28 декември 2015

Някои от приятните неща през декември

 1. Да чета "Южната страна на Анапурна" на Крис Бонингтън, докато си седя на топло и пийвам чаец. Височинният алпинизъм сигурно има своите предимства, но в този момент не съм много убедена в тях.
2. Да се метнем на колата и да излезем от мъглата - съвсем наблизо е това място, където сивите мокри студени валма свършват, птиците прелитат на тумбички от дърво на дърво, а декемврийското слънце направо топли.
3. Да гледам и слушам дейността на шестгодишния и тригодишния - постоянно има активност, нещо строят, обсъждат, творят, кълцат с ножици, хилят се, карат се и тичат из стаите и из двора.
4. Да погледна през прозореца и за видя мъничкия ни петел Нелюнс да се пъчи из двора с лъскавите си опашни пера. Винаги ме развеселява.
5. Да намирам заскрежени листенца в мъглата, обвити в перфектни ледени кристалчета.
6. Да копнея за снега по високото на Витоша.
7. Да се сгушим вечер всички в мъничката ни спалня и да четем "Лъвът, вещицата и дрешникът" или коледните истории на Астрид Линдгрен.
8. Да чета стиховете на е.е.къмингс на български. На английски съм го чела много, сега хем е той, хем не е, стари стихотворения в нова дреха. Преводът е дар.
9. Да си имаме жар в печката в кухнята. Тогава клечим пред печката да гледаме огнените чудеса, които стават вътре.
10. Solala. Няма как да не се зарадва човек на тези сладки песнопойни шведи. https://www.youtube.com/watch?v=NrPibEBxvak

23 декември 2015

Solstice

Този празник се превърна вече в традиционен за нашето семейство и трябва да отбележа, че съм много доволна от това. Преди няколко години се опитвах да скалъпвам празнични традиции от собствените си детски спомени, но не се получи. Това, че с моите момчета си създадохме нов зимен празник, е чудесно, защото всички си го чувстваме като наш - жив и истински. 
Закуската трябва да се спомене, защото беше идеално простичка и вкусна - Иван сътвори куп чудни палачинки от брашното от лимец, което получихме от наши скъпи приятели (благодарим!!!). Намазахме ги с мармалада от шипки на "Хармоника" (много любим). И чай имаше към тях, разбира се.
И след това потеглихме за птици. Тъкмо се беше разсеяла при нас ужасната мъгла, така че решихме да се възползваме от ясното време. Пакетирахме храна, награбихме бинокли и тръба. 
В началото не ни провървя, защото на язовир Мрамор ни посрещна пак вездесъщата мъгла. По-късно обаче настъпи много приятно подобрение. На Чепинци се припичахме на слънцето, докато се подкрепяхме с пастет и кисели краставички. А на Челопечене вече стана съвсем слънчево. За късмет там имаше и много птици. Гледахме лиски и чайки, гмурци, черногуш гмуркач, чапли, корморани - всичките перфектно осветени. Стотиците чайки създаваха оживление с безспирни крясъци. Децата се заиграха по едни бабуни край брега, а ние просто гледахме и се радвахме на птичото великолепие. Винаги съм изпитвала вълшебно умиротворение пред такива гледки - спокойни води, сред тях много птици, всяка тръгнала по своя си работа, някои спят, други търсят храна, носят се спокойно по водата, понякога рязко се разлитат и пак кацат - свят, който сякаш е извън нашия, който ни напомня откъде идваме. Защо ли никога не се чувствам толкова спокойна и радостна из моловете или в градския транспорт? :) Изпитах контраста много силно в този ден, защото на връщане влязох в един мол, за да търся подаръци за децата, и беше подтискащо и ужасно. И Околовръстното ни се стори безкрайно дълго.
Обаче пък като се прибрахме, колко ни стана добре на всички! :) Сварихме чай, нагряхме къщата. Иван излезе да накладе огъня. Като се разгоря, наизлязохме навън с дечицата и започна веселбата. Истински голям огън, каква прекрасност! Особено като намятахме вътре тръстиката, останала от нашите строежи, такъв пламък се вдигна! Прескачахме огъня, особено Яската много се вживя в тази дейност и го прескочи повече от десет пъти, а Вихри го пренесохме на люш отгоре и той искаше пак и пак. Поговорихме си за нещата, от които искаме да се освободим през следващата година - неща, които ни спъват, намусват, които правят живота да изглежда сив и зъл - написахме ги на листчета и всеки от нас метна по няколко от тях в огъня с надежда и вяра, че занапред ще ни е по-лесно да ги преборваме. Отворихме прозорците на къщата да се проветрим от старото и да пуснем вътре новото. Помислихме и за нещата, които искаме да имаме в живота си, които искаме да правим през следващата година. Написахме си ги на лист и си го прибрахме, а в огъня хвърлихме малко дъбова шума и жълъди, за да изпратим желанията и намеренията си към Вселената. 
Къщата ни беше тъмна, огънят позамря - тъкмо момент да загребем жарава и да я внесем в печката в кухнята. Иван направи това, а ние с Ясен внесохме светлината с една свещичка, запалена от огъня. Запалихме още много свещи, пуснахме Enya и Mike Oldfield и взехме да редим софрата. Докато подготвяхме храната, децата получиха творчески изблик, започнаха да режат, лепят и надписват коледни картички. В това време опекохме наденичките, забъркахме фондюто, насипахме вино по чашите. Веселие и изобилие! :)
Обичам този празник, защото на него досега винаги успяваме да постигнем нещо прекрасно - усещане за свързаност с природния свят, с ритъма на живота извън човешката среда, с древното и древните, с изначалното. Много е уравновесяващо това единение с природата, при което човек не е в центъра на съществуването, а е свързана част от нещо голямо и велико. Това не се изживява през словото и мисълта. То е чувството да стоиш пред огъня като в стара вълшебна приказка.

