23 ноември 2011

Сребърна

В началото на месеца бяхме за пет дни в Сребърна. По работа. Е, някои от нас. Аз и Ясето предимно се мотахме.
Честно да си призная, прекарах повече време, кръстосвайки по улиците и зяпайки по къщите и дворовете на хората, отколкото по брега на езерото. Който ме познава и знае птичарските ми уклони, ще се учуди.
И все пак си е разбираемо, защото напоследък умът ми е все в къщите. Обичам ги. Искам да си имам и аз къща, моя собствена, на която антрето да стои, където сме го сложили. Гледах и мечтах с размах, мислих си за тераси, антрета, коридори, покриви, дограми, какво ли не, а в това време Ясето се упражняваше да ходи по бордюрите и да разритва нападалите листа.



Цялата работа беше непривична за мен – да се разхождам из голямо село с детето – значи непрекъснато да ни заговарят разни баби, лелки и чичковци. Пък аз уж съм асоциална персона. На третата обиколка вече ни знаеха, че сме Ясенчо и майката на Ясенчо, софиянци, отседнали при Люба. :-)
Бабите по улиците впрочем бяха много приятни. Повечето. Много от тях бяха плъзнали по улиците да метат и горят шумата, а аз се надявах да не изгорят всичките най-шарени листа, за да мога да снимам. Снимах, когато се добрах до апарата. Иван на първо време го беше задигнал, за да щрака безброй служебни кадри.


Като казах одеве „Люба” – много ме впечатли тази жена. Нейна е първата къща за гости в Сребърна, построена през 2001. Взела е кредит и сама се е разправяла със строителните работи, а сега пак сама управлява цялото нещо, посреща гости, поддържа къщата и градината в безупречен вид и ред. Отгоре на това готви на гостите си домашни манджи. Не ми е ясно как го прави, но явно всичко тече по план, защото наистина мястото е безупречно.



И много ми хареса къщата й за котки. Такова прекрасно съоръжение не бях виждала. :-) Впрочем и котките не бяха лоши. :-)




Като ходих из селото, се чудих защо толкова ми харесва и защо така добре се чувствам по улиците. По едно време се цапнах по челото – ами да – защото всичките къщи са едноетажни. Това създава простор пред погледа, а и улиците изглеждат направо огромни. А, да, и имаше много малко коли. Навсякъде улиците са празни. Много приятно усещане се получава. Разбирам ги всичките англичани, дето се заселват там.
Впрочем да не пропусна да възхваля и езерото – селото е много стратегически разположено край него – хем на брега, хем леко на баир, и се откриват гледки. 
Обичам селата и обичам да гледам дворовете на хората. В този сезон за гледане имаше предимно хризантели в смайващо разнообразие от цветове и форми.


Пред един двор се спрях, защото имаше едни особено породисти екземпляри, и докато ги гледах с копнеж и се чудех дали да зумна през пречките на външната врата, дойде стопанинът на къщата. Веднага ме заподозря. :-) Извика Бабата. Тя като разбра, че се интересувам от цветята й, разтича се, и си облече официалното зимно палто да позира с хризантемите. Наизвади фъстъци, вафли, напълни ми една торба с дюли, ябълки, подари ми плетена покривчица и буркан с лютеница. И поръча да снимам и двете й  котки, които бяха не по-малко блестящи и дебели от хризантемите.



Странно как се смени лицето и излъчването на тази баба, когато си облече официалното палто.



Разходихме се и по брега на езерото все пак. Там пак не успяхме да се спасим от общителните хора (не че си го бяхме поставили за цел де). Срещнахме един овчар, който ни даде ябълки и ни разказа за първата си детска любов, която изживял с девойка на име Корнелия в санаториума в Банкя. :-) Стана ясно, че е дърт пергишин, но му простих, защото си направи труда да се държи прилично. Освен това беше забавен, и освен това ни даде цяла торба ябълки. :-) Иван много се увеселяваше с нашите набези из селото и ни питаше „Днес какво отмъкнахте, а? Вчера ябълки, днеска лютеница и покривчици, кой знае утре какво ще домъкнете...”


