30 декември 2013

Веселото плячкосване на подаръци

Вчера из двора ми с весели писъци тичаха деца и дърпаха пакетчетата, които висяха от дърветата. :-) Вариация на плячкосването, организирано от Пипи в ей тази книжка. Миналата година Ясен ме кара да чета тази история най-малко 15 пъти, а може би и повече, докато самата аз напълно се заразих от идеята за едно такова увеселение.
Ако не сте чели книжката, ето за какво става дума - Пипи Дългото Чорапче кани всички деца от малкото градче една вечер да участват в оплячкосването на коледната елха. В двора на Пипи расте голям бор, който тя е окичила със свещи, сладкиши и безброй пакетчета с подаръци. След като се подкрепят хубаво с торта и какао, децата се покатерват на бора и обират всичко. Междувременно Пипи осиновява едно кученце и се случват и други интересни и вълнуващи неща. Но най-вълнуващото за мен си остава естествено самото плячкосване.
Ние бор в градината нямаме, имаме една супер бодлива хвойна, така че реших да не буквоедствам, а да послушам Иван и да окачим пакетчетата по всички дървета в градината. Основно бяха по ябълката и по някои джанки, имаше и няколко на хвойната, на върбата пък изведнъж поникнаха банани. :-)
Подаръците представляваха шоколадови украшения за елха, курабийки, мандаринки, кесийки с монети, коледни свещи и украшения, а също и разни дреболии като например мъничко тефтерче и един голям кламер с мече на него. Достатъчно беше, за да се осигури забавлението на трите по-големи деца и техните родители. А Вихри не успя да се включи в брането на подаръци, но гледаше с интерес :-). И получи банан от върбата, разбира се.
После децата нахълтаха вътре да играят, при което откриха стар забравен пакет с бенгалски огън от детските ми години (как е оцелял, не ме питайте). Запалихме го, което предизвика паническото бягство на котката и веселите викове на дечурлигата. За капак си запалихме свещички на крушата и си обещахме догодина събитието да бъде още по-мащабно. :-)

Когато човек има деца, трябва да се възползва, нали? И да се вдетинява колкото си иска напълно безнаказано. :-)

21 декември 2013

Зимното слънцестоене

Днес в 19:15 нашата планета ще префучи през точката на зимното слънцестоене. Днес е най-късият ден в годината, най-дългата нощ. И както в стари времена хората са изпълнявали най-различни ритуали, за да призоват светлината в този най-тъмен момент от годината, така и ние днес решихме да се позабавляваме, да поздравим слънцето, да вдигнем наздравица за Светлината и живота, който тя носи.
Най-важната част от празненствата в този ден е разпръскването на мрака. Но с уважение. Мракът е мястото за тишина, поглед навътре, за почивка и обновяване, за събиране на сили, за тъгата, за почитането на изгубените и отминалите неща. Мракът е пространството, което посреща светлината.
Точно сега се случва the Rest and Quiet Renewal of Winter, както се казва в едно мое така любимо стихотворение, и сега е мигът да се зарадваме точно на това. :-) На момента преди изгрева, когато всичко застива в очакване. На тишината, която е най-дълбока точно преди да започне музиката.
Днес се веселим. :-)
Разходихме се покрай рекичката, замръзнала в красота.

  

Намерихме чуден прясно отсечен елов клон, който ще ни послужи за коледна елха, толкова кичест и зелен. И един дънер за бъдник. Когато се събудят децата от сън, започва паленето на огньове и свещи! След като се порадваме на зимното тъмно небе, нека поканим светлината да се върне при нас.
Иван донесе в кухнята печката от гаража, така че ще имаме огън и вътре. И за да се сгреем напълно и всестранно, мисля да забъркам едно греяно вино. А за децата чай и безалкохолен гльог. :-)  
Мракът тази нощ няма да е пълен, защото Луната расте, пълнолунието наближава. Но толкова по-хубаво - колкото повече светлина, толкова повече радост! Някъде близо до Луната ще видим и Юпитер с четирите Галилееви спътника, наредени по два от двете му страни. Магическа гледка.
По-късно ще пиша още за нашите веселби! :-) Междувременно ви желая много радост и щастливо начало на астрономическата зима!


