04 октомври 2018

Две момченца

Едно от най-големите предимства на хоумскулинга (а те не са едно и две!) за нас е, че двете момчета са заедно през голяма част от времето. Всички имаме невероятния късмет, че те двамата са първи приятели и другари в игрите. Отминаха времената, когато Вихри беше мъничък любопитен тодлер, който се мотаеше в краката на Яската и помрънкваше, а и Ясен отдавна вече не е склонен да бута брат си и да го игнорира, както правеше във времената,  когато Вихри беше по-маломерен и неспособен на членоразделна реч.
Двамата са заедно почти непрекъснато, включително и когато на гости ни идват приятели на Ясен. В тези случаи Вихри не остава отстрани заради това, че е по-малък, а е равнопоставен на големите. Яската няма нищо против да си играе с по-малки деца. Разбира се, че му е по-интересно да играе с големия Макси (на 10), отколкото с малкия (на 4), но се радва на всякакви деца, малки и големи, момчета и момичета.
Когато няма други приятели наоколо, Ясен и Вихри винаги измислят с какво да се забавляват. Обикновено Ясен измисля игрите, Вихри допринася с разни детайли и е ентусиазиран участник. Игрите са най-разнообразни - понякога са чисто физически (гоненици, боеве с възглавници, или Ясен е кон, а Вихри го язди), друг път са стационарни (Ясен рисува настолна игра или лабиринт за Вихри, играят шах или “Не се сърди човече” или “Мемори”, рисуват заедно и т.н.). Понякога Ясен чете на Вихри продължително време, и то точно книгите, които Вихри си е избрал. Има и ролеви игри - например играта на цар и слуга, при която единият прислужва на другия, после ролите се сменят. Неотдавна имаше игра на каубои, на крадец и полицай и какви ли не още, които вече не си спомням.
Ясен открай време е учител и авторитет за Вихри. Вихри е научил от брат си безбройни неща - като се започне от ползването на прибори и пиенето от чаша и се стигне до букви, цифри, броене, смятане. Много неща е попил направо чрез личния пример, но освен това Яската действа и като възпитател, порицава Вихри, когато върши неправилни неща, действа и като учител - отговаря на въпроси, обяснява кое какво е и защо е - и изобщо налива на Вихри ум и разум в главата.
Просветата обаче не тече само в едната посока. Вихри също е учител на брат си. Учи го например на търпение и уважение към хората (особено по-малките). Вихото не е някой, който би търпял с него да се държат грубо или недостойно - той винаги разбира, когато има някаква несправедливост в отношението към него и в почти всички случаи успява да обясни ясно и с малко думи какъв точно е проблемът. Яската като по-малък беше много склонен да прави сцени, да беснее и крещи, но с Вихри придоби умение да говори спокойно, дори когато ситуацията е натегната, стана по-търпелив, не толкова реактивен. Една част от това се дължи на порастването му, но със сигурност и Вихри има заслуга.
Освен това Вихри има много адекватно и земно поведение в много случаи и внася благоразумие в ситуации, в които Яската не се ориентира съвсем добре. Ясен е по-артистичен тип, от тези, дето вятър ги вее и невинаги са наясно как функционира реалността. Той е пълен с идеи, умее да рисува и да борави с думите, има асоциативно мислене и много добре схваща връзките между различни идеи. Вихри е по-практично настроен, много е наблюдателен и съобразителен на момента, усеща настроенията на хората и има способност да реагира конструктивно във всякакви ситуации. Яската е импулсивен и човек на силните чувства, склонен към силен гняв, драматизиране и понякога черногледство, докато Вихри не се вживява дълбоко, ядът му е шумен, но минава бързо, и е много ведър, весел младеж. С други думи двете деца идеално се допълват.
Особено ми е драго, когато ги слушам как водят преговори. В много случаи се стига до сблъсък или спор, но почти винаги успяват да постигнат компромис. Ясен не използва по-голямата си възраст и сила, за да притиска Вихри, нито пък Вихри омрънква Ясен. Единият от двамата отстъпва - понякога е Вихри, понякога е Ясен - без видим превес.
Изобщо като гледам как живеят заедно, драго ми става. В момента формират връзка, която може да изиграе много важна роля нататък в живота им, а в момента удвоява щастието и веселието им. Удвоява и нашето.


