29 декември 2019

Solstice

В чест на Слънцестоенето направихме първата си разходка в района. Макар и кратка, беше от вълшебна по-вълшебна, и всички много се радваме да сме под небето и да откривателстваме в пущинака. В едно разклонение на хотнишкия каньон открихме извор и малко езерце. Бръшляни и мъхове, алени листа от здравец, папрати и перлени капчици, скални пукнатини и подмолчета – чудеса имаше безспир и всички възклицаваха и се радваха, и викаха: „Вижте, вижте какво намерих!“ Вихри заяви с вид на експерт, че това е едно от най-хубавите места, на които е бил.

Привечер запалихме огън в двора – трудна задача, защото вееше силен вятър, който ни духаше дим и искри в лицата, в началото упорито гасеше слабите пламъци и почти успя да ни откаже от опитите да вдигнем огъня. Ние обаче не се дадохме. Спретнахме една хубава клада, за да призовем Слънцето от мрака, да приветстваме светлината, да изпратим в пламъците ядовете, които не искаме да взимаме с нас в новата слънчева година, и да си пожелаем блага за идните дни, седмици и месеци.

Най-прекрасният момент беше, когато Иван потегли в мрака с лопатата, пълна с живи въглени, за да окади всички ъгълчета и местенца из двора и къщата. Ние тръгнахме след него в тържествена процесия и се радвахме на великолепната гледка – в мрака от лопатата се сипеха светещи въгленчета като нападали по земята звезди, истински сияйни благословения.

После внесохме огъня в къщата и печката забумтя, запалихме от пламъка свещите и тъкмо в този момент угасна токът. Препекохме филийки на печката, пуснахме си „Here Comes The Sun“ и седнахме да похапнем джинджифилов сладкиш със сметана и банани.

И в този ден, както в повечето дни, имаше много проза и дразнения, но в крайна сметка магията надделя. Невероятно мощна и прекрасна е надеждата, която идва с нарастването на дните, с усещането, че животът и светлината се връщат след най-късия и тъмния ден. Разбира се, че сега тепърва предстоят ледени дни, снегове, мъгли, кал, вятър и киша, но важното е, че Sol Invictus е вече прероден в светлина. 

22 ноември 2019

Ремонтни увеселения

През последните месеци нашите занимания наподобяват окопна война - продължителни периоди на скука се редуват с отделни изблици на бясна дейност, по думите на Питър Мейл. Контекстът е същият като в книгата му - ремонт, но не в Прованс, а в едно търновско село. 

И тук, както явно и в южна Франция, основно свойство на майсторите е, че работят, когато им се прище. Не е възможно човек да се уговори с тях за определен ден и час. Процедурата е съвсем различна - водят се разговори за общото естество на работата, която трябва да се извърши, след което майсторът си тръгва с обещанието да се обади. Минават дни, седмица, още няколко дни. Прекарваме времето си във въжделения за водопроводни тръби и електрически инсталации и планираме каква храна ще сервираме на банкета, който ще организираме по случай монтирането на миялната (мийте си съдовете три седмици със студена вода на другия край на двора и ще разберете нашето вълнение по този въпрос). И един ден, когато вече сме започнали да забравяме онзи майстор, с когото говорихме последно, той се появява ненадейно с ръце в джобовете и обявява, че е дошъл да ни положи тръбите. Ура! Стисваме го в радостна прегръдка, за да не вземе изведнъж да смени трудно придобитата си нагласа за работа и го водим към ямата, която като крепостен ров пречи на нашествениците да проникнат в околностите на нашата къща. И чудо! В края на деня в ямата вече има тръби! Чудесен момент да я заровим. След това дълго време се чувстваме объркани заради придобития рефлекс да прескачаме мястото.

По подобен начин се случват и други приятни събития, като например извозването на строителния боклук. След всеобхватните разрушения, които проведохме в къщата, купчината беше придобила размерите на малка планина. Шестгодишното дете на нашите приятели се катереше с мъка по свличащия се склон от натрошени тухли и хоросан, примесени с пръст, и когато достигна върха, гордо обяви: “Аз съм на Еверест!” Нашият строителен Еверест намери безславния си край на сметището след намесата на бодър и весел младеж с бобкат и камион. 