П.П. По залез запалихме в средата на двора нашия огън. Иван и Ясето бяха натрупали хубава кладичка, която весело се разгоря. Прескачахме я и пекохме на жарта Stockbrot (буквално "хляб на пръчка"). Ползвахме обикновено тесто с мая (ето тази рецепта на немски, има и снимка). Стана много вкусно, особено с дюлевия конфитюр на баба. Остана ни тесто, от което си опекохме кифли за закуска за следващия ден. Пренесохме си огъня вътре в печицата и загряхме тенджерката с греяното вино (рецепта). За Ясен имаше подобно питие, само че не с вино, а със сливов компот, стана много вкусно. Напалихме много свещи и лампичките, наизвадихме курабийките :-). Беше топло и уютно, котката мъркаше, децата се веселяха (Ясен беше особено доволен от новата си количка.). Имаше и постни сарми с киселото зеле на Иван, с булгур и гъби и червени чушки и сушени доматки. :-)


Един прекрасен зимен ден, пълен с радост и сладост! Дано има още много такива и при нас, и при вас. :-)

18 декември 2013

Преди месец по Пътя на коня и лъка

На 19 ноември в един леко хладен ден с облаци и пронизващ ветрец се озовахме под северния склон на планината Чепън, до село Лопушня. Там на открито място стоят три истински монголски юрти и дървена къща, а наоколо пасат коне. Посрещнаха ни с гостоприемен лай група едри кучета, които при слизането от колата ни наобиколиха и пожелаха да ги чешем, галим и потупваме. Ясен леко се позамисли дали да слезе от колата и да се озове насред тези приятели, всичките високи колкото него, но накрая баща му го убеди. :-) Стопаните на кучетата са Владимир и Лидия, двама ентусиасти на тема коне, които живеят мечтите си на територия от 80 декара, учат хората да яздят и се забавляват и вживяват в изкуството да стрелят с лък от кон. Поканиха ни в дървената къща с бумтяща печка и задруга мъркащи котки, кожи по стените, колчани със стрели по ъглите на стаята. Поседнахме на чаша билков чай с мед да решим защо всъщност сме там. :-) Да си призная, мен Иван ме подтикна. :-) Особено силно беше желанието ми да видя юртите, но и идеята за езда ми се стори интересна. Докато си приказвахме, Вихри се спусна на пода и с бодра стъпка запълзя към котарака Боянчо. Очаквах всеки момент изфучаване, прасване с лапа по носа на Вихрен и възмутено оттегляне на котака, но не - закротиха се двамата в миловидна картинка - Вихри започна да меси Боянчо в пълно възхищение със звуци, наподобяващи бебешко мяукане, а котаракът имаше не особено недоволен вид. Е, когато Вихри се опита да го меси ожесточено по гушата, котето се принуди да се оттегли. :-)
Чаят свърши, дойде ред на същинската част. Аз на кон. Ха. Честно казано аз съм горе-долу като Ясен - най-добре се чувствам, когато и двата ми крака са здраво стъпили на земята. Е, имала съм някои екстравагантни пристъпи като каране на колело, летене с моторен делтапланер, скачане с бънджи и катерене на 30-метрово дърво - но все пак изключението потвърждава правилото. А и не съм имала вземане-даване с животни, по-големи от мен, и това ми е леко смущаващо. Ама любопитството надделя. :-) И беше много приятно, макар и леко натъртващо на моменти. :-) Има нещо успокояващо в тази дейност, полюшването, присъствието на коня, а и обикаляхме по едни вълшебни места - потайни пътеки, долчинки и полянки, прецапвахме през рекичката, чувахме нейде недалеч цвиленето на другите коне. Приказвахме си с Владимир за вътрешния глас, за осъществяването на мечтите, за юртите и други такива приятни неща. Беше мирно и вдъхновяващо и красиво.
След това дойде ред и Иван да поязди, а аз да вардя двамата хлапаци. Падна веселие на батута - Ясен скачаше, Вихри нахилен се друсаше. И игра с/на котки в къщата - всички деца на 4 крака, пълзене по пода насред облаци прах и диви викове. Докато щураците се гонеха, разглеждах библиотеката на Владимир и Лидия. Разнообразие от индиански книги, история на прабългарите, фентъзи...Хихи, докато наскоро четях "Игра на тронове", на няколко пъти се сещах за приятелите от Лопушня, образа на суровия воин на кон. :-)
Много ми харесаха хората, мястото, конете, кучетата, котките, юртите. Другия път ще нощуваме в една от юртите, да видим как е да се пребивава в кръгло помещение. Ясен и Вихри се веселиха здравата, Ясен както винаги спечели всички. :-) А Вихри ме убеди, че може бебе и котка в една къща. :-) (Което имаше неочаквани последици по-късно.)








