Нашите кокони

Преди близо шест години Ясен получи за рождения си ден пет кокошки и мъничко петле. Четири от кокошките вече ги няма, но огромната Сабрина и петелът Нелюнс продължават да са с нас. Междувременно ятото се уголеми отново и ни снабдява с яйца и веселие всеки ден. Както споменах на брат ми неотдавна, щом човек има кокошки, не му е нужно да гледа сапунени сериали - тези умилителни птици постоянно се грижат да има вълнения и драма в нашия двор.
Веднъж, когато Сабрина и Нелюнс все още бяха пълноправни господари на територията, станах свидетел на следната сценка: Нелюнс намери някакво парченце храна и като истински грижовен петел започна да вика Сабрина, за да ѝ го даде. Сабрина обаче напълно невъзмутимо си ровичкаше нещо в другия край на двора. Подобно поведение не можеше да бъде понесено от патриархалната душица на Нелюнс и той хукна с комични подскоци и развяна опашка да изрази своето недоволство. Скара се с голямо възмущение на своята несъдействаща жена и я подгони ожесточено към хранителната находка. Вдигна парченцето от земята и го постави с апломб пред нея, след което тя вече се видя принудена да го изяде, за да успокои изнервения си съпруг.
Сабрина и Нелюнс известно време живяха в мирна идилия като собственици на целия двор, но един ден тяхното приятно и спокойно съществуване беше разтърсено от страшен катаклизъм. Иван донесе вкъщи няколко кашона, съдържащи пет млади ярчици, две стари кокошки от оранжевата гама и две бели легхорнки. Сабрина изпадна в потрес и ярост и прекара три дни и половина на чардака на кокошарника, изреждайки кокоши обиди и заплахи по адрес на новодошлите. Нелюнс я подкрепяше с мълчаливо възмущение.
Новодомците прекараха известно време запряни в кокошарника. Двете по-възрастни кокошки получиха прозвището “Злобините”, тъй като с неугасима злост нападаха и скубеха нещастните ярчици и легхорните, известни още под името “Кракорогите”. Злобините бяха заточени в карцерното помещение на кокошарника, докато се реши понататъшната им съдба. Иван беше доста кулинарно настроен към тях и кроеше планове да ги трансформира в яхния и супа. Те наистина не бяха много обещаващи членове на кокошето семейство, защото хем преливаха от злост, хем дълго време не снесоха нито едно яйце. И тъкмо когато търпението ни към тях взе да се изчерпва, и двете Злобини хванаха и снесоха по едно яйце. Ние с Иван бяхме обзети от дух на милост и щедрост и веднага ги пуснахме да се разходят из двора. Последва страховита сцена.
Сабрина съзря натрапниците и на клюна ѝ излезе пяна от бяс. Забравила своето достойнство на кокоша кралица, тя се нахвърли да ругае и бие едната Злобина, която по непредпазливост се беше оказала наблизо. Тук обаче се намеси Нелюнс, който не можа да понесе грозната гледка. Отърча при своята жена и ѝ направи голям скандал. Съобщи ѝ, че в кокошето общество е недопустимо жените да се бият и че това е мъжка работа, след което се втурна след Злобината (два пъти по-голяма от него), за да се саморазправи с нея. Наложи му се да подскача по доста недостоен начин, за да може успешно да я оскубе по главата, а същевременно я овикваше с всичка сила. Злобината се спаси с панически бяг.
Истерията на Сабрина се уталожи за известен период, но търпението ѝ отново беше поставено на изпитание, когато пуснахме останалото кокоше население да обследва двора. Налагаше ѝ се по цели дни да се занимава с преследване на нарушителите и вечер, вместо да яде, кълвеше всички по-младши по главите, за да им покаже коя е шефката на групата.
С времето някои от ярките се издигнаха в йерархията, след като снесоха първите си яйца и се сдобиха с атрибути на истински кокошки - хубави големи гребени и тлъсти широки дупета. Първата от издигналите се беше Роза, а след нея дойде ред на Нели. Роза прие нещата горе-долу спокойно, но Нели страшно се възгордя от новия си статут и се превърна в новия душманин на нископоставените. Оповестяваше всичките си снесени яйца с грохотно кудкудякане от чардака и се впускаше да дисциплинира всички, които още не се бяха издигнали до нейното ниво. До ден днешен тя е от по-злобински настроените кокошки.
Междувременно Злобините почти си изгубиха прякора и започнаха да бъдат наричани с имената си - Лукреция и Клементина. Клементина се отличава с привързаност към хората и често се примъква, за да проси храна. Няма нищо против да бъде пипана, галена и разнасяна. Една от по-младите кокошки, Дейзи, също стана голяма приятелка на децата и им позволява да я гушкат като коте. Веднъж Вихри беше тръгнал да общува с кокошките и се появи на стълбите на юртата с Клеми под едната мишница и Дейзи под другата. Щях да умра от смях и умиление.
След като ярките се издигнаха в ранг на кокошки, Нелюнс вече ги призна за негови подопечни и започна да се грижи за прехраната и защитата им. Нели страшно се възгордя и от това и ходеше почти залепена за Нелюнс, за да демонстрира колко е облагодетелствана. Сабрина обаче все още си е върховната властимаща и никой не може безнаказано да се гъбарка с нея.
Междувременно Крагорогите се изгубиха, след като избягаха през дупка в оградата, и бяха заместени от три ярки на име Блекота, Кремка и Фани. Трите млади бяха подложени на тормоз както от Сабрина, така и от втория ешелон, но вече се издигнаха на ниво яйцеснасящи и се радват на малко по-мирен живот. В момента кокошето стадо се състои от тях, Сабрина, Клеми, Лукреция, Монсерат, Дейзи, Нели, Серпентина и Роза. Начело на войнството продължава да е великият Нелюнс, да пребъде безсмъртната му опашка!

