15 март 2010

Пролет чакана и търсена

Вчера и онзи ден ходихме да търсим пролетта. Крайно време беше да видим нещо по-различно от снежни преспи. Тази зима продължи наистина твърде дълго. 
Каквото търсихме, намерихме. Вчера се разхождахме насред силен вятър и слънце. Не беше топло, но вътрешната топлина беше изобилна. Как да не се радва човек и да не му е слънчево в душата, когато за първи път от толкова много време види цъфнало дърво? Имам усещането, че са минали векове от онзи април, когато се нанесохме в нашата къщурка и в двора ни цъфтяха джанките.


Срещнахме и жълти цветенца по скалите, и теменужки. И дрянът беше започнал да цъфти! А няколко прелестни върби бяха започнали да се раззеленяват.
И се радвахме на много вода, много, много вода! Обичам пролетта, когато се топят снеговете и всичко подгизва, под краката почвата джвака и навсякъде тече и скача вода. Реките стават големи-големи, появяват се водопадчета, където иначе ги няма, разливи, пълни с птици, локви, в които скачат жаби....И всичко блести и сияе в мокрото, и се готви за растеж и цъфтеж.


Много ми хареса съботното място. Кой да знае, че съвсем близо до София има такова живо водно място като изворите на Безден! (Но все пак и кой ли знае, че съвсем близо до София има такова живо водно място като Драгоманското блато....? Хм, аз знам. :-) Но за това ще пиша някой друг път.)
Тези извори ме омагьосаха с изобилието си – изобилие от вода, изобилие от зеленина. Толкова са пищни и смайващи. Обичам тази вода, която излиза отвсякъде, образува буйни потоци, които се сливат и разделят, и всичко около нея пее и расте – птици, мъхове, тревичка!


И Върбата, изпод чиито корени също блика вода. Това е пролетна магия!
А вчера видяхме прекрасната Струма, която като всяка река умее да ми вземе ума с дивни гледки.
Да, дойде сезонът за действие. Не можем повече да стоим, ругаейки снега, и да го чакаме да изчезне. Много по-хубаво е да вървим по крайречни пътеки, огрени от слънце, да слушаме песните на червеношийките и да откриваме теменужки като съкровища, скрити в гъстака. Нали? 



09 март 2010

....тенекия вързала.

Гррррррр. Сняг до колене, под него погребани напъпилите ми нарциси и теменужки. Каква гнусна гледка! Не е ли отблъскващо?


Е, като има слънце, по-прилично изглежда. Особено когато човек чуе приятния звук на капчуците. Но онази вечер, когато беше виелицата, наистина се покъртих. Премного сняг - толкова сняг тази зима не е имало и тя проклетата като че ли реши да навакса за последно. Стигна се даже дотам, че спря токът за 3 часа. 



Принудителна романтика, а? Хм.
Добре де. Нека. Да ръси сняг, колкото иска . Има обаче една Магия, която подрежда нещата в света и Тя няма дълго време да допуска неуместен сняг върху напъпили нарциси. Тя ни дава знаци, че всичко е под контрол, че скоро ще превиваме гърбове да плевим под слънцето, ще се чудим как, за Бога, се сади магданоз (според баба ми е лесно), и ще се радваме на цветенцата, които садихме под октомврийския дъжд. 
Такива едни знаци, които са същински подаръци и правят деня специален. 


Е, това беше преди снега. :-) Сега сигурно там изглежда така:



Ох, да, наистина е отблъскващо. Но да не се вторачваме в дреболии като някакъв си 30-сантиметров сняг. Има и по-страшни неща.
И още по-страшни. Като например да те затрупа снегът без шоколад в къщата. При нас поне подобни бедствия не се случват. Днес пак, за пореден х-ти път правих сочния шоколадов сладкиш на Ники и за пореден път си мислех, че трябва да й напиша благодарствено писмо за тази изключително лесна рецепта с изключително зашеметителен резултат.
Така че сега седя, похапвайки шоколадов сладкиш -


с чай, гледам с лека омраза снега навън (омразата не може да е твърде дълбока, когато е придружена от това шоколадово вълшебство, ммммммммммм) и го чакам да се стопи, проклетият. Все пак имам тука за посаждане цял чувал цветя, които любимият получи от колегите си за рождения ден!
А, да, и трябва да разбера как се сади магданоз.

01 март 2010

Баба Марта бързала....


..................


Ура! Сега вече е пролет. Точка по въпроса. :-) И най-хубавото е, че ще има да става все по-пролетно! Още по-цветно.



Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Петя Дубарова