15 декември 2015

Метеори и чакали

Снощи си мислех да правим джинджифилени курабийки (защото си купих от Панаира ей тази книга), но прочетох, че същата вечер е пикът на Геминидите, така че оставихме пекарството за друг път. Забърках греяно вино, натрупах шапки и ръкавици в една торба, навлякохме се с топли дрехи и се натоварихме в колата. Минахме през магазина за малко припаси, после отидохме на любимото ни хълмче с чудна гледка околовръст. Спряхме в тъмното и направихме мъничък автомобилен пикник за радост на децата. Явно им хареса да хрупат кисели краставички, докато гледат през прозорците за метеори. После с Иван си сипахме вино и излязохме навън, за да виждаме по-голяма част от небето. Луната отдавна вече я нямаше (беше се показала за малко като тъничка ладийка над хоризонта, докато пътувахме към хълма) и небето се простираше над нас прекрасно и звездно. Повяваше студен ветрец, който бързо прогони Иван обратно в колата, а аз благодарение на дебелите дрехи и на стабилно количество греяно вино постоях по-дълго. Изкриви ми се вратът леко, малко ми измръзнаха пръстите - съвсем малка жертва за прекрасното усещане да си навън в нощта под Млечния път. С Иван видяхме около 20 метеора, а по едно време до нас долетя песента на група чакали, които скитаха някъде в тъмното не много далече. Какъв момент - навън в зимния студ под звездите, тишина и изведнъж този нестроен (и леко комичен) вой. Диво и красиво беше. Децата се забавляваха, докато имаше храна, после Вихри заспа, а Ясен успя да види 3 метеора от колата. Много ни хареса на всички тази малка астрономическа екскурзийка. И беше особено приятно да се приберем в топлата къщурка след свежия студ навън.

12 ноември 2015

Вихри на три! :)

Слънчев, топъл есенен ден, започнал с торта и свещи, продължил с весели боричкания и игри в двора, и галене на пухени зайци. Как ще завърши, чакаме да видим. Вероятно с изсипване на всички играчки на пода, със слушане на Елвис и Beatles и Queen, с огън в кухнята и шум в хола, пак свещи и чаено-сокови наздравици. Две братчета, доволни да се видят след цял ден раздяла, ще обърнат къщата с краката нагоре и ще ни разсмиват с муцуни и философстване.
Днес е денят на Вихри, който дойде при нас преди точно три години и направи живота ни още по-вълшебен и красив. :)
Три пъти ура, босе бисе басе бисе бум тралала!