16 декември 2013

Коледният календар

Тази година Ясен за пръв път има коледен календар. Обмислях какви ли не варианти, като се надявах на нещо по-простичко и лесно, но нали съм шантава, накрая измислих ето това:

Скелет от картонени рулца от тоалетна хартия, отпред парче от кашон с дупки, а фасадата е хартия, оцветена с пастели и водни бои. Цялото нещо има съвсем самоделен вид, но е шарено и весело. 


Всяка сутрин Ясен цъфва пред календара и проверява какво има зад съответното номерче. Подаръците ги слагам предишната вечер, а и календарът е качен нависоко, за да не въвежда ближния (Ясен/Вихрен) в изкушение (да го скъса, пребърка, надраска или каквото там му хрумне). Идеята се радва на голям успех. :-) Догодина ще има и за Вихри, ама с друг дизайн. Проблемът на този календар е, че побира само малки подаръци и бележки с приятни коледни неща за правене. На няколко пъти оставяхме бележчици с указания къде са скрити подаръците (във фурната например :-)). Повечето са разни шоколадчета, тук таме по някой стикер, тефтерче, магнитче и една-две коледни дейности.

29 ноември 2013

Сребърна витошка неделя

Вълшебна Витоша преди снега
Море от облаци с острови от планини
Весел тичащ Ясен
Любопитен Вихрен, надничащ към интересния свят наоколо
Пълен термос с масала
 Приказно присъствие между горските сенки
Свеж хлад под смърчовете
Слънце над облаците
Мъглата далече под нас, ние - насред синия ясен простор
И навсякъде сребристи ледени иглици
Планинска благодат

 
 
 
 

 
 
 
 
 
 
 
 
 

27 ноември 2013

Сняг

Събудих се с усещането за някакъв приятен сън, изнизал се безследно от паметта ми. Като погледнах навън, разбрах. Сигурно съм сънувала как вали пухкав, сияен сняг. :-) Обичам, когато първият дебел сняг навали през нощта. Това е като подарък, оставен под елхата. Цяла нощ кротуваш в топлото легло, докато в теб нараства едно приятно напрежение, чувството, че нещо интересно ще се случи...И на сутринта се изстрелваш като новогодишен фойерверк, право към зимата и радостта. :-)
Ясен копнееше за снега вчера, когато той представляваше само множество бели фъндъчета, закачени тук-там по все още есенната трева. Колко ли се е зарадвал днес? Сутринта не можах да видя израза на лицето му при вида на всичкия този прекрасен, дебел, пухкав, бял – хей, толкова бял! – сняг. Сигурно Ясен се е зарадвал точно като мен. Или още повече. Детската радост не знае граници за разлика от тази на възрастните. :-)
А сега с леко любопитство очаквам реакцията на Вихри. Първият му истински сняг. Детето още спи дневния си сън. Когато се събуди, отиваме навън да пипнем, да заровим пръсти, докато не е изчезнало бялото покривало отвън.
Прекрасно е колко светло става изведнъж, когато навали така. Ноември беше клиширано мрачен с отделни отблясъци на слънце, но ето че в последния момент реши да грейне ослепително. :-) Нищо че няма слънце. Снегът ни свети. Дано ни свети така през цялата дълга зима.

21 ноември 2013

Вихрен и свещичката

 

Преди седмица Вихрен за пръв път прояви интерес към свещта на масата за хранене. Покатери се на масата и с единствено премерено духване я изгаси. Днес дълго си игра с есенната украса около свещичката, дъвка глога и шипките, разнищи хмела. Опита се да бръкне в пламъка с едно сухо цветенце. После духна свещта. Накара ме още пет пъти да я паля. Накрая вече започна да издухва клечката кибрит още преди да съм я поднесла към свещта. 