Ода за пътуването с влак

От малка се чувствам свързана с влаковете. Няма как да е иначе след най-малко 500 пътувания с влак между София и Мездра през великолепията на Искърското дефиле. Отиването на село беше радост на първо място заради това пътешествие. Спомням си претъпкани влакове в края на миналия век и как баща ми и майка ми се редуваха да подпират крак на радиатора в коридора, за да мога аз да поседна. Спомням си как майка ми се оплакваше от изтръпнала ръка, защото заспивах отгоре ѝ в топлото купе. Помня кашони с подаващи се от тях кокошки, алено езеро от ягодов сок на пода на купето, завеси с логото на БДЖ, които плющят през незатварящия се прозорец, помня бодри баби туристки от Лакатник и единственото полупразно купе в цял пълен вагон, съдържащо жена със заспала до нея котка и принадлежащите им багажи.

Освен пътуванията до Мездра почти всяка година имаше и влакови пътешествия до Бургас. Баща ми беше убеден, че трябва да се ходи на море, за да сме здрави, и спестяваше пари всяка година с цел да отидем за няколко дни в Черноморец. Големи приготовления падаха, купувахме предварително билети и ставахме в ранна утрин, за да идем да се качим на влака. Никога не сме пътували с нощен влак, винаги по светло, защото е по-интересно. Има два маршрута до Бургас - през Карлово и през Пловдив. Родителите ми винаги избираха влака, който минава по подбалканската линия, макар че той беше по-бавен. Гледките и удоволствието от пътуването са по-важни от по-бързото пристигане! Така ме научиха нашите и прави бяха.

На по-късни години съм правила влакови излети единствено с цел да разгледам някой маршрут, без изобщо да държа да пристигна на определено място. Помня, че веднъж ме обзе непреодолимо желание да мина с влака през Земенския пролом. Без да си направя труда да проуча кое къде се намира, си взех билет за Земен. Обаче с леко разочарование установих, че основната част на пролома е след Земен. Продължих до Раждавица и слязох там, без изобщо да знам какво е това място или кога има влак за наобратно. Шлях се из селото с голяма наслада, тъкмо наставаше пролет и хвърчаха лястовички, мотаеха се лениви кучета и котки, цареше невероятен мир и красота.