Постепенно вървим към висините на прогреса. Отскоро в бъдещата ни кухня весело бумти печка на дърва, в която Иван с неизразимо доволство изгаря парчета от стари врати и черчевета. Новата строителна купчина расте със значително по-бавна скорост от предишната и това е добър признак - означава, че фазата на рушенето вече почти е отминала. Вместо това нараства броят на разхвърляните по двора празни чувалчета с надписи “цимент”, “шпакловка” и “гипс”. Навън се говори оживено за клеми и предпазители - минаваме в електричарската фаза на офанзивата. Посред кухнята се появяват плот, мивка и смесител в насипно състояние, които биват премествани от единия край в другия и после обратно, докато се дълбаят каналите за електрическите кабели. 


В това време децата в пълно безгрижие играят “Катан”, обмазват масата с мандаринов сок и кроят планове какви предмети ще изработват за коледния базар. Аз пък страдам от мозъчна умора. Не само трябва да си върша чинно компютърната работа, за да има пари за лайсни, клеми и гипс, а се налага постоянно да държа под око движещите се в пространството масиви от вещи (притеснително примесени с кутии и буркани с храни) и да си припомням с големи мисловни усилия в кой точно кашон се намират джапанките, отварачката за бутилки, шахът и шишето с кармолис.

Котката се съвзе от потреса, в който беше изпаднала от преместването, и обедини усилия с Ясен и Вихри в създаването на възможно най-лепкав и миризлив хаос из всички стаи, които обитаваме. Поръсването на подовете с равномерен слой хартийки, трохи от меденки, кори от мандарини и парченца помело върви по план. Непредпазливо оставени без надзор пакети с кашкавал и хляб биват докопани моментално от котката, която с помощта на нокти, зъби и голямо количество слюнка се погрижва да разчлени пакетите и да направи съдържанието им напълно негодно за ядене от хора. Поне кучето се радва.

То като че ли е най-безгрижният член на нашата група. Вози се в колата от Банкя до Търново с леко притеснен вид, но без да се бунтува, след което се разположи на новата територия и разви буйна социална дейност - облайване на някои съседски кучета, канене на други съседски кучета да обследват и маркират надлежно нашия двор, както и разнищване на найлонови пликове на мънички, мънички парченца.

У мен се редуват надежда и отчаяние, като надеждата преобладава. Измежду хаоса успявам да засадя по някое друго растение, да посея семенца от рукола в земята, да се погрижа за разходката на кокошките, да почета малко книги за градини. Колкото повече мисля за садене, за растения и лехи, толкова по-леко ми става на душата. Пийвам чай и си мечтая за простички неща - за фурна и за пералня, за лехи с грах, за гардероби, в които да разположа планините от дрехи, за саксии с мушкато. Мечтая си и ми става добре. Разрухата бавно и постепенно отстъпва на малки островчета ред, уют и красота. Някой ден островчетата ще се слеят и ноември ще стане май, а дворът ни ще бъде рай. 

17 юли 2019

На юг през април

Дълго време не бяхме палаткували, почти бях забравила колко е хубаво. По цяла нощ ни пееха славеи, въздухът беше хладен, но не студен, а прекрасно свеж. Да спиш навън е един от най-добрите начини да скочиш в пролетта, да се откъснеш от битието между стените и под таваните.
Бяхме на места, преливащи от априлски съкровища. Цъфтеж на люляци, луна, изгряваща иззад бели облаци, славеева песен, вода, безлюдие, щъркелови гнезда. Насред всичкото това децата тичаха и викаха, строиха си неща от клечици, камъни и стари дъски, четоха си Роалд Дал, шляпаха във вирчета. Родителите се радваха на свободата да не трябва да правят нищо, на простото удоволствие да седят с чаша чай и филия с мед и да гледат планините.
Посветихме се и на откривателство, бродихме по непознати места, гледахме птици, растения и скали, гущерчета, костенурки и археологически разкопки. Наслаждавахме се с всички сили на простора, вятъра и ръмежа, жуженето и полъха, листата и уханието, небето и слънцето.
 










24 юни 2019

Малко майско пътешествие

През последните години се превърна в традиция прекрарването на по седмица в Англия с най-прекрасното Силве в целия свят. Събирам малко багаж, оставям момчетата да се оправят без мен и потеглям на мъничко самостоятелно пътешествие. Приятно е човек да се откъсне от всекидневието и да поброди по нови места.

