09 февруари 2016

I wish I was in Dixie (oh yes, I do :-))

В моите литературни и филмови занимания напоследък съм на US южняшка вълнà. Първо прочетох на български „И страж да бди на пост” на Харпър Лий (първоначалната версия на „Да убиеш присмехулник”, която излезе неотдавна). После ми се искаше да продължа в същата посока, защото тъкмо бях навлязла хубаво в темата с Юга, негрите и така нататък. Реших, че е наложително да гледам филма „Да убиеш присмехулник” от 1962 г. с Грегъри Пек. Гледах, очаровах се и после естествено трябваше да препрочета и книгата. Препрочетох я с голямо удоволствие и след това все още не ми се искаше да напускам южните щати и негърските въпроси, така че взех да чета The Helpна Катрин Стокет (филма съм го гледала два пъти). (И после сигурно ще се върна назад и ще посегна към „Отнесени от вихъра”. :-) Или към „Пържени зелени домати”. А след това, ако ми пресъхне вдъхновението, мога да подпукам Фокнър.)  
Мечтая си да отида в американския юг и да ги видя тези идилични места, описани в литературата. Странно усещане получавам от книгите – от една страна винаги ги има нерешените негърски въпроси (те явно си остават актуални и до ден днешен), които придават доста зловещ оттенък на разказваните истории, от друга няма как човек да не закопнее за това спокойствие и безвремие, които лъхат от страниците на повечето южняшки книги.
Като съм пътувала из Гърция и южна Италия, атмосферата ми се е струвала до голяма степен сходна на това, което описва Харпър Лий – бавен, спокоен живот, никой не бърза, защото няма закъде, няма напрежение, царят безгрижие и невъзмутимост. Естествено, че хората се вълнуват, ако стане нещо извънредно, но не си създават изкуствени тревоги и стрес, а просто се пускат по течението на дните и гледат да се наслаждават на нещата около себе си. Всъщност на тях им се налага да живеят спокойно, защото ако тръгнеш да се бачкаш яко в жегата, няма да успееш в живота, а по-скоро ще си докараш топлинен удар. :-) 
Като чета южняшките книги, колкото и мрачни да са историческите събития и колкото и описания да прочета на пълчищата от зли комари, винаги се впускам в мечти за къщите с верандите, за топлината и леността, за пържените пилета, магнолиите и азалиите. :-) Все ми изниква образът на Рет Бътлър или друг някой южняшки джентълмен, поседнал на сянка, представям си го как пуши пура, преметнал крак връз крак и поглежда улицата изпод вежди. Много блазнеща картина е тази. Надявам се да попадна някой ден в Луизиана или Алабама и да проверя на място дали все още съществува идилията на Юга. А междувременно продължавам с голям кеф да си чета за нея.


08 януари 2016

С обич за пианото

Днес си одрах зловещо кокалчетата на пръстите на дясната ръка и първата ми мисъл беше, уф, сега няма да мога да свиря на пиано няколко дни. Да не си помислите, че съм някоя концертираща пианистка, която свири Лист и Рахманинов по 5-6 часа на ден. Не съм пианистка. Понякога ми се случва да не пипам пианото с месеци (и тогава се чувствам ужасно виновна пред себе си). Обаче това, което е много важно за мен, е възможността. Да мога да седна и да си свиря, ако поискам. Затова преди 12 години (бях на 20) тръгнах на уроци по пиано. Няколко години по-късно си купих и собствено пиано. И свиренето продължава да е едно от приключенията в моя живот. Понякога замира, после се възражда и тогава винаги е хубаво и радостно.
Когато започнах, беше вълнуващо - хем се окрилявах от усещането за сбъдване на мечта, хем ме побиваха тръпки при мисълта колко труд ме чака, докато наистина проимам усещането, че мога що-годе да свиря. Сред дечицата в читалище "Аура" се чувствах съвсем на мястото си и хич не се депресирах от факта, че те всичките свиреха много по-добре от мене. Всъщност тези години с децата и с най-чудесната учителка (госпожа Йонева) са пълни със скъпоценни щастливи спомени. В часовете по солфеж треперех заедно с останалите да не би сега госпожа Панчева да ме вдигне на дъската и да ме пита за старинните ладове или за четиризвучията. Преди концертите (така наречените продукции) също треперех, та се налагаше моите "колеги" (4-14-годишни) да ме успокояват. Завиждах на 6-годишния Явор с какво самообладание излизаше да свири оня менует на Бах, който ми се виждаше недостижим. Това момченце ползваше педал и свиреше Моцарт, представете си, докато аз бях още на песнички от началната школа. С Теди (тогава май беше на 6 или на 7) пяхме "We Wish You A Merry Christmas" и беше невероятна веселба. Пак с нея и с пианиста Мони пяхме една песен на три гласа - леле мале, колко трудно ми се видя и как се радвах, когато я изпяхме наистина. Ох, а как се притеснявах, когато трябваше да акомпанирам на едно момиченце за песен на Шуберт, а в края на краищата се получи почти чудесно. :-)) Спомням си и как свирихме на 4 ръце с Митко, смръщен тийн, който при всяка грешка (моя или негова) са облягаше назад в отчаяние и отказваше да продължи. И пак на 4 ръце с вбесяващата Валерия, която настояваше да свирим в колкото може по-бързо темпо и не можех да я настигна. Спомням си много от тези деца, на някои съм забравила имената, но си спомням лицата и приятното чувство да съм една от тях. Малката топчеста Деси, която свиреше толкова уверено и с апломб, чудесният Яворчо, истински музикант, старателният Евгени, красивата Ели със звънкия глас (видях я наскоро и не можах да я позная), дребната Гери, сладката Йоана, която ми напомняше на Аника от "Пипи", Мони, най-напредналият, който в крайна сметка завърши консерваторията, голямата Деси, която така хубаво свиреше Шопен...
Някак неусетно минаха тези години, откакто за пръв път стъпих в читалището. Тогава започнах да свиря с един пръст. :-) Сега се опитвам да свиря по-лесните неща на Моцарт и Бах. Дори и един валс на Шопен се опитвам да преборя. С Иван мислим да правим дует с пиано и кларинет. А наскоро се намерихме с едни приятели, които познаваме по природозащитна линия, но не знаехме, че свирят на пиано. По Коледа се събрахме с тях и цял ден свирихме и пяхме, говорихме за музика и слушахме любими творби. 
Пианото ми е радост, надежда, утеха, гордост, любима тема за разговор, страст за слушане и съпреживяване, връзка с мили хора. Музицирането продължава. Само да ми зараснат пръстите и ще види този Шопен :-).