12 ноември 2013

ЧРД, вихрено момченце!

Покрай него винаги ми изстива чаят и ми загарят манджите. Но пък и усмивките никога не са далеч! Той ги раздава щедро и заразително. Бодър е, целеустремен, неудържим още от раждането си. Постоянно е в търсене на неизследвани простори. Има усет да комичното. :-) Изобщо е прекрасен във всяко отношение. Честита ти първа година, Вихрене наш!

24 октомври 2013

...

Всяка година есента ми напомня да спра и да се огледам, да видя къде съм, какво се случва около мен, в малкия и големия свят. Лятото е посветено на веселба, движение, търчене напред-назад. Есента е времето за посядане на едно място, за дълбоко вдишване, за задълбочаване на усещанията.
Малкият свят е във вихъра на растежа.
Ясен се учи да кара колело, да казва „люляк” вместо „юяк”, да пише букви и още много неща, които ние, късогледите възрастни, не виждаме, но които някой ден ще разцъфнат изненадващо пред очите ни. :-) Това дете всеки ден ме изненадва с наблюдателността и мъдростта си, с умението си да нарежда думите и изреченията, да описва живо емоциите и събитията. И с още много, много неща.
Вихрен става все по-вихрен, ако изобщо е възможно. Опитва се да ходи. Постоянно се движи, търси интересни неща за правене, катери се, отваря шкафове и чекмеджета, пъха се под леглата (и се заклещва), играе на криеница, прави весели муцуни и много добре знае, че е смешен, като ги прави. :-)
А в големия свят промените са също тъй цветни, но са неизмеримо по-тихи, неуловими. И водят към мир и сън.
Навсякъде срещам нови и нови оттенъци на есенно червено, жълто, златно, кафяво, сиво, розово, светлината прелива от изгревно зарево в обедна нежна топлина, а вечер тегли дълги лъчи през клоните, разтяга сенките, позлатява покривите.
И ден след есенен ден тъмнината напредва, цветовете бавно отстъпват. Листо по падащо листо пейзажът оголява. През октомври започвам да долавям ритъма на тишината, отмерван от разлюлени листа, размахани криле, дъха на заспиваща земя.
Иска ми да направя нещо, за да уловя малко от изчезващата светлина на дните. Но има тук две момченца, които се справят с това много по-добре от мен. :-) Около тях винаги е светло.

20 септември 2013

Няколко спокойни минути

Пред къщата на цимента, напечен от слънцето, седя с Ясен и Вихри, хладен вятър люлее върбата, но ние сме на приятен завет. На Вихри лекичко се развява перчемът. Във всяко юмруче стиска по една дребна огризка от ябълка и си отхапва парченца. Ясен седи край нас, и той гризе, от време на време скача и търчи да донесе още ябълки. Огризки летят през оградата над лозата. Вихри забравя своите огризчици и идва да се катери по мен. Стиска ме с лепкави ябълкови ръчици и се протяга да издърпа ябълката от моята ръка. Ясен тича до дървото, връща се с пълни шепи. Тази година ябълчиците са съвсем дребни, съвсем удобни за хващане от малки ръце. И толкова вкусни, колкото може да бъде една ябълка, тъкмо откъсната от дървото. Вихри мете земята с огризката, пуска я, иска нова. Всички държат по няколко ябълки и отхапват от всяка поред. Чува се гарванов грак. На жицата над портата кацат синигери и врабчета. 
Всички са спокойни. И аз. Косата ми е леко раздърпана, защото Вихри я ползва за катераческо въже. С боси крака сме, слънцето нагрява събутите вълнени чорапи, кърпени безброй пъти от майчини/бабини сръчни ръце. Вихри бърше меки ябълкови ръце в червения ми гащеризон, пътувал с мен преди години чак до езерото Ван, събрал по себе си петна от Адана кебап, вишнев сок и още какво ли не. Седя си усмихната на слънце като доволна котка, заобиколена от малките си. След малко пак тръгваме да правим неща. Трябва обяд да се прави, да приспивам деца, да ходим до града. Но точно в този момент още е мир. Да. Още една ябълка, и още една, и още една. Аз и моите котета, слънцето на двора и ябълковото дръвче.