След майската работна лудница беше прекрасно да избягам в пълното безвремие. Бях натрупала толкова бяс и умора преди тръгването, че усещането да съм оставена на себе си, без да трябва да правя нищо освен да се кача на самолета, беше невероятно блажено. По летищата обикновено се изнервям от проверките, чакането и недостига на свеж въздух, но този път бях в пълен мир, спокойствие и доволство. Летищата може да не ги ценя особено, но пък страшно обичам самото летене. Харесва ми да се издигам над земята и да гледам отвисоко пътища, къщи, коли и хора, да се чувствам напълно отделена от приземния живот. Нямам нищо против да плащам допълнително, за да седна до прозореца и да се дивя на миниатюрните фигурки долу или на великолепните пейзажи от облаци. Като гледам тези снежнобели простори, камари от облачен пух и нежни бели вълнички, лекичко завиждам на пилотите, че час по час се движат през това съвършенство. Този път над Ламанша беше ясно, видях холандския бряг и малките корабчета долу в морето, блестящо на слънцето. Как да не се радва човек!

Милото Силве ме посрещна на летището и веднага се отправихме на лов за провизии. Покрай нея човек яде подобаващи количества пресни плодове и зеленчуци, защото всъщност тя с това се прехранва. Много ми харесва да имам достъп до такива обеми пресен грах, салати, чери доматчета, ананаси, боровинки и всякакви други такива свежи блага. У дома едва се добирам до плодовете и зеленчуците, защото Яската и Вихото омитат всичко, включително зеления лук, зелето и чушките.

Когато съм при Силвето, основните ни дейности са три - ядене, ходене и гледане на английски комедийни сериали до среднощ. Ценно е да си имам компания за по-дълги разходки по 10-12 километра. С момчетата рядко се организираме за походи, а и на Вихри 12 километра му идват в повече. Този път направихме прекрасни шляйове в Котсуолдс, покрай каналите и до замъка Кенилуърт. Радвахме се на слънце и чудни гледки - цъфнал синчец в гората, зелени ливади с овчици и крави, гъсита, патета и зеленоножки с бебета, живописни къщички с пъстри градинки. Имаше много слънце и радост, и смях, и спокойствие. Прекрасни дни в прекрасна компания. 
 









25 април 2019

Цветни пролетни ухания

Не знам как и защо се случва, но все през април и май имам най-много работа. Тъкмо когато всичко цъфти, ухае и се разлиства, когато ми се иска да съм в градината и да сея и плевя, ми се налага да седя пред скръбния компютър и да цъкам. Напоследък започнах леко да се бунтувам срещу тази тенденция и започнах да си взимам седмица отпуск през май. Но някой ден мисля да подходя съвсем радикално по въпроса и цял април и май да не докосна компютър. Записвам си го в бъкет листа.

Засега обаче ми остава да оцелявам с помощта на наличните подвигащи духа средства, за да не се сдухам от завист към хората, които в това време катерят планински върхове или провеждат орнитологични теренни проучвания. Едно от средствата е нещо като ритуал, който се повтаря всяка година - брането на момините сълзи. Аз по принцип не съм почитател на късането на цветя, но с момините сълзи случаят е по-особен. Те са скрити-покрити под мивката пред къщата и представляват куп зелени листа, от които тук-там се подава някое бяло цветче. Съвсем друг е ефектът, когато човек разрови между листата и обедини цветчетата в малко букетче, което грее в бяло и нежно зелено и разпръсква вълшебен априлско-майски аромат. Търсенето на момините сълзи измежду листата е прекрасно като ровенето за диви ягодки из тревите на планинска поляна. Човек коленичи пред вълшебството, скрито от погледа, и се радва, и е благодарен за всяка намерена китчица.

Друг един безотказен метод за повдигане на духа в този сезон е мирисането на люляци. Тъй като си нямам частни люляци в двора, ходя на люлякови поклонения, без да бера букети, а само заравям нос в парфюмените лилави (по-рядко бели или розови) съцветия, вдишвам дълбоко и си представям, че съм пчела, която събира прашец и нектар. Когато бях дете, с майка ми всяка година в началото на май ходехме на нашата люлякова поляна във планината Веслец. Беше великолепно. Минавахме по шосето и покрай каменната кариера, гледахме сврачките, каменарчетата, градските лястовици и пъстрия скален дрозд, които като че ли всяка година се появяваха на едно и също място по горе-долу едно и също време. После малко през гората, огласяна от песни на червеношийки, по обраслия с трева горски път, докато накрая стигахме до нашата поляна. Бяхме истински дегустатори на люляци. Сравнявахме уханията на отделните храсти, също и различните оттенъци на лилаво и розово.