Преди срещата с овчаря успяхме да походим доста дълго време с Ясето само двамата.  По брега на езерото беше магия. По това време нямаше много птици, но пък бяха достатъчно. Гледахме с бинокъла лебедите и лиските, зарадвахме се на една белоока потапница, която бързо-бързо се скри в тръстиката. После изведнъж отнейде се яви едно голямо ято скорци. Такава гледка не се вижда всеки ден – докато ги гледах, загубих представа, че това са група птици – виждах една тъмна танцуваща фигура на фона на оловното небе, която се извиваше, обръщаше, усукваше, внезапно изтъняваше или се скупчваше на топка. Последното такова зрелище, което бях виждала, ми се случи преди години в Търговище в компанията на най-прекрасното Силве на земята. Беше неописуемо ято чавки. Танцуващ воал от птици. Не знам как да го опиша. Вижте в ютюба.
И докато се маехме на скорците, за капак чухме крякане на гъски. Над нас минаха няколко клина, към осемстотин птици общо. Прищя ми се да литна, толкова радостно и красиво ми стана.



Всъщност за езерата, блатата и птиците трябва да пиша отделно. Това е свещена тема, за която не мога просто така да разказвам. Трябва да усетя и да си спомня, да съживя картини и звуци. За да съм сигурна, че става ясно колко са важни тези неща. Важни не само за мен, а и за вас, макар че може още да не сте го разбрали. :-)
Да обобщя – ходенето в Сребърна беше прекрасно и обогатяващо. :-) Във всички възможни смисли. Ценно е, че Иван има работа там, защото това означава, че пак ще ходим. :-) Може би дори в птичарския сезон! 












17 ноември 2011

Правихме свещи :-)

Не знам как да опиша това прекрасно нещо.
Отидохме на уютно място, където един мил, сияен човек ни разказа за пчелите, цветята, слънцето, меда и восъка. И ни показа как да си правим свещи от восъчни листове.

Става лесно – просто се навива восъкът около фитила.
Но всъщност за направата на една свещ освен восък и фитил са необходими и още две неща – топлина и благодарност в сърцето.

Свещите са нещо специално, стародавно, приказно и топлещо като цветовете на есенните листа. Восъчните свещи пък са още по-специални – в тях са събрани безброй слънчеви лъчи, ухание на летни цветя и трудът на стотици пчели. Както каза и Калоян, те са ни дадени от Слънцето. Неговата светлина и топлина е претворена от цветята и пчелите в дар за горене, в кехлибарения и златен цвят на восъка и меда. Чрез восъчните свещи Слънцето ни дава пламък, който да ни грее, докато него го няма.

Тези мисли и думи наистина бяха окриляващи. Вложихме ги в свещите, навити от нашите ръце. После ръцете ни ухаеха на мед, а в сърцата светеше пролет.


За мен тези свещи носят още нещо, силно и важно като Слънцето – обичта на приятелите. Те ми напомнят за сладкото Силве, от която съм получила не една и не две красиви восъчни свещи, и за нежната Кати, с която споделихме направата на свещите.

Подарих една от моите свещички на едно мило дете на име Вихра, а тя ми даде прегръдка.

Наистина са неповторими тези свещи – сякаш не само правят светлина, а и я привличат и събират около себе си.


"Завий фитил във восъчна одежда,
придай искра и разгори,
във пламъка душата се оглежда."

Сутрешна медитация на свещарите Аркобо
http://arkobo.com/

16 ноември 2011

Дните се скъсяват, слънцето е ниско (доколкото изобщо го има). Сезонът е такъв, че започвам да търся повече светлина и топлина. Вечер в кухнята включвам солната лампа, паля многобройни свещички, слагам покривки в топли цветове и украсявам с червени и жълти листа. Затоплям червения чайник. Варя люти оранжеви супи. Прекрасно е.

Обичам контраста между студа навън и уюта вътре.


„Навсякъде се носеше убедителният и успокойващ аромат на храна и кухнята се бе превърнала в една истинска кухня, пропита със сигурност и загриженост, в пълно с тайни сърце на къщата и ядро на спокойствието.”

Сутрин също е хубаво – радиаторите казват „пук”, което значи, че се затоплят. Иван шета в кухнята, реже ябълки за сок, Ясето седи на гърнето и разглежда списания, а аз си обувам два чифта вълнени чорапи и пуловер с джобче отпред и пека филии, варя чай, наливам мляко в овесените ядки.

Зимата наближава, новата хубава зима, в която има сняг, синьо небе, гладни синигери, шейни и празнична светлина.

Цитатът е от „В края на ноември” на Туве Янсон, превод Румяна Любенова.

15 ноември 2011

Понякога и аз се дразня на витрините, претрупани с коледни украси в началото на ноември - но не мога да не си призная, че студеното време неизбежно събужда празнични мисли у мен. Все още не съм почнала да изпращам коледни картички, но се радвам на всички приятни коледни идеи и красоти, които срещам из интернет.
Сега видях, че е излязло празничното издание на Sweet Paul Magazine, което смятам веднага да разгледам :-) Само да си направя една чаша чай.
Пожелавам ви замечтани дни!

08 ноември 2011

The importance of slowing down

Много ми хареса последната публикация на Аманда от SouleMama. За това колко е важно да спреш и да се огледаш, да бъдеш точно там, където си, дори когато работата те притиска и времето не стига. Наистина е важно. Прочетете какво е написала Аманда - тя умее с прости думи да каже много неща.
Самата аз си спомням един важен момент на slowing down - докато пишех дипломната работа миналата година и вече бях почти на финала, си откраднах един ден, цял ден, в който не правих нищо - просто се радвах на нещата около мен, работих в градината, четох и мечтах. Много ме впечатли тогава реакцията на Иван - той каза, че правя възможно най-доброто нещо да себе си и за дипломната работа. Много по-добро от това да седна пред компа и цял ден да пиша. И така си беше.
Наистина е важно в моментите, когато човек не знае къде да се дене от много неща за правене, просто да поседне на прага като Аманда и да бъде със себе си и със света. Когато Присъстваш в себе си и в света, ти е много по-лесно да осъзнаеш кое е важно, по-лесно се концентрираш и да вършиш работата с посвещение, а не с раздразнение.

03 ноември 2011

Разходка до Влахи

Миналия уикенд най-сетне се отлепихме от ремонтната дейност вкъщи и направихме отскок до село Влахи в подножието на Пирин. Беше приятно да се отправим на юг, да намерим все още топлите лъчи на слънцето, да правим пикници с домашен хляб и лютеница и да откриваме интересни места.
Първо се отбихме в Градешнишките минерални бани да се натопим в горещата вода с бутилка домашно вино в ръка :-) и после се отправихме към Влахи.
Районът на Кресна много ни харесва – дефилето е много живописно и смайващо с огромните чинари, а и селата също са красиви и уютни.


Влахи е било доста голямо село в миналото и има вълнуваща история, свързана с освободителните борби на Македония (там е роден Яне Сандански), но сега има съвсем малко обитавани къщи. Всъщност сегашната му слава се дължи на няколкото природозащитни и образователни инициативи, които се развиват на негова територия. Освен това има екопътека покрай Влахинска река, а предполагам че от селото тръгват и маршрути за скитане по Пирин. В селото има няколко вековни дървета – например чинари и две забележителни дървовидни хвойни, които снимахме многократно.





Всъщност аз видях само една малка част от нещата, които Влахи може да предложи на природолюбителите и шляйниците, но съм много доволна – научих нови неща и съм вдъхновена да се върна там, за да допроучим района.
Нощувахме в училището, възстановено по проект на организацията за доброволчество CVS. То функционира като екологичен образователен и социален център за демонстриране на различни природосъобразни практики и дейности, а в същото време е и база за доброволчески лагери.






В неделя разгледахме Центъра за едрите хищници на СДП „Балкани” и видяхме пенсионирания цирков мечок и двата вълка от зоопарка. Много ми беше интересно как на едно място са показани едрите хищници (мечка, вълк, чакал и рис) и методите за защита на домашните животни от техните нападения. Защитата на дивите животни не включва само директното им опазване, а и намаляването на сблъсъците им с хората. Единият начин е използването на традиционните български овчарски кучета (наричани каракачански), които много успешно пазят стадата от хищници.
Такива кучета се развъждат във Влахи във фермата на дружество „Семпервива”, което е пионер в тази дейност. Там се отглеждат и други стари български породи животни – дългокосмести кози, каракачански овце и коне. Във фермата има и гълъби, домашен плъх и котки. Гостоприемните ни домакини ни почерпиха с билков чай от планината и прясно козе мляко, а се запасихме и с чудесно козе сирене.





Беше ми много интересно да видя как работи една семейна животновъдна ферма, която освен всичко друго е свързана и с опазването на хищниците.
Във Влахи човек може да научи много неща за природата, но и за различни традиционни дейности на българските селяни – като се почне от строежа на къщи от естествени материали и се стигне до отглеждането на домашни животни. Районът е красив, топъл в преходните сезони, и пълен с най-разнообразни блага – домашни вина, пресни домашни млечни продукти, вкусни плодове през лятото и есента. От градината на една колежка на Иван си набрахме нарове и сливи, от Кресна си купихме биволско кисело мляко, от Влахи – козе сиренце, а от едно село по на юг – свежо домашно вино. А пък като опитахме домашната лютеница и кьополу на приятелите, с които бяхме, решихме, че догодина и ние ще се присъединим към правещите лютеница хора.

Изобщо цялото това пътуване ни се отрази много вдъхновяващо и окриляващо.