 

12 юли 2015

"Изобретението на Хюго"

Понякога ми липсва дивното киноманстване от моето тийнейджърство и студенство, когато нерядко се случваше да гледам по три-четири нови филма на ден (в старите софийски кина, ех...). През последните години семейно сме го ударили на Майкъл Пейлин и Дейвид Атънбъро и филми от рода на Babies. В някои откраднати моменти си припомням разни любими филми, дето съм ги гледала по 50 пъти като “The Breakfast Club”, “When Harry Met Sally”, “Ten Things I Hate About You” и някои от екранизациите на Джейн Остин – но тези съм ги гледала все на откъслеци. Не помня кога беше моментът, когато гледането на нови филми се превърна в рядкост в моето битие. Много неправилна тенденция!

Така че в опит да поправя нещата (или поне да започна да се движа в посока оправяне) преди няколко дни седнах да гледам „Изобретението на Хюго”.

Много ми хареса този филм.
Изумителен Скорсезе (като никога без локви кръв и Леонардо ди Каприо) и великолепна визия на Париж през 30-те години на миналия век. – направо да ти се прииска да се шмугнеш между всичките CGIs и да заживееш в света на Хюго.

Хюго е сирак, който тайно обитава парижка гара. От алкохолизирания си чичо наследява работата по навиването на всички гарови часовници, а от баща си – повреден робот. С надеждата, че роботът ще му предаде послание от загиналия му баща, Хюго се заема да го поправи. Търсенето на липсващите части го свързва със семейството на възрастния Жорж Мелиес, сломен от живота мъж, на когото Хюго успява да помогне да се съвземе.

Като човек, който обича влаковете и гарите, напълно се омагьосах от гарата на Хюго. Леко страшно място за живеене – между всичките зъбни колела и механизми на големите гарови часовници, смайващо и самотно. Хюго е добрият часовников дух – благодарение на него часовниците винаги са точни. Никой не го познава, храни се с откраднати кроасани и мляко от гарата, наблюдава живота на магазинерите и на гаровия полицай, който упорито се опитва да го хване и да го изпрати в сиропиталище.

Историята започва като приказка, но всъщност филмът разказва една съвсем реална история от зората на киното. Докато момченцето търси отговорите на загадката с робота, постепенно се разгръща разказът за Жорж Мелиес. Оказва се, че Мелиес е истински създател на филми, един от пионерите на киното в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Работи първо като илюзионист, но се вдъхновява от магията на киното и започва да снима филми – общо около 500, повечето от които са изгубени. В един момент компанията му фалира и голяма част от филмите му са унищожени. Накрая става съдържател на малко магазинче за играчки.

Втората половина на филма е пълна с вълшебни кадри от ранните години на киното. Филмът на братя Люмиер с влака, публиката, която се отдръпва ужасена. Неизбежен е паралелът, който фокусникът Мелиес прави между вълшебствата и илюзиите на фокусниците и киното. Киното създава светове.

Хюго помага на Мелиес да си възвърне вярата в живота (и в киното) с помощта на робота, който е наследил от баща си, и благодарение на приятелството си с кръщелницата на Мелиес.
Актьорите са превъзходни – Бен Кингсли, Кристофър Лий, Рей Уинстън, Джуд Лоу, Саша Барън Коен, Франсис де ла Тур, Хелън Макрори, всичките чудесно се вписват в странната приказна обстановка на филма, а и двете деца (Ейса Бътърфилд в главната роля и Клои Грейс Мориц) въобще не отстъпват на големите. :-)

Това е филм, който със сигурност ще гледам пак, а и си мисля, че по-нататък ще хареса и на Ясен. Трогателен, вълшебен, красив, увличащ е „Хюго”, преизпълнен с магията на киното!
.....
„Изобретението на Хюго” има 11 номинации и пет награди „Оскар” (2012) (включително за операторско майсторство и визуални ефекти).

Mental note: ще трябва да прочета и книгата на Брайън Селзник, по която е правен филмът.