18 септември 2018

В обедната почивка

Посядам на стълбите на юртата да чопля семена от бели ружи. Отдолу застава кокошката Сабрина и претърсва падналите люспи за някое пропуснато семенце. В това време кокошката Нели гордо оповестява, че е снесла яйце. Има право да се гордее, и още как, това ѝ е вече третото яйце в живота. Петелът Нелюнс също с гордост приглася, съпровожда Нели извън кокошарника и изпълнява мъничък танц пред нея, за да ѝ покаже колко е възхитен от новите ѝ способности.
Прибирам шепа семенца от ружи, да има за пролетната градина, после тръгвам да търся семена от латинки. Обичам този вид миниатюрни реколтички, които обещават градинарска радост през идната година.
Всъщност всичките ни реколти от тазгодишната градинарска дейност са малки. Стигна се дотам децата да влитат с надежда в оранжерията, а да излизат само с по някое изостанало жълто чери доматче в ръка или - голям късмет - някоя крива, но все още хрупкава краставица. Вихри хладнокръвно дегустира чушчиците, част от които са страховито люти, но измежду тях се намира и по някоя сладка. Тъпче хляб и леща в устата си, когато не улучи правилната чушка, и не се оплаква от лютивината.
На стълбите на юртата е слънчево, на моменти чак прекомерно горещо, каквото трябваше да е през подлия юли. Хубаво, че лятото си наваксва. Мога да се пека тук до безкрай. Наоколо прелитат сойки и големи пъстри кълвачи, явно шетат в събиране на есенни запаси. Подозирам, че скоро силно ще се активизират и мишките, които есенно и зимно време започват да напират да влизат в къщата.
Вчера откъснах последната роза от жълтия храст, исках да си я имам до мен, докато работя.
Обичам тишината, която настава в градината есенно време. Обичам просто да си седя и да гледам цъфналите астри и пчелите и да се ослушвам за далечен крясък на кукумявка. Жалко, че трябва да се връщам в юртата пред компютъра. За късмет имам за компания последната роза, шепа блестящи кестени, букет от жълти и оранжеви далийки и голямо слънчево петно, което бавничко напредва към мен. Обичам си милия мек, топъл септември.

19 януари 2017

Ballroms of Mars


Има песни, които ми напомнят за цели епохи в моя живот. Тази ме връща във времето преди близо 11 години, когато работех в Хале в най-щурото радио, живеех под наем при 60-годишния татуиран рокер Франки и си правех среднощни угощения с хлебчета, обезмаслена извара и петмез от захарно цвекло, а денем се прехранвах с китайска храна, ходех да гледам патиците в река Заале, снимах всички сгради в стил ар нуво, обикалях църквите в търсене на безплатни концерти и се радвах, че съм попаднала в град с музей на Бийтълс.
Това беше лятото на 90-те пътувания с влак из Германия, Холандия, Белгия, Италия и Австрия, нощното скитане по гари, обикалянето на картинни галерии в търсене на любими шедьоври (Сикстинската мадона, Момичето с перлената обица, автопортрета на Дюрер и още и още красоти), накисването в хамбургския и амстердамския дъжд, тъпченето с шоколадови бонбони в Брюксел, магическите дни в северните германски градове, броденето из лудия Неапол и неустоимия Рим. Спомням си мързеливите дни в Матера, когато старият град беше напечен от жегата, по сенките се изтягаха десетки котки, а аз скитах сама по уличките, берях смокини и търсех синия скален дрозд долу по скалите в дерето. Спомням си как Рим ме побърка, а Инсбрук ме успокои, как рано сутринта в парка си пеех, без да знам, че един дядо ме слуша усмихнат, спомням си далечните алпийски върхове, празните улици преди изгрева, спомням си за най-вълшебно мирните дни в цялото лято, когато със светли сродни души ходехме по диви пътеки и изживявахме вълшебства, спомням си дъги и водопади, зъбери и зелени ливади, тайнствен мармотски писък в пустошта, огнен залез и вървеж ръка за ръка с една фея, спомням си музика и радост и цветове.

25 септември 2016

The flash

"And then, for one glorious, supreme moment, came "the flash".

Emily called it that, although she felt that the name didn't exactly describe it.

It had always seemed to Emily, ever since she could remember, that she was very, very near to a world of wonderful beauty. Between it and herself hung only a thin curtain; she could never draw the curtain aside - but sometimes, just for a moment, a wind fluttered it and then it was as if she caught a glimpse of the enchanting realm beyond - only a glimpse - and heard a note of unearthly music.

This moment came rarely - went swiftly, leaving her breathless with the inexpressible delightful of it. She could never recall it - never summon it - never pretend it; but the wonder of it stayed with her for days. It never came twice with the same thing. Tonight the dark boughs against that far-off sky had given it. It had come with a high, wild note of wind in the night, with a shadow wave over a ripe field, with a greybird lighting on her window-sill in a storm, with the singing of "Holy, holy, holy" in church, with a glimpse of the kitchen fire when she had come home on a dark autumn night, with the spirit-like blue of ice palms on a twilit pane, with a felicitous new word when she was writing down a description of something. And always when the flash came to her Emily felt that life was a wonderful, mysterious thing of persistent beauty."

"Emily of New Moon", Lucy Maud Montgomery