29 август 2013

Back home

25 дни ме нямаше вкъщи. Достатъчно, за да се заселят в дома ми най-малко 25000 паяка. Но това не ме стряска. Вкъщи означава хубави неща, както всеки знае. Опекох си хляб. Забърках си нахутена салата. Беше ми омръзнало от бира, риба, скара, попара по пътищата. Спомням си как след едно късно ресторантско ядене цяла нощ сънувах зомбита. Без майтап. И най-страшното беше, че главното зомби силно наподобяваше Мат Белами. Само дето не пееше. Пък аз харесвам Muse, дявол да го вземе.
На 26-ия ден дойде часът и за истинска уютна закуска. Моят плътен хляб, натрупан с кадифен каймак и бабин мармалад от ябълки. Моите многобройни чаени кани по масата. Деца, вилнеещи по мръсния под. (Вихрен е доволен – толкова много интересни боклуци има сега, които стават за увиване около пръстите, размъкване по пода и пъхане в устата. Плюс планини неоправен багаж, от които също човек може да издърпва разни находки.)
Заварихме стените брутално напукани, както винаги в този сезон. Странно усещане е да живееш в къща, която се движи. Очаквам всеки момент да си стегне куфарите и да ни напусне. Дано я изпреварим.
Междувременно нещо във въздуха се пречупи, тишината стана неудържима – това е есента. Познавам я отдавна. Винаги има един тънък, крехък момент, след който падането на листата придобива особен смисъл, а светлината става прозрачна. Този дъждец навън сега е съвсем уместен. Скрил е снижаващото се слънце и ми напомня за безброй есенни дни от началото на времето, които се готвят да се преродят.

23 август 2013

Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)
Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.

10 юли 2013

Разни неща

Много интересно лято е това. Температурите при нас изобщо не достигат 30 градуса, вали почти всеки ден, всичко расте буйно. Градината е свежа. Създавам нова цветна леха, която се развива добре. Жалко само, че винаги се намира кой да изяде циниите.

Вали час по час – порои се редуват с незначителни ръмежи. Дори след суха нощ росата се вдига чак по обед. Облаците са епични по размери и форми. Светлината често е покъртително красива, слънцето грее върху дъжда, блести, променя цветовете на нещата. Онзи ден имахме двойна дъга, огромна.

Малкото момченце расте. И е права нашата дула – защо ли ни трябваше да го кръщаваме Вихрен? Орисахме го :-). Покрай него винаги цари оживление. Невероятно устремен е, иска да се движи, да изследва. Днес се опитваше да катери стъпалата на хола и с първото успя. Естествено след това не можа да слезе. :-) Преследва ме из стаята. Като се преместя на разстояние от него, допъпля и ме хваща за краката или се намъква в скута ми, ако съм седнала на пода. Не смея да го оставя върху леглото, защото светкавично се придвижва до ръба, надвесва се с весела усмивка и започва да се клатушка напред-назад, след което самоотвержено се хвърля напред (и съответно надолу).

Ясен ходи в „Кабинка” и се бунтува, макар че съм убедена, че там му е интересно. Все пак друго си е да играеш с деца, а не с досадни възрастни, които все искат да правят нещо друго или постоянно измислят причини да не се правят най-веселите пакости.

Откакто се сдобих с „Киндъл”, нещо ми стана – чета във всеки свободен момент, бързо и ненаситно. В момента поглъщам „Кратка история на почти всичко” на Бил Брайсън, след като изчетох една книга на Карл Сейгън, и съм напълно погълната и обсебена. :-) Защо, защо в училище науката никога не ни е била представяна по такъв вълнуващ начин? Как им даваше сърце на учителите да каканижат така монотонно и рутинно? И започвам да си мисля, че учебниците трябва да се пишат от писатели, а не от академици. :-)

17 юни 2013

И още едно чудо

Вихрен се учи да се придвижва на собствен ход. Набира се на лакти, отблъсква се с крака, търкаля се и в крайна сметка успява да измине немалки разстояния като за седеммесечно бебе. Не мога да не гледам с тотално възхищение и учудване. Колко е важна всяка малка стъпчица. Как след нея идва друга, вече не толкова трудна. Как детето учи. Как прави безброй мънички експерименти всеки ден и отразява всеки мъничък успех или неуспех, коригира движенията си, става все по-уверено, докато накрая вече знае.

