19 януари 2017

Ballroms of Mars


Има песни, които ми напомнят за цели епохи в моя живот. Тази ме връща във времето преди близо 11 години, когато работех в Хале в най-щурото радио, живеех под наем при 60-годишния татуиран рокер Франки и си правех среднощни угощения с хлебчета, обезмаслена извара и петмез от захарно цвекло, а денем се прехранвах с китайска храна, ходех да гледам патиците в река Заале, снимах всички сгради в стил ар нуво, обикалях църквите в търсене на безплатни концерти и се радвах, че съм попаднала в град с музей на Бийтълс.
Това беше лятото на 90-те пътувания с влак из Германия, Холандия, Белгия, Италия и Австрия, нощното скитане по гари, обикалянето на картинни галерии в търсене на любими шедьоври (Сикстинската мадона, Момичето с перлената обица, автопортрета на Дюрер и още и още красоти), накисването в хамбургския и амстердамския дъжд, тъпченето с шоколадови бонбони в Брюксел, магическите дни в северните германски градове, броденето из лудия Неапол и неустоимия Рим. Спомням си мързеливите дни в Матера, когато старият град беше напечен от жегата, по сенките се изтягаха десетки котки, а аз скитах сама по уличките, берях смокини и търсех синия скален дрозд долу по скалите в дерето. Спомням си как Рим ме побърка, а Инсбрук ме успокои, как рано сутринта в парка си пеех, без да знам, че един дядо ме слуша усмихнат, спомням си далечните алпийски върхове, празните улици преди изгрева, спомням си за най-вълшебно мирните дни в цялото лято, когато със светли сродни души ходехме по диви пътеки и изживявахме вълшебства, спомням си дъги и водопади, зъбери и зелени ливади, тайнствен мармотски писък в пустошта, огнен залез и вървеж ръка за ръка с една фея, спомням си музика и радост и цветове.

25 септември 2016

The flash

"And then, for one glorious, supreme moment, came "the flash".

Emily called it that, although she felt that the name didn't exactly describe it.

It had always seemed to Emily, ever since she could remember, that she was very, very near to a world of wonderful beauty. Between it and herself hung only a thin curtain; she could never draw the curtain aside - but sometimes, just for a moment, a wind fluttered it and then it was as if she caught a glimpse of the enchanting realm beyond - only a glimpse - and heard a note of unearthly music.

This moment came rarely - went swiftly, leaving her breathless with the inexpressible delightful of it. She could never recall it - never summon it - never pretend it; but the wonder of it stayed with her for days. It never came twice with the same thing. Tonight the dark boughs against that far-off sky had given it. It had come with a high, wild note of wind in the night, with a shadow wave over a ripe field, with a greybird lighting on her window-sill in a storm, with the singing of "Holy, holy, holy" in church, with a glimpse of the kitchen fire when she had come home on a dark autumn night, with the spirit-like blue of ice palms on a twilit pane, with a felicitous new word when she was writing down a description of something. And always when the flash came to her Emily felt that life was a wonderful, mysterious thing of persistent beauty."

"Emily of New Moon", Lucy Maud Montgomery

17 септември 2016

Есенно

Когато дойде есен, винаги ми става приказно. Усещането е точно като в „Мили мой Мио“ - сякаш съм пристигнала в някаква вълшебна страна, Страната Накрай Света, и целият живот се променя. Музиката звучи по-нежно, светлината е мека, въздухът е бистър и събуждащ, а душата закопнява за големи, големи, невъобразими количества красота. И есента дава с пълни шепи. Само като погледна нашата полица в антрето, където си редим есенните съкровища, и ми иде да подскокна от радост, че светът е така пълен с прекрасни неща. Есенно време порой от великолепие се изсипва върху Земята. То не са дълбоки сини небеса, вълнуващи облаци, грандиозни залези, златни поля, богатство от вкусни неща за ядене, лястовичи ята, пъстри листа, лъскави кестени – изобилието е толкова голямо, че човек понякога се замайва и не знае накъде да гледа. Шипкови храсти, отрупани с лъскави червени плодчета, на фона на небето. Пчелояди, накацали по жиците. Чашкодрянът, закичен с най-сладките розови листенца – като момиченце в новата си рокличка. Навсякъде има красоти за разглеждане и за събиране.
Есента ми носи много силно усещане, че нещо забележително предстои да се случи. Не е като пролетно време, когато светът расте и избуява и навсякъде мирише на новост и развитие, а по-скоро радостта от това, че душата тръгва по приказни нови пътеки. Това от една страна има общо с училищния ни рефлекс – много хора есенно време се засилват да развиват голяма учебна и домакинска дейност. Този рефлекс всъщност е съвсем естествен – наесен на човек му идва отвътре да се запасява за предстоящия тъмен сезон – да се запасява с храна или със знания, да се активизира за последно преди дългата зимна пауза. Има обаче и още нещо – есента дава изострено усещане за отвъдните неща. Когато светлината намалява, когато започнат да прииждат студът и пустотата, започваме по-внимателно да се вглеждаме навътре, да търсим вътрешния огън, който ще ни даде сили да минем през мрачния период на годината и да излезем от него с достатъчно сили за по-нататък. Вътрешният огън не гори с въглища и нафта. Той се подклажда с вълшебни съчки, събрани на лунна светлина или по розов залез.
Есенно време тръгвам да търся точно това гориво. То не е обемно, но дава много, много топлина. То се намира и в приказките, в горите, в дъбравите, в жаравата, в шепите, пълни с жълъди, и в букетите от есенни листа. Когато дойде първият есенен миг, първата едва доловима промяна в светлината, сенките и настроението, аз посягам към Толкин и „Мили мой Мио“, и „Братятата с Лъвски сърца“, изваждам от библиотеката „Flower Fairies of the Autumn“, приготвям дисковете с музиката на Григ, намирам в килера кутийката с чай масала, купувам крушки за солната лампа, снабдявам се със свещи, закичвам къщата с есенни картини и се заемам да събирам есенни съкровища из гори и поляни. Започвам да прелиствам „The Handmade Home“ и на ръцете ми им се приисква да плетат, бродират и шият. Започвам да мечтая за първия огън в кухненската печка.
В този сезон е толкова лесно човек да намери мир в себе си. В ясния есенен въздух приказките изглеждат много близки. Ветровете показват пътя. Пътят е осветен в алено и оранжево и навън води към мрачната зима. А навътре – към безкрайни поля от светлина и снежна чистота.
Мила, любима есен, нямам търпение да чуя и видя всички приказки, които си ни приготвила тази година.

09 февруари 2016

I wish I was in Dixie (oh yes, I do :-))

В моите литературни и филмови занимания напоследък съм на US южняшка вълнà. Първо прочетох на български „И страж да бди на пост” на Харпър Лий (първоначалната версия на „Да убиеш присмехулник”, която излезе неотдавна). После ми се искаше да продължа в същата посока, защото тъкмо бях навлязла хубаво в темата с Юга, негрите и така нататък. Реших, че е наложително да гледам филма „Да убиеш присмехулник” от 1962 г. с Грегъри Пек. Гледах, очаровах се и после естествено трябваше да препрочета и книгата. Препрочетох я с голямо удоволствие и след това все още не ми се искаше да напускам южните щати и негърските въпроси, така че взех да чета The Helpна Катрин Стокет (филма съм го гледала два пъти). (И после сигурно ще се върна назад и ще посегна към „Отнесени от вихъра”. :-) Или към „Пържени зелени домати”. А след това, ако ми пресъхне вдъхновението, мога да подпукам Фокнър.)  
Мечтая си да отида в американския юг и да ги видя тези идилични места, описани в литературата. Странно усещане получавам от книгите – от една страна винаги ги има нерешените негърски въпроси (те явно си остават актуални и до ден днешен), които придават доста зловещ оттенък на разказваните истории, от друга няма как човек да не закопнее за това спокойствие и безвремие, които лъхат от страниците на повечето южняшки книги.
Като съм пътувала из Гърция и южна Италия, атмосферата ми се е струвала до голяма степен сходна на това, което описва Харпър Лий – бавен, спокоен живот, никой не бърза, защото няма закъде, няма напрежение, царят безгрижие и невъзмутимост. Естествено, че хората се вълнуват, ако стане нещо извънредно, но не си създават изкуствени тревоги и стрес, а просто се пускат по течението на дните и гледат да се наслаждават на нещата около себе си. Всъщност на тях им се налага да живеят спокойно, защото ако тръгнеш да се бачкаш яко в жегата, няма да успееш в живота, а по-скоро ще си докараш топлинен удар. :-) 
Като чета южняшките книги, колкото и мрачни да са историческите събития и колкото и описания да прочета на пълчищата от зли комари, винаги се впускам в мечти за къщите с верандите, за топлината и леността, за пържените пилета, магнолиите и азалиите. :-) Все ми изниква образът на Рет Бътлър или друг някой южняшки джентълмен, поседнал на сянка, представям си го как пуши пура, преметнал крак връз крак и поглежда улицата изпод вежди. Много блазнеща картина е тази. Надявам се да попадна някой ден в Луизиана или Алабама и да проверя на място дали все още съществува идилията на Юга. А междувременно продължавам с голям кеф да си чета за нея.