В тукашната ми градина имам един източник на пролетен аромат, който в момента е в пълния си разцвет - нашата мила ябълчица. Ходя при нея нощем, когато пчелите са си легнали, защото ако денем се пъхна между клоните да помирисвам цветовете, рискувам да ме ужили нещо по носа. Всъщност не ми се и налага да се приближавам до нея - тя излъчва талази от ухание, което се носи из цялата градина и напълно омайва човека. Тъкмо сега леко ръми и сякаш цялата градина е завладяна от аромата на розовите ябълкови цветове. Май е време да ида да правя компания на пчеличките.

10 март 2019

Нашите кокони

Преди близо шест години Ясен получи за рождения си ден пет кокошки и мъничко петле. Четири от кокошките вече ги няма, но огромната Сабрина и петелът Нелюнс продължават да са с нас. Междувременно ятото се уголеми отново и ни снабдява с яйца и веселие всеки ден. Както споменах на брат ми неотдавна, щом човек има кокошки, не му е нужно да гледа сапунени сериали - тези умилителни птици постоянно се грижат да има вълнения и драма в нашия двор.
Веднъж, когато Сабрина и Нелюнс все още бяха пълноправни господари на територията, станах свидетел на следната сценка: Нелюнс намери някакво парченце храна и като истински грижовен петел започна да вика Сабрина, за да ѝ го даде. Сабрина обаче напълно невъзмутимо си ровичкаше нещо в другия край на двора. Подобно поведение не можеше да бъде понесено от патриархалната душица на Нелюнс и той хукна с комични подскоци и развяна опашка да изрази своето недоволство. Скара се с голямо възмущение на своята несъдействаща жена и я подгони ожесточено към хранителната находка. Вдигна парченцето от земята и го постави с апломб пред нея, след което тя вече се видя принудена да го изяде, за да успокои изнервения си съпруг.
Сабрина и Нелюнс известно време живяха в мирна идилия като собственици на целия двор, но един ден тяхното приятно и спокойно съществуване беше разтърсено от страшен катаклизъм. Иван донесе вкъщи няколко кашона, съдържащи пет млади ярчици, две стари кокошки от оранжевата гама и две бели легхорнки. Сабрина изпадна в потрес и ярост и прекара три дни и половина на чардака на кокошарника, изреждайки кокоши обиди и заплахи по адрес на новодошлите. Нелюнс я подкрепяше с мълчаливо възмущение.
Новодомците прекараха известно време запряни в кокошарника. Двете по-възрастни кокошки получиха прозвището “Злобините”, тъй като с неугасима злост нападаха и скубеха нещастните ярчици и легхорните, известни още под името “Кракорогите”. Злобините бяха заточени в карцерното помещение на кокошарника, докато се реши понататъшната им съдба. Иван беше доста кулинарно настроен към тях и кроеше планове да ги трансформира в яхния и супа. Те наистина не бяха много обещаващи членове на кокошето семейство, защото хем преливаха от злост, хем дълго време не снесоха нито едно яйце. И тъкмо когато търпението ни към тях взе да се изчерпва, и двете Злобини хванаха и снесоха по едно яйце. Ние с Иван бяхме обзети от дух на милост и щедрост и веднага ги пуснахме да се разходят из двора. Последва страховита сцена.
Сабрина съзря натрапниците и на клюна ѝ излезе пяна от бяс. Забравила своето достойнство на кокоша кралица, тя се нахвърли да ругае и бие едната Злобина, която по непредпазливост се беше оказала наблизо. Тук обаче се намеси Нелюнс, който не можа да понесе грозната гледка. Отърча при своята жена и ѝ направи голям скандал. Съобщи ѝ, че в кокошето общество е недопустимо жените да се бият и че това е мъжка работа, след което се втурна след Злобината (два пъти по-голяма от него), за да се саморазправи с нея. Наложи му се да подскача по доста недостоен начин, за да може успешно да я оскубе по главата, а същевременно я овикваше с всичка сила. Злобината се спаси с панически бяг.
Истерията на Сабрина се уталожи за известен период, но търпението ѝ отново беше поставено на изпитание, когато пуснахме останалото кокоше население да обследва двора. Налагаше ѝ се по цели дни да се занимава с преследване на нарушителите и вечер, вместо да яде, кълвеше всички по-младши по главите, за да им покаже коя е шефката на групата.
С времето някои от ярките се издигнаха в йерархията, след като снесоха първите си яйца и се сдобиха с атрибути на истински кокошки - хубави големи гребени и тлъсти широки дупета. Първата от издигналите се беше Роза, а след нея дойде ред на Нели. Роза прие нещата горе-долу спокойно, но Нели страшно се възгордя от новия си статут и се превърна в новия душманин на нископоставените. Оповестяваше всичките си снесени яйца с грохотно кудкудякане от чардака и се впускаше да дисциплинира всички, които още не се бяха издигнали до нейното ниво. До ден днешен тя е от по-злобински настроените кокошки.
Междувременно Злобините почти си изгубиха прякора и започнаха да бъдат наричани с имената си - Лукреция и Клементина. Клементина се отличава с привързаност към хората и често се примъква, за да проси храна. Няма нищо против да бъде пипана, галена и разнасяна. Една от по-младите кокошки, Дейзи, също стана голяма приятелка на децата и им позволява да я гушкат като коте. Веднъж Вихри беше тръгнал да общува с кокошките и се появи на стълбите на юртата с Клеми под едната мишница и Дейзи под другата. Щях да умра от смях и умиление.
След като ярките се издигнаха в ранг на кокошки, Нелюнс вече ги призна за негови подопечни и започна да се грижи за прехраната и защитата им. Нели страшно се възгордя и от това и ходеше почти залепена за Нелюнс, за да демонстрира колко е облагодетелствана. Сабрина обаче все още си е върховната властимаща и никой не може безнаказано да се гъбарка с нея.
Междувременно Крагорогите се изгубиха, след като избягаха през дупка в оградата, и бяха заместени от три ярки на име Блекота, Кремка и Фани. Трите млади бяха подложени на тормоз както от Сабрина, така и от втория ешелон, но вече се издигнаха на ниво яйцеснасящи и се радват на малко по-мирен живот. В момента кокошето стадо се състои от тях, Сабрина, Клеми, Лукреция, Монсерат, Дейзи, Нели, Серпентина и Роза. Начело на войнството продължава да е великият Нелюнс, да пребъде безсмъртната му опашка!