05 юни 2013

Пиша, докато и двете деца спят (да, и това се случва понякога)

Времето ми е накъсано на парченца, дребни като конфети. Оставям Вихрен на пода в компанията на произволен предмет (неработещ фенер, дървено кубче, клавиатура или друго), с който да се бори, а аз в това време тичам до тоалетната с надеждата детето да не почне да помрънква съвсем веднага. Иска събития и движение човекът, иска да обикаля навсякъде, да пипне, да дегустира, да подръпне, да прасне, да наплюнчи - и понеже не може на собствен ход, като мъничък безкомпромисен кукловод управлява мен. Бясно ритане с краката означава "да, напред!", а гърчене, придружено със скърцане - "сбърка посоката, обръщай!" или "хайде де, дай по-наблизо, че да мога хубаво да дръпна покривката/ да откъсна магданоза/ да лапна дървеното влакче на брат ми".
Когато Ясен спи, Вихри бди. И обратно. Правилно, деца мои, Майката трябва да се държи постоянно на нокти, за да е свежа, да не се отпусне. Заспиването на бебето се осъществява върху корема на Майката точно в момента, когато големият вика от банята, че трябва да му бърша дупето, или пък в ръцете на Майката, докато тя се опитва да твори безсмъртна проза на компа, пишейки с една ръка, а с другата удържа заспиващия потомък да не добави рязко своя принос към текста или да не наплюнчи мишката до пълното й обезвреждане.
Пиша Майката с главно "м", защото така се чувствам през голяма част от времето. Аз съм центърът, около който се завъртат всички вихри, аз съм джедаят, който с непроследима светкавичност хваща във въздуха съборената от масата чаша, точно преди да се прасне в плочките, аз съм всезнаещото присъствие, което неотклонно следи движението на одушевените и неодушевените предмети из къщата и намира всичко изгубено, дори неща, за които се знае, че отдавна не съществуват. Аз съм почти постоянно на прицела и на усмивките, и на мрънкането. Всички глупости, които кажа, се записват. После ми се връщат в подходящ контекст. 
Понякога от моята вездесъщост (има ли такава дума изобщо?) направо ме побиват тръпки. Напоследък се опитвам да известявам присъствието си с викане, кашляне, тропане, за да може пакостите да се позамажат малко, преди аз да връхлетя. Преструвам се, че не гледам, когато мазни ръчички се бършат в чисти пуловери. Опитвам се да не играя твърде убедено ролята на Свирепата Майка. 
Впрочем през повечето време аз съм чисто и просто Леко Обърканата Майка, която си мечтае днес да прави по-малко грешки и повече смешки. :-)

П.П. Ако нещо от горното звучи като оплакване - не е. :-)

29 май 2013

Днес същинско чудо - сахарски прахоляк в градината ми :-) Първо се подразних, защото прането ми е оранжево. В момента само се чудя и мая. Какво напомняне, че в света не сме само аз, Ясен, бебето и нашата градина - някъде не толкова далеч от нас има направо различна вселена, цялата пясъчна, където денем вятърът развява пясъка из невъобразима сухота и пустота, а нощем изпод земята излизат разни странни твари... :-) Хубав повод да прочетем и да научим нещо повече за пустинята! Отивам да се ровя из книгите и нета.

22 май 2013

До морето през април

Пролет – значи занимания в градината, цветя, ядене навън, ритане на топка – и още поне едно нещо, не по-малко важно – скитня. Изтупване на зимния къщен прахоляк, задръстил и душите, и сетивата. На път.
Началото на април беше времето за първото пътешествие тази година. А местата – ами те бяха няколко. Доста. :-) Познати, добре забравени, но и някои нови.
Началото беше Бургас. На първата сутрин на излизане от хотела над главите ни се провлече върволица от най-малко 500 щъркела. После на Атанасовското езеро пред очите ни се разгърна пълното великолепие на миграцията – няколко комина с поне 2000 щъркела. Поне. Свалихме мартениците и якетата, напече ни бургаското слънце, погна ни орнитологичната страст. :-) 

Солта на морето

Оттук се наблюдава миграцията :-)
Закотвихме се задълго при Музея на солта в Поморие, разпънахме тръбата и загледахме зрелището пред нас – островчето с гнездящи гривести рибарки и саблеклюни, и току пред нас накацали рибарки, черноглави чайки и корморани. Гледахме ги от упор, хапвахме, Ясен си играеше тихичко, а Вихри спеше в количката. Беше просто прекрасно. Рибарките кряскаха, летяха над главите ни и ловуваха. Прелитаха саблеклюни, кокилобегачи, зяпахме един морски дъждосвирец, появи се и розова чайка в брачно оперение...