Най-известният филм на Мелиес, „Пътуване до Луната” (1902):


Песента на Заз от филма:


Рецензии: 
Роджър Еберт: http://www.rogerebert.com/reviews/hugo-2011
Rotten Tomatoes: http://www.rottentomatoes.com/m/hugo/

19 юни 2015

"Това изкуство на поезията"

Наскоро в една книжарница неведома случайност ме заведе при книга със заглавие „Това изкуство на поезията”. За Борхес чух за пръв път от Любо Терзиев на упражненията по литература на Реставрацията, 18-ти век и Романтизма. Оттогава все се каня да прочета нещо негово, ама не стигах дотам. Този път обаче усетих зова на неизбежното и взех в ръка тънката книжчица.
Тя е сборник от шест лекции за поезията, изнесени от Борхес в Харвард през 60-те години на миналия век. Аз не съм силно литературоведски настроен човек, но тези лекции ги изчетох светкавично и с огромно доволство и наслада. Ето, рекох си, така трябва да се говори за поезията. С лично отношение, с влагане не само на мисъл, а и на душа. Слушала съм лекции по литература от най-различни преподаватели и понякога съм се чудила как е възможно някои от тях по такъв безстрастен начин да разчоплят вълшебствата от думи, създадени от великите поети. За разлика от тези вчирозени академични типове Борхес явно е приемал поезията много лично. Изживявал я е, тя е била част от неговата същност. Като четях думите му, се чувствах уютно, като в разговор със стара литературна сродна душа. Идеше ми да подчертавам с червено с две дебели черти, танцувах си мислено около думите и идеите, час по час възкликвах на глас. Ей такива неща трябва да четат хората, когато изучават литература!
Направо е жалко, че лекциите са издадени чак 30 години след изнасянето им, а на български са издадени едва преди две години. Щяха да са ми много вдъхновяващи по време на следването – но нищо, важното е, че стигнаха до мен.
Борхес на няколко пъти споменава баща си и разказва как той му е чел поезия (например сонетите на Кийтс), когато е бил малък: „Може би истинската тръпка, която съм изпитал от тези стихове, лежеше в онзи далечен момент от моето детство в Буенос Айрес, когато за пръв път чух баща си да ги чете на глас. И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за общуване, но би могла да бъде страст и радост – когато това ми се разкри, едва ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но с цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.” (Преводът е на Ангел Игов, изд. „Сиела”.)
Познато ми е това усещане – възторжена наслада, омагьосване от думите, от музиката на езика. Замислих се защо тези дни толкова рядко чета поезия на децата си, пък и на себе си също. Наистина не е толкова важно да разбираш всяка дума. Поетите, подобно на дърветата :-), говорят на език, който може да бъде разбран от всички.
Неизбежно в главата ми изниква свидна картина – нощ на гарата във Ферандина, Франческа и Косимо ме изпращат на нощния влак за Рим с книжка с италианска поезия. Опитаха се да ми превеждат, но точно тогава вълшебството не беше в значението на думите, а в звученето им и в съкровеността на момента. Да, ето това беше един съвършен поетичен момент. И да, поезия трябва да се чете – навсякъде и по всяко време. :-) Благодаря на Борхес, че ми припомни.

03 май 2015

Какво чета в момента

"Тя обичаше лъскавите повърхности по две причини. Първо, защото се отразяваше в тях, и, второ, защото те подвеждаха останалите, че скритото под тях е също толкова красиво и безупречно."
Мария Грипе, "Агнес Сесилия - една тайнствена история", изд."Емас" 2014, превод Ева Кънева

Грабна ме тайнствената история със знаците, виденията, моста между миналото и настоящето, цитатите от Шопенхауер ("Точно погледнато, немислимо е това, което веднъж съществува с всичката сила на действителността, да се превърне някога в нищо и след това безкрайно дълго време да не съществува.").
Детска книга е това. :-)

Поведе ме и мен по странни пътища на мисълта, усещане за поличби около мен, за синхроничност, за начало на нещо ново. Приятно е човек понякога да се премести в друга реалност. :-) Обичам книгите.

И това ме подсеща да обявя с голямо доволство - на 20-ти април Ясен завърши четенето на първата си книжка! :-) На Макс Велтхаюс, "Жабокът си е жабок" (изд."Леге Артис"). Къде ли ще го поведат думите пък него? :-)

Връщам се към Агнес Сесилия, че тъкмо предстои развръзката.