04 март 2019

Ода за пътуването с влак

От малка се чувствам свързана с влаковете. Няма как да е иначе след най-малко 500 пътувания с влак между София и Мездра през великолепията на Искърското дефиле. Отиването на село беше радост на първо място заради това пътешествие. Спомням си претъпкани влакове в края на миналия век и как баща ми и майка ми се редуваха да подпират крак на радиатора в коридора, за да мога аз да поседна. Спомням си как майка ми се оплакваше от изтръпнала ръка, защото заспивах отгоре ѝ в топлото купе. Помня кашони с подаващи се от тях кокошки, алено езеро от ягодов сок на пода на купето, завеси с логото на БДЖ, които плющят през незатварящия се прозорец, помня бодри баби туристки от Лакатник и единственото полупразно купе в цял пълен вагон, съдържащо жена със заспала до нея котка и принадлежащите им багажи.

Освен пътуванията до Мездра почти всяка година имаше и влакови пътешествия до Бургас. Баща ми беше убеден, че трябва да се ходи на море, за да сме здрави, и спестяваше пари всяка година с цел да отидем за няколко дни в Черноморец. Големи приготовления падаха, купувахме предварително билети и ставахме в ранна утрин, за да идем да се качим на влака. Никога не сме пътували с нощен влак, винаги по светло, защото е по-интересно. Има два маршрута до Бургас - през Карлово и през Пловдив. Родителите ми винаги избираха влака, който минава по подбалканската линия, макар че той беше по-бавен. Гледките и удоволствието от пътуването са по-важни от по-бързото пристигане! Така ме научиха нашите и прави бяха.

На по-късни години съм правила влакови излети единствено с цел да разгледам някой маршрут, без изобщо да държа да пристигна на определено място. Помня, че веднъж ме обзе непреодолимо желание да мина с влака през Земенския пролом. Без да си направя труда да