебето плува в мъничкия си дом и ми дава радостното усещане, че никога не съм съвсем сама. Нощем понякога усещам дребен крак, подпрян в ребрата ми. Не ми пречи. Само понякога се чудя не го ли натискам твърде силно, когато седейки се навеждам да садя цветя в градината.
Градината. Е пълна с есенност. И мир. Събираме каквото има, последните домати, малки чушчици, няколко шепи лук и шалот, разчистваме лехите, насипваме тор. Аз завзех голямата леха на равното, започнах да пресаждам цветя, да садя луковици. Цветарството ми е важно в този момент, но не забравям и зеленчуците. След като четох, четох книгата за органично земеделие, реших да разчупя собствените си схеми и да смеся всичко, да садя на едно място цветя и зеленчуци, и подправки, и ягоди. Искам гъсто обрасли лехи, които да задържат влагата. Искам джунгла от цветове и вкусове. Така става, когато човек твърде много разлиства градинарски книги и списания. :-)


Не знам докъде ще стигна с моето садене...Но в момента няма значение дали ще изпълня плановете си или не – просто ми е хубаво, че догодина моите луковички ще разцъфнат и в градината ще има най-малкото свеж магданоз. А може би все пак и други неща. :-)
Знам, че изглеждам забавно – разрошена жена с голям корем, приседнала на земята, наведена напред, обработва големи площи с малката си лопатка. :-) Ако можех да се видя отстрани, щях да си се усмихна. Всъщност и сега си се усмихвам. Толкова е хубаво да разровиш почвата и да скриеш в нея с надежда сочните луковици. Сама си обещавам пролет.
Червеноопашките продължават да пеят, студът още не ги е прогонил. Сойките изглеждат много заети, а над главите ни всеки ден прелитат гарвани, програкват далечно и продължават нанякъде. Всички са заети, подготвят се. Поемат дъх преди дългия тих студ. Трупат запаси.
И ние също. Събираме си запаси от храна за мрачните зимни дни – храна за стопляне на тялото и за събуждане на душата. Складираме си слънчеви лъчи, огнени цветове, ароматни подправки и сме толкова доволни, че имаме нашата есен в нашата градина и навсякъде наоколо.

2 коментара:

Дени каза...

Текстът е толкова красив, че ми се прииска да живея в него... поне за малко... :-)
Поздрави

Чучулигата каза...

Благодаря за тези хубави думи, Дени! :-) Желая ти благодатни есенни дни!