24 август 2011

Преди известно време бяхме на Рила за 4 дни. Бродихме от Кирилова поляна до Рибните езера, добрахме се до сибирската хвойна и клека, и естествено до боровинките, и хвърляхме камъни в Горното Рибно езеро. Е, поне някои от нас. Там горе ни пече слънцето, брули ни вятърът, овикаха ни сокериците и не беше просто красиво, а грандиозно и неописуемо. Горното Рибно езеро ми напомни на Езерото в кратера на вулкана. Странно, че тези места всъщност са истински. Аз все още не мога да се начудя на тишината, която се стеле над прозрачните води.

На високото всичко е цвят и простор - синьо небе, бели облаци, жълти и розови цветя, златна трева, зелен клек и хвойна, сиви скали, виолетово момченце :-) - и толкова много светлина на едно място!

А по-надолу пък всичко е зеленина. Смърчово, елово, буково, елшово, яворово, върбово, липово, мурово зелено, и гора, и скали, и вода. Много ме развълнуваха буковете по пътя към гроба на Иван Рилски - как се люлееше гората от бурния вятър, и с нея безброй слънчеви петна - всичко беше в движение - дърветата, камъните, земята, небето. Като погледнеш нагоре, те ослепява сиянието на буковете - същинско зелено небе, пълно с вятър.

Отбихме се и в Рилския манастир, разбира се. Там ни застигнаха диви вихри и вълнуващи мъгли и безумен порой. Поседяхме под сводовете да погледаме как небето се изсипва върху каменната настилка, да послушаме как плющят струите от улуците. Чухме гръмотевици и камбани.

А най-най-хубавото от всичко беше един златен ден, когато с Иван тръгнахме по горски пътеки през реки и камънаци и стигнахме до обиталища на феи и планински троли. Дънери, обрасли с мек мъх, дървета с нежни лишеи, невъобразими скални блокове, паднали на земята нейде от висините - и един смърч, който ни прегърна. И ние него. :-)

Наложи ни се да го прегръщаме, защото искахме да се покатерим колкото може по-нависоко. Иван после измери въжето и го изкара 27 метра - може би малко повече от средностатистически осеметажен блок.

Беше прекрасен смърч.
В началото клоните са по-нарядко, после се сгъстяват, земята престава да се вижда и човек губи усещането за опасност. Ръцете стават лепкави от уханната смола, умът се изпразва от всичко безсмислено - просто си там с дървото и то е целият свят. Виждаш върховете на дърветата, останали далеч под теб. Съседният смърч, може би с 2-3 метра по-висок от нашия, изглеждаше внушителен, когато го гледахме от тази перспектива. Горе е уютно. Представих си как съм катерица, която безстрашно тича по клоните. :-) А когато духа вятър - о, как танцувахме с нашия смърч! Какво ли е, когато има истинска буря?

Слизането беше по-трудно, особено на най-долните клони, където вече си принуден да гледаш надолу и виждаш височината. Накрая клоните свършват и просто трябва да се пуснеш. :-) Добре, че моят мъж ги разбира въжетата и възлите. :-)

Сега си мисля за онези хора, които се катерят на гигантските секвои в САЩ. Все повече ги разбирам. :-)

19 август 2011

От известно време детето непрекъснато говори за уакчета, титиви, годони (влакчета, локомотиви, вагони :-)) и вчера реших, че трябва да си направим една железопътна разходка до София. Пътувахме с влака и гледахме йесюите (релсите), обиците (облаците) и всичко друго, което човек може да види през влаковия прозорец. После направихме голяма обиколка на Централна гара, зяпахме как маневрират дизелови локомотиви, как пристигат и потеглят влакове, броихме вагони (Ясен винаги ги изкарва три-четири) и се радвахме на двата стари парни локомотива, изложени на гарата. После си купихме конструктор с 62 части. Сега Ясето строи гоуама кууа и току ме привиква да ми я покаже.

16 август 2011

Пътуваща чайна!!!

OMG!!! Погледнете това прекрасно нещо! http://nicety.livejournal.com/919623.html  Не е ли същинска мечта? Някой ден ще взема и аз да направя нещо такова :-))) Просто е брилянтно.

Попаднах на тази прелест в блога 79 ideas.
Върнахме се от четиридневна Рила и пак - с челника в градината да търсим ценности. Започнаха да зреят най-розовите огромни домати - ето ги два на кухненския плот, направо крещят: "ЛЯТО!", а на мен ми идват спомени от едно време, когато ходехме на море в Черноморец и купувахме домати от бабите - толкова сладки бяха! Доматите имам предвид.
Голяма гордост - вече три глави броколи откъснах, неголеми, но бяха страшно свежи и вкусни. И пащърнакът се чувства добре, само май пиперът е позасъхнал и се чудя ще вали ли или да поливам.
Ясен вандалства по градината, и най-дребните ягодки не му убягват, а доматите ги яде като охлюв - наред, червени, зелени...Най-нетактично премина през нашите символични анти-Ясенови заграждения, с които се опитвахме да му намекнем, че предпочитаме да е от външната им страна...Но зовът на доматите е по-силен от родителския авторитет! И как да му се скара човек - чучнал милият сред доматите и си бере сладко-сладко - как да го изгониш?
Тиквички, откъснати вчера и днес, къкрят на котлона заедно с оризец и неприлични количества магданоз. Чудя се защо едно време майки и баби ми втълпяваха, че тиквичките с ориз са гадост? И че тиквичките изобщо само в пържен вид се ядат? Аз пък пържени най-рядко ги готвя. Като се сетя последния път колко търках загорелия тиган, ми иде да се закълна, че никога повече няма да пържа тиквички.
Сега най-големият ми трепет е свързан със зелето - ще стане ли или няма да стане? Така и не го напръсках против онези гадни листни бълхи (да, и зелето има бълхи, ако щете вярвайте) и не знам дали ще се получи накрая някоя глава въобще...Но за броколито съм положителна - догодина ще имам броколна плантация! И мисля да си посадя царевица и повечко салатно цвекло и още много неща. :-)
Скоро ще ви разкажа какво правихме в Рила, беше ново и неповторимо!

04 август 2011

В неделя с радост отидохме да видим нашата мила Витоша. Пак няма снимки, но представете си гори, мъхове, цъфнали жълти и розови цветя, бели облаци и синьо небе, дълъг неделен ден, посветен само на ходене, гледане и дишане, плюс няколко боровинкови храста с тъкмо узрели сочни плодчета. И едно детенце с лилаво около устата. :-) Това същото детенце вървя смело и неуморно и се радваше на всичко. Ходихме от х. „Еделвайс” до х.„Кумата” и обратно – чудесен маршрут за хора, вдървени от заседнал живот, за пенсионери и за 2-годишни весели дечица.
Сега сме вкъщи, ядем по 40 чери доматчета на ден, мерим колко са пораснали чушките и им кроим незавидна съдба. И кроим планове за пътешествия, срещи и веселби. А, да, и се чудим какво да правим с чудните жълти сливки, надвиснали по клоните над входната врата. Нектар? Ще видим. Август обещава все хубави неща.