25 септември 2016

The flash

"And then, for one glorious, supreme moment, came "the flash".

Emily called it that, although she felt that the name didn't exactly describe it.

It had always seemed to Emily, ever since she could remember, that she was very, very near to a world of wonderful beauty. Between it and herself hung only a thin curtain; she could never draw the curtain aside - but sometimes, just for a moment, a wind fluttered it and then it was as if she caught a glimpse of the enchanting realm beyond - only a glimpse - and heard a note of unearthly music.

This moment came rarely - went swiftly, leaving her breathless with the inexpressible delightful of it. She could never recall it - never summon it - never pretend it; but the wonder of it stayed with her for days. It never came twice with the same thing. Tonight the dark boughs against that far-off sky had given it. It had come with a high, wild note of wind in the night, with a shadow wave over a ripe field, with a greybird lighting on her window-sill in a storm, with the singing of "Holy, holy, holy" in church, with a glimpse of the kitchen fire when she had come home on a dark autumn night, with the spirit-like blue of ice palms on a twilit pane, with a felicitous new word when she was writing down a description of something. And always when the flash came to her Emily felt that life was a wonderful, mysterious thing of persistent beauty."

"Emily of New Moon", Lucy Maud Montgomery

17 септември 2016

Есенно

Когато дойде есен, винаги ми става приказно. Усещането е точно като в „Мили мой Мио“ - сякаш съм пристигнала в някаква вълшебна страна, Страната Накрай Света, и целият живот се променя. Музиката звучи по-нежно, светлината е мека, въздухът е бистър и събуждащ, а душата закопнява за големи, големи, невъобразими количества красота. И есента дава с пълни шепи. Само като погледна нашата полица в антрето, където си редим есенните съкровища, и ми иде да подскокна от радост, че светът е така пълен с прекрасни неща. Есенно време порой от великолепие се изсипва върху Земята. То не са дълбоки сини небеса, вълнуващи облаци, грандиозни залези, златни поля, богатство от вкусни неща за ядене, лястовичи ята, пъстри листа, лъскави кестени – изобилието е толкова голямо, че човек понякога се замайва и не знае накъде да гледа. Шипкови храсти, отрупани с лъскави червени плодчета, на фона на небето. Пчелояди, накацали по жиците. Чашкодрянът, закичен с най-сладките розови листенца – като момиченце в новата си рокличка. Навсякъде има красоти за разглеждане и за събиране.
Есента ми носи много силно усещане, че нещо забележително предстои да се случи. Не е като пролетно време, когато светът расте и избуява и навсякъде мирише на новост и развитие, а по-скоро радостта от това, че душата тръгва по приказни нови пътеки. Това от една страна има общо с училищния ни рефлекс – много хора есенно време се засилват да развиват голяма учебна и домакинска дейност. Този рефлекс всъщност е съвсем естествен – наесен на човек му идва отвътре да се запасява за предстоящия тъмен сезон – да се запасява с храна или със знания, да се активизира за последно преди дългата зимна пауза. Има обаче и още нещо – есента дава изострено усещане за отвъдните неща. Когато светлината намалява, когато започнат да прииждат студът и пустотата, започваме по-внимателно да се вглеждаме навътре, да търсим вътрешния огън, който ще ни даде сили да минем през мрачния период на годината и да излезем от него с достатъчно сили за по-нататък. Вътрешният огън не гори с въглища и нафта. Той се подклажда с вълшебни съчки, събрани на лунна светлина или по розов залез.
Есенно време тръгвам да търся точно това гориво. То не е обемно, но дава много, много топлина. То се намира и в приказките, в горите, в дъбравите, в жаравата, в шепите, пълни с жълъди, и в букетите от есенни листа. Когато дойде първият есенен миг, първата едва доловима промяна в светлината, сенките и настроението, аз посягам към Толкин и „Мили мой Мио“, и „Братятата с Лъвски сърца“, изваждам от библиотеката „Flower Fairies of the Autumn“, приготвям дисковете с музиката на Григ, намирам в килера кутийката с чай масала, купувам крушки за солната лампа, снабдявам се със свещи, закичвам къщата с есенни картини и се заемам да събирам есенни съкровища из гори и поляни. Започвам да прелиствам „The Handmade Home“ и на ръцете ми им се приисква да плетат, бродират и шият. Започвам да мечтая за първия огън в кухненската печка.
В този сезон е толкова лесно човек да намери мир в себе си. В ясния есенен въздух приказките изглеждат много близки. Ветровете показват пътя. Пътят е осветен в алено и оранжево и навън води към мрачната зима. А навътре – към безкрайни поля от светлина и снежна чистота.
Мила, любима есен, нямам търпение да чуя и видя всички приказки, които си ни приготвила тази година.

09 февруари 2016

I wish I was in Dixie (oh yes, I do :-))