Корморани, гривести рибарки и черноглави чайки на Поморийското езеро

Иван в пълно орнитологично снаряжение :-)
На другия ден закусвахме при укритието на Атанасовското езеро, където гледахме доста дъждосвирци и патици, после надникнахме за кратко към езерото Вая (имаше много големи гмурци) и продължихме на юг. Спряхме край морето на стария път за Дюни насред полянки от мускарита и гарвански лук, нагазихме в студеното море, закусвахме, припичахме се, гледахме вълните. Имаше делфини! Ясен игра дъъъъълго в пясъка. В морето плаваха черногуши гмуркачи. И такова дълбоко синьо небе над главите ни! 

Към моретоооо!
На Ясен автомобилните писти
Поспряхме после край Ропотамо, приказно беше пак – реката се влачеше съвършено гладка с отраженията на всички дървета, зелен кълвач викаше в гората, прелитаха полубеловрати мухоловки, беше пълно със синчец, лисичина и теменужки. 

И на Аркутино се отбихме, срещнахме жалобна мухоловка, гледахме костенурки и жаби и чудна магическа светлина по тръстиките. 




Със странен залез завърши денят във Варвара, там отседнахме и срещнахме приятели. 


Събудихме се насред пролетния рай – сутрин, морето блести в слънце, синигери пеят, светлината е ярка и събуждаща. Пролетно море!
Правихме пикник край Велека, преминахме през Синеморец и видяхме устието на реката, толкова е красиво, че чак неистинско изглежда. 

Велека
 

Устието на Велека
И още по на юг. На Силистар постояхме замечтани, реката сияеше в слънчеви отблясъци, два сладки дъждосвиреца щъкаха по пясъка. Ясен прегази студената рекичка и се заигра в пясъка, а бебето спеше мирно в количката. Навътре в морето вълните се блъскаха в скалите и надигаха морска пяна. 

Устието на река Силистар
Ясен с багера :-)
Окачалка за биноклите :-) и завет за спящото бебе
На юг стигнахме чак до Резовска река, отсреща се вееше турският флаг и се виждаше морска пустош. Накрая направихме последна морска нощувка във Варвара и на следващия ден се отправихме към странджанските дебри.
Милото море, толкова диво, толкова умиротворяващо. Животът в неговата пълнота, светлина и красота. Птици и небе и вятър, топъл пясък, приказна тишина. 

25 април 2013

Още пролетна радост :-)

Преди няколко дни дойде първият щъркел в нашия квартал.
Вятърът носи цели воали от нежни бели венчелистчета, а заедно с тях и упойващ аромат на цъфнали дървета. Жужат пчели.
Толкова ми е леко на краката с пролетните обувки, че сякаш съм боса. :-)
Кошът за пране прелива от зимни пуловери.
По цяла нощ в градината пее славей, гласът му е толкова силен и ясен, сякаш отеква от сводовете на някоя катедрала.
Чакалите не се чуват, сигурно вече имат малки.
Понякога кукувица пее горе на ливадата, а друг път звънят звънците на съседските кози. Скоро съседът от долната улица ще започне да си пасе коня до нашата ограда и ще чувам цвиленето толкова ясно, сякаш конят е вътре в къщата. :-)
Като изляза в градината, където и да съм, до мен долита сладкото ухание на новите зюмбюли. 
Одеве неволно подплаших един малък гущер, който се припичаше на цимента пред гаража.
Много ми харесват тези прекрасни домашни червеноопашки, които обикалят из околността, кацат по колчетата в градината и потреперват с опашчици, прелитат от сливата на върбата и току припяват.
Вече има и много лястовича песен. 
В дни като тези не мога да не се радвам, че съм тук, толкова близо до земята и нейните живи дарове. На 26 април се навършват 4 години, откакто сме тук, в бялата къщичка сред зелената градинка! :-)