На още по-късни години съм ходила на гарата, без да планирам да пътувам закъдето и да било - неудържима радост ми доставяше просто да гледам маневрите на локомотиви и вагони, пристигащите и заминаващите влакове и щуращите се пътници. В съвремието пък правя всякакви сложни маневри, за да се кача на влак, когато се движа между София и Банкя, а не на автобус. Естествено, че автобусите са много по-бързи, закарват ме почти пред къщната врата, а пътуването с влака иска пешеходене до гарата, после пешеходене 2 километра до вкъщи. Обаче влаковете ме радват, а автобусите ме подтискат. Струва си да изхарчи човек час-час и половина отгоре, за да си достави радостта да пътува с влак, пък макар и само за някакви си 35 минути. Особено приятно е лятно време, когато във влака е празно и прохладно, а автобусите са претъпкани и спарени. Леко ми е жал за похабените и намачкани от работния ден и тежкото пътуване хора, които се изсипват жални от автобуса. За мен, дето съм се ширила във влака почти сама в цял вагон с добре работещ климатик, пътуването след работа е съживяващо, макар да съм “изгубила” повече от час, за да си доставя тая наслада.

Едни от най-великите ми изживявания с влаковете бяха през 2004 и 2006 година, когато прекарах по няколко студентски месеца в Германия. Тогава с пълна сила се насладих на удоволствието от една добре функционираща и плътна железопътна мрежа, която може да заведе човека на най-различни интересни места. Обичах да ставам сутрин в събота или неделя без будилник и да отида на гарата, да си избера влак за където и да е и да се кача на него. Евтините билети важаха само за по-ниските категории влакове, така че почти винаги съм се возила с пътнически, понякога с много прекачвания. Вместо да стигна до някое място за час и половина с бързия влак, стигам за четири часа. Бяха безумно великолепни времена, изпълнени с всякакви екстремии. Престой час и половина посред нощ на гарата в Дюселдорф, ставане в 4.30 сутринта, за да ида пеша до гарата в Хале и да хвана възможно най-ранния влак, понеже ми предстои да пътувам четири часа до Шверин, а все пак искам и да разгледам града, пък и да отида до Висмар, и да се прибера преди полунощ... Веднъж направих еднодневна екскурзия с влак от Кьолн до Люксембург и обратно, прибрах се в 1.30 през нощта и вдигнах от сън най-прекрасния Роналд в целия свят, който се беше съгласил да ме подслони. Пътувах с претъпкан нощен влак в седящ вагон от Ферандина до Рим и почти не спах, след което цял ден обикалях Рим, а вечерта се метнах на нощния влак за Мюнхен и слязох в Инсбрук преди изгрева. Навсякъде бродих съвсем сама с моите мисли и моята си лична неудържима радост от това, че съм свободна да скитам, където си ща.

Всичкото това не може да се сравни нито с пътуването с кола, нито с автобус, нито със самолет. Макар и тези три начина да придвижване да имат някакъв вид собствен чар, влаковете ги бият по точки. Най-малкото заради гарите и мостовете. Централна гара София има подтискащи катакомби, но пък пероните ѝ са прекрасни. Какви велики гари има и в България, и извън нея! Бродила съм по кьолнската гара, преди да се сдобие с печална известност, и направо съм си пяла от радост, че съм там и мога да се мотая по пероните и да зяпам влаковете, и да се качвам на който си искам пътнически влак. А мостовете, айййй, железопътните мостове! Мостът Хоенцолерн в Кьолн, по който влаковете минават с грохот над Рейн!

И спирам веднага, преди да съм описала едно по едно всичките прекрасни пътувания с влак и всеки отделен изблик на еуфория поотделно. Знам си, че по тази тема мога да пиша, докато на четящите им стане лошо. Какво ли им е било на моите родители, които бяха принудени да четат всичките ми мейли и писма, описващи в подробности железопътните ми изстъпления!

Тъжно ми е малко, че от три години не съм предприемала дълги влакови пътешествия, а само крайно недостатъчни 35-минутки между София и Банкя. Но в костите си усещам, че скоро пак ще се озова на Централна гара с билет в джоба, този път за истински дълго и напоително пътуване!

Цялата тази ода за влаковете произлезе от четенето на книгата “Изкуството да пътуваш (бавно)” от Дан Кийрън, препоръчана ми от Мила (ура! благодаря, благодаря!).