В моите литературни и филмови занимания напоследък съм на US южняшка вълнà. Първо прочетох на български „И страж да бди на пост” на Харпър Лий (първоначалната версия на „Да убиеш присмехулник”, която излезе неотдавна). После ми се искаше да продължа в същата посока, защото тъкмо бях навлязла хубаво в темата с Юга, негрите и така нататък. Реших, че е наложително да гледам филма „Да убиеш присмехулник” от 1962 г. с Грегъри Пек. Гледах, очаровах се и после естествено трябваше да препрочета и книгата. Препрочетох я с голямо удоволствие и след това все още не ми се искаше да напускам южните щати и негърските въпроси, така че взех да чета The Helpна Катрин Стокет (филма съм го гледала два пъти). (И после сигурно ще се върна назад и ще посегна към „Отнесени от вихъра”. :-) Или към „Пържени зелени домати”. А след това, ако ми пресъхне вдъхновението, мога да подпукам Фокнър.)  
Мечтая си да отида в американския юг и да ги видя тези идилични места, описани в литературата. Странно усещане получавам от книгите – от една страна винаги ги има нерешените негърски въпроси (те явно си остават актуални и до ден днешен), които придават доста зловещ оттенък на разказваните истории, от друга няма как човек да не закопнее за това спокойствие и безвремие, които лъхат от страниците на повечето южняшки книги.
Като съм пътувала из Гърция и южна Италия, атмосферата ми се е струвала до голяма степен сходна на това, което описва Харпър Лий – бавен, спокоен живот, никой не бърза, защото няма закъде, няма напрежение, царят безгрижие и невъзмутимост. Естествено, че хората се вълнуват, ако стане нещо извънредно, но не си създават изкуствени тревоги и стрес, а просто се пускат по течението на дните и гледат да се наслаждават на нещата около себе си. Всъщност на тях им се налага да живеят спокойно, защото ако тръгнеш да се бачкаш яко в жегата, няма да успееш в живота, а по-скоро ще си докараш топлинен удар. :-) 
Като чета южняшките книги, колкото и мрачни да са историческите събития и колкото и описания да прочета на пълчищата от зли комари, винаги се впускам в мечти за къщите с верандите, за топлината и леността, за пържените пилета, магнолиите и азалиите. :-) Все ми изниква образът на Рет Бътлър или друг някой южняшки джентълмен, поседнал на сянка, представям си го как пуши пура, преметнал крак връз крак и поглежда улицата изпод вежди. Много блазнеща картина е тази. Надявам се да попадна някой ден в Луизиана или Алабама и да проверя на място дали все още съществува идилията на Юга. А междувременно продължавам с голям кеф да си чета за нея.


08 януари 2016

С обич за пианото

Днес си одрах зловещо кокалчетата на пръстите на дясната ръка и първата ми мисъл беше, уф, сега няма да мога да свиря на пиано няколко дни. Да не си помислите, че съм някоя концертираща пианистка, която свири Лист и Рахманинов по 5-6 часа на ден. Не съм пианистка. Понякога ми се случва да не пипам пианото с месеци (и тогава се чувствам ужасно виновна пред себе си). Обаче това, което е много важно за мен, е възможността. Да мога да седна и да си свиря, ако поискам. Затова преди 12 години (бях на 20) тръгнах на уроци по пиано. Няколко години по-късно си купих и собствено пиано. И свиренето продължава да е едно от приключенията в моя живот. Понякога замира, после се възражда и тогава винаги е хубаво и радостно.
Когато започнах, беше вълнуващо - хем се окрилявах от усещането за сбъдване на мечта, хем ме побиваха тръпки при мисълта колко труд ме чака, докато наистина проимам усещането, че мога що-годе да свиря. Сред дечицата в читалище "Аура" се чувствах съвсем на мястото си и хич не се депресирах от факта, че те всичките свиреха много по-добре от мене. Всъщност тези години с децата и с най-чудесната учителка (госпожа Йонева) са пълни със скъпоценни щастливи спомени. В часовете по солфеж треперех заедно с останалите да не би сега госпожа Панчева да ме вдигне на дъската и да ме пита за старинните ладове или за четиризвучията. Преди концертите (така наречените продукции) също треперех, та се налагаше моите "колеги" (4-14-годишни) да ме успокояват. Завиждах на 6-годишния Явор с какво самообладание излизаше да свири оня менует на Бах, който ми се виждаше недостижим. Това момченце ползваше педал и свиреше Моцарт, представете си, докато аз бях още на песнички от началната школа. С Теди (тогава май беше на 6 или на 7) пяхме "We Wish You A Merry Christmas" и беше невероятна веселба. Пак с нея и с пианиста Мони пяхме една песен на три гласа - леле мале, колко трудно ми се видя и как се радвах, когато я изпяхме наистина. Ох, а как се притеснявах, когато трябваше да акомпанирам на едно момиченце за песен на Шуберт, а в края на краищата се получи почти чудесно. :-)) Спомням си и как свирихме на 4 ръце с Митко, смръщен тийн, който при всяка грешка (моя или негова) са облягаше назад в отчаяние и отказваше да продължи. И пак на 4 ръце с вбесяващата Валерия, която настояваше да свирим в колкото може по-бързо темпо и не можех да я настигна. Спомням си много от тези деца, на някои съм забравила имената, но си спомням лицата и приятното чувство да съм една от тях. Малката топчеста Деси, която свиреше толкова уверено и с апломб, чудесният Яворчо, истински музикант, старателният Евгени, красивата Ели със звънкия глас (видях я наскоро и не можах да я позная), дребната Гери, сладката Йоана, която ми напомняше на Аника от "Пипи", Мони, най-напредналият, който в крайна сметка завърши консерваторията, голямата Деси, която така хубаво свиреше Шопен...
Някак неусетно минаха тези години, откакто за пръв път стъпих в читалището. Тогава започнах да свиря с един пръст. :-) Сега се опитвам да свиря по-лесните неща на Моцарт и Бах. Дори и един валс на Шопен се опитвам да преборя. С Иван мислим да правим дует с пиано и кларинет. А наскоро се намерихме с едни приятели, които познаваме по природозащитна линия, но не знаехме, че свирят на пиано. По Коледа се събрахме с тях и цял ден свирихме и пяхме, говорихме за музика и слушахме любими творби. 
Пианото ми е радост, надежда, утеха, гордост, любима тема за разговор, страст за слушане и съпреживяване, връзка с мили хора. Музицирането продължава. Само да ми зараснат пръстите и ще види този Шопен :-).