05 януари 2016

Снежна радост

Преди няколко сутрини се разбудих от силна светлина. Рекох си: "Това ще да е снегът". Колко хубаво! Да се събудиш и да видиш, че всичко е побеляло. Като в приказка, като в детството. Подарък!
Изчакахме го хубаво да навали и натрупа и извадихме шейните. Направихме си писта на хълмчето, където още никой не беше ходил освен дивите зайци. Имаме хубав наклон, не прекомерно стръмен, но достатъчен за развиване на подходяща скорост. И точно в края има скокче, за да може човек да изхвръкне от шейната и да се бухне в близката пряспа. Вихри смело се метна на шейната, но след три спускания установи, че се засилва твърде много и все да се спуска с подгъзника, а от време на време пробваше и с шейната по долната половина на пистата. Яската обаче не се притесни от ускорението, напротив, забавляваше се да се спуска от най-високото и да се мята в снега. И аз участвах в пързалянето, когато успявах да се вредя. :)
Днес е направо топло, снегът е мокър, така че решихме да правим снежен човек. Оказа се обаче, че не е достатъчно разкиснат, за да стават хубави големи снежни топки (за тяло и глава), затова с Вихри направихме снежна бабуна, която той ползваше за пързалка. В това време Яската се спускаше по пистата с дивашки викове. :) После ни хрумна от бабуната да направим снежен кон. Накрая всъщност не приличаше много на кон и аз доста неучтиво се смях на неговата златиста грива и физиономията му на козел. Обаче Вихри здравата го язди (много кротък кон е този, и за тригодишни ездачи става) и се весели. Ясен го кръсти Лукас като коня на Емил от Льонеберя.
Понеже хич не ми се искаше да се прибираме вкъщи в това хубаво снежно време, ми щукна да направим снежен пикник. Направихме една маса от сняг, после отърчахме да вземем храна от вкъщи. Сипахме и малко масала в термоса. И точно като седнахме, се показа слънчицето. :) Много беше хубав нашият скромен обяд, а десертът си беше направо деликатесен (благодаря, Кати, за щолена!).
Ако не се стопи снегът междувременно, утре сме пак на хълмчето. Този път може и снежен човек да направим. :) 






28 декември 2015

Някои от приятните неща през декември

 1. Да чета "Южната страна на Анапурна" на Крис Бонингтън, докато си седя на топло и пийвам чаец. Височинният алпинизъм сигурно има своите предимства, но в този момент не съм много убедена в тях.
2. Да се метнем на колата и да излезем от мъглата - съвсем наблизо е това място, където сивите мокри студени валма свършват, птиците прелитат на тумбички от дърво на дърво, а декемврийското слънце направо топли.
3. Да гледам и слушам дейността на шестгодишния и тригодишния - постоянно има активност, нещо строят, обсъждат, творят, кълцат с ножици, хилят се, карат се и тичат из стаите и из двора.
4. Да погледна през прозореца и за видя мъничкия ни петел Нелюнс да се пъчи из двора с лъскавите си опашни пера. Винаги ме развеселява.
5. Да намирам заскрежени листенца в мъглата, обвити в перфектни ледени кристалчета.
6. Да копнея за снега по високото на Витоша.
7. Да се сгушим вечер всички в мъничката ни спалня и да четем "Лъвът, вещицата и дрешникът" или коледните истории на Астрид Линдгрен.
8. Да чета стиховете на е.е.къмингс на български. На английски съм го чела много, сега хем е той, хем не е, стари стихотворения в нова дреха. Преводът е дар.
9. Да си имаме жар в печката в кухнята. Тогава клечим пред печката да гледаме огнените чудеса, които стават вътре.
10. Solala. Няма как да не се зарадва човек на тези сладки песнопойни шведи. https://www.youtube.com/watch?v=NrPibEBxvak