17 юли 2019

На юг през април

Дълго време не бяхме палаткували, почти бях забравила колко е хубаво. По цяла нощ ни пееха славеи, въздухът беше хладен, но не студен, а прекрасно свеж. Да спиш навън е един от най-добрите начини да скочиш в пролетта, да се откъснеш от битието между стените и под таваните.
Бяхме на места, преливащи от априлски съкровища. Цъфтеж на люляци, луна, изгряваща иззад бели облаци, славеева песен, вода, безлюдие, щъркелови гнезда. Насред всичкото това децата тичаха и викаха, строиха си неща от клечици, камъни и стари дъски, четоха си Роалд Дал, шляпаха във вирчета. Родителите се радваха на свободата да не трябва да правят нищо, на простото удоволствие да седят с чаша чай и филия с мед и да гледат планините.
Посветихме се и на откривателство, бродихме по непознати места, гледахме птици, растения и скали, гущерчета, костенурки и археологически разкопки. Наслаждавахме се с всички сили на простора, вятъра и ръмежа, жуженето и полъха, листата и уханието, небето и слънцето.
 










24 юни 2019

Малко майско пътешествие

През последните години се превърна в традиция прекрарването на по седмица в Англия с най-прекрасното Силве в целия свят. Събирам малко багаж, оставям момчетата да се оправят без мен и потеглям на мъничко самостоятелно пътешествие. Приятно е човек да се откъсне от всекидневието и да поброди по нови места.

След майската работна лудница беше прекрасно да избягам в пълното безвремие. Бях натрупала толкова бяс и умора преди тръгването, че усещането да съм оставена на себе си, без да трябва да правя нищо освен да се кача на самолета, беше невероятно блажено. По летищата обикновено се изнервям от проверките, чакането и недостига на свеж въздух, но този път бях в пълен мир, спокойствие и доволство. Летищата може да не ги ценя особено, но пък страшно обичам самото летене. Харесва ми да се издигам над земята и да гледам отвисоко пътища, къщи, коли и хора, да се чувствам напълно отделена от приземния живот. Нямам нищо против да плащам допълнително, за да седна до прозореца и да се дивя на миниатюрните фигурки долу или на великолепните пейзажи от облаци. Като гледам тези снежнобели простори, камари от облачен пух и нежни бели вълнички, лекичко завиждам на пилотите, че час по час се движат през това съвършенство. Този път над Ламанша беше ясно, видях холандския бряг и малките корабчета долу в морето, блестящо на слънцето. Как да не се радва човек!

Милото Силве ме посрещна на летището и веднага се отправихме на лов за провизии. Покрай нея човек яде подобаващи количества пресни плодове и зеленчуци, защото всъщност тя с това се прехранва. Много ми харесва да имам достъп до такива обеми пресен грах, салати, чери доматчета, ананаси, боровинки и всякакви други такива свежи блага. У дома едва се добирам до плодовете и зеленчуците, защото Яската и Вихото омитат всичко, включително зеления лук, зелето и чушките.

Когато съм при Силвето, основните ни дейности са три - ядене, ходене и гледане на английски комедийни сериали до среднощ. Ценно е да си имам компания за по-дълги разходки по 10-12 километра. С момчетата рядко се организираме за походи, а и на Вихри 12 километра му идват в повече. Този път направихме прекрасни шляйове в Котсуолдс, покрай каналите и до замъка Кенилуърт. Радвахме се на слънце и чудни гледки - цъфнал синчец в гората, зелени ливади с овчици и крави, гъсита, патета и зеленоножки с бебета, живописни къщички с пъстри градинки. Имаше много слънце и радост, и смях, и спокойствие. Прекрасни дни в прекрасна компания. 
 









25 април 2019

Цветни пролетни ухания

Не знам как и защо се случва, но все през април и май имам най-много работа. Тъкмо когато всичко цъфти, ухае и се разлиства, когато ми се иска да съм в градината и да сея и плевя, ми се налага да седя пред скръбния компютър и да цъкам. Напоследък започнах леко да се бунтувам срещу тази тенденция и започнах да си взимам седмица отпуск през май. Но някой ден мисля да подходя съвсем радикално по въпроса и цял април и май да не докосна компютър. Записвам си го в бъкет листа.

Засега обаче ми остава да оцелявам с помощта на наличните подвигащи духа средства, за да не се сдухам от завист към хората, които в това време катерят планински върхове или провеждат орнитологични теренни проучвания. Едно от средствата е нещо като ритуал, който се повтаря всяка година - брането на момините сълзи. Аз по принцип не съм почитател на късането на цветя, но с момините сълзи случаят е по-особен. Те са скрити-покрити под мивката пред къщата и представляват куп зелени листа, от които тук-там се подава някое бяло цветче. Съвсем друг е ефектът, когато човек разрови между листата и обедини цветчетата в малко букетче, което грее в бяло и нежно зелено и разпръсква вълшебен априлско-майски аромат. Търсенето на момините сълзи измежду листата е прекрасно като ровенето за диви ягодки из тревите на планинска поляна. Човек коленичи пред вълшебството, скрито от погледа, и се радва, и е благодарен за всяка намерена китчица.

Друг един безотказен метод за повдигане на духа в този сезон е мирисането на люляци. Тъй като си нямам частни люляци в двора, ходя на люлякови поклонения, без да бера букети, а само заравям нос в парфюмените лилави (по-рядко бели или розови) съцветия, вдишвам дълбоко и си представям, че съм пчела, която събира прашец и нектар. Когато бях дете, с майка ми всяка година в началото на май ходехме на нашата люлякова поляна във планината Веслец. Беше великолепно. Минавахме по шосето и покрай каменната кариера, гледахме сврачките, каменарчетата, градските лястовици и пъстрия скален дрозд, които като че ли всяка година се появяваха на едно и също място по горе-долу едно и също време. После малко през гората, огласяна от песни на червеношийки, по обраслия с трева горски път, докато накрая стигахме до нашата поляна. Бяхме истински дегустатори на люляци. Сравнявахме уханията на отделните храсти, също и различните оттенъци на лилаво и розово.

В тукашната ми градина имам един източник на пролетен аромат, който в момента е в пълния си разцвет - нашата мила ябълчица. Ходя при нея нощем, когато пчелите са си легнали, защото ако денем се пъхна между клоните да помирисвам цветовете, рискувам да ме ужили нещо по носа. Всъщност не ми се и налага да се приближавам до нея - тя излъчва талази от ухание, което се носи из цялата градина и напълно омайва човека. Тъкмо сега леко ръми и сякаш цялата градина е завладяна от аромата на розовите ябълкови цветове. Май е време да ида да правя компания на пчеличките.

10 март 2019

Нашите кокони

Преди близо шест години Ясен получи за рождения си ден пет кокошки и мъничко петле. Четири от кокошките вече ги няма, но огромната Сабрина и петелът Нелюнс продължават да са с нас. Междувременно ятото се уголеми отново и ни снабдява с яйца и веселие всеки ден. Както споменах на брат ми неотдавна, щом човек има кокошки, не му е нужно да гледа сапунени сериали - тези умилителни птици постоянно се грижат да има вълнения и драма в нашия двор.
Веднъж, когато Сабрина и Нелюнс все още бяха пълноправни господари на територията, станах свидетел на следната сценка: Нелюнс намери някакво парченце храна и като истински грижовен петел започна да вика Сабрина, за да ѝ го даде. Сабрина обаче напълно невъзмутимо си ровичкаше нещо в другия край на двора. Подобно поведение не можеше да бъде понесено от патриархалната душица на Нелюнс и той хукна с комични подскоци и развяна опашка да изрази своето недоволство. Скара се с голямо възмущение на своята несъдействаща жена и я подгони ожесточено към хранителната находка. Вдигна парченцето от земята и го постави с апломб пред нея, след което тя вече се видя принудена да го изяде, за да успокои изнервения си съпруг.
Сабрина и Нелюнс известно време живяха в мирна идилия като собственици на целия двор, но един ден тяхното приятно и спокойно съществуване беше разтърсено от страшен катаклизъм. Иван донесе вкъщи няколко кашона, съдържащи пет млади ярчици, две стари кокошки от оранжевата гама и две бели легхорнки. Сабрина изпадна в потрес и ярост и прекара три дни и половина на чардака на кокошарника, изреждайки кокоши обиди и заплахи по адрес на новодошлите. Нелюнс я подкрепяше с мълчаливо възмущение.
Новодомците прекараха известно време запряни в кокошарника. Двете по-възрастни кокошки получиха прозвището “Злобините”, тъй като с неугасима злост нападаха и скубеха нещастните ярчици и легхорните, известни още под името “Кракорогите”. Злобините бяха заточени в карцерното помещение на кокошарника, докато се реши понататъшната им съдба. Иван беше доста кулинарно настроен към тях и кроеше планове да ги трансформира в яхния и супа. Те наистина не бяха много обещаващи членове на кокошето семейство, защото хем преливаха от злост, хем дълго време не снесоха нито едно яйце. И тъкмо когато търпението ни към тях взе да се изчерпва, и двете Злобини хванаха и снесоха по едно яйце. Ние с Иван бяхме обзети от дух на милост и щедрост и веднага ги пуснахме да се разходят из двора. Последва страховита сцена.
Сабрина съзря натрапниците и на клюна ѝ излезе пяна от бяс. Забравила своето достойнство на кокоша кралица, тя се нахвърли да ругае и бие едната Злобина, която по непредпазливост се беше оказала наблизо. Тук обаче се намеси Нелюнс, който не можа да понесе грозната гледка. Отърча при своята жена и ѝ направи голям скандал. Съобщи ѝ, че в кокошето общество е недопустимо жените да се бият и че това е мъжка работа, след което се втурна след Злобината (два пъти по-голяма от него), за да се саморазправи с нея. Наложи му се да подскача по доста недостоен начин, за да може успешно да я оскубе по главата, а същевременно я овикваше с всичка сила. Злобината се спаси с панически бяг.
Истерията на Сабрина се уталожи за известен период, но търпението ѝ отново беше поставено на изпитание, когато пуснахме останалото кокоше население да обследва двора. Налагаше ѝ се по цели дни да се занимава с преследване на нарушителите и вечер, вместо да яде, кълвеше всички по-младши по главите, за да им покаже коя е шефката на групата.
С времето някои от ярките се издигнаха в йерархията, след като снесоха първите си яйца и се сдобиха с атрибути на истински кокошки - хубави големи гребени и тлъсти широки дупета. Първата от издигналите се беше Роза, а след нея дойде ред на Нели. Роза прие нещата горе-долу спокойно, но Нели страшно се възгордя от новия си статут и се превърна в новия душманин на нископоставените. Оповестяваше всичките си снесени яйца с грохотно кудкудякане от чардака и се впускаше да дисциплинира всички, които още не се бяха издигнали до нейното ниво. До ден днешен тя е от по-злобински настроените кокошки.
Междувременно Злобините почти си изгубиха прякора и започнаха да бъдат наричани с имената си - Лукреция и Клементина. Клементина се отличава с привързаност към хората и често се примъква, за да проси храна. Няма нищо против да бъде пипана, галена и разнасяна. Една от по-младите кокошки, Дейзи, също стана голяма приятелка на децата и им позволява да я гушкат като коте. Веднъж Вихри беше тръгнал да общува с кокошките и се появи на стълбите на юртата с Клеми под едната мишница и Дейзи под другата. Щях да умра от смях и умиление.
След като ярките се издигнаха в ранг на кокошки, Нелюнс вече ги призна за негови подопечни и започна да се грижи за прехраната и защитата им. Нели страшно се възгордя и от това и ходеше почти залепена за Нелюнс, за да демонстрира колко е облагодетелствана. Сабрина обаче все още си е върховната властимаща и никой не може безнаказано да се гъбарка с нея.
Междувременно Крагорогите се изгубиха, след като избягаха през дупка в оградата, и бяха заместени от три ярки на име Блекота, Кремка и Фани. Трите млади бяха подложени на тормоз както от Сабрина, така и от втория ешелон, но вече се издигнаха на ниво яйцеснасящи и се радват на малко по-мирен живот. В момента кокошето стадо се състои от тях, Сабрина, Клеми, Лукреция, Монсерат, Дейзи, Нели, Серпентина и Роза. Начело на войнството продължава да е великият Нелюнс, да пребъде безсмъртната му опашка!