19 юни 2015

"Това изкуство на поезията"

Наскоро в една книжарница неведома случайност ме заведе при книга със заглавие „Това изкуство на поезията”. За Борхес чух за пръв път от Любо Терзиев на упражненията по литература на Реставрацията, 18-ти век и Романтизма. Оттогава все се каня да прочета нещо негово, ама не стигах дотам. Този път обаче усетих зова на неизбежното и взех в ръка тънката книжчица.
Тя е сборник от шест лекции за поезията, изнесени от Борхес в Харвард през 60-те години на миналия век. Аз не съм силно литературоведски настроен човек, но тези лекции ги изчетох светкавично и с огромно доволство и наслада. Ето, рекох си, така трябва да се говори за поезията. С лично отношение, с влагане не само на мисъл, а и на душа. Слушала съм лекции по литература от най-различни преподаватели и понякога съм се чудила как е възможно някои от тях по такъв безстрастен начин да разчоплят вълшебствата от думи, създадени от великите поети. За разлика от тези вчирозени академични типове Борхес явно е приемал поезията много лично. Изживявал я е, тя е била част от неговата същност. Като четях думите му, се чувствах уютно, като в разговор със стара литературна сродна душа. Идеше ми да подчертавам с червено с две дебели черти, танцувах си мислено около думите и идеите, час по час възкликвах на глас. Ей такива неща трябва да четат хората, когато изучават литература!
Направо е жалко, че лекциите са издадени чак 30 години след изнасянето им, а на български са издадени едва преди две години. Щяха да са ми много вдъхновяващи по време на следването – но нищо, важното е, че стигнаха до мен.
Борхес на няколко пъти споменава баща си и разказва как той му е чел поезия (например сонетите на Кийтс), когато е бил малък: „Може би истинската тръпка, която съм изпитал от тези стихове, лежеше в онзи далечен момент от моето детство в Буенос Айрес, когато за пръв път чух баща си да ги чете на глас. И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за общуване, но би могла да бъде страст и радост – когато това ми се разкри, едва ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но с цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.” (Преводът е на Ангел Игов, изд. „Сиела”.)
Познато ми е това усещане – възторжена наслада, омагьосване от думите, от музиката на езика. Замислих се защо тези дни толкова рядко чета поезия на децата си, пък и на себе си също. Наистина не е толкова важно да разбираш всяка дума. Поетите, подобно на дърветата :-), говорят на език, който може да бъде разбран от всички.
Неизбежно в главата ми изниква свидна картина – нощ на гарата във Ферандина, Франческа и Косимо ме изпращат на нощния влак за Рим с книжка с италианска поезия. Опитаха се да ми превеждат, но точно тогава вълшебството не беше в значението на думите, а в звученето им и в съкровеността на момента. Да, ето това беше един съвършен поетичен момент. И да, поезия трябва да се чете – навсякъде и по всяко време. :-) Благодаря на Борхес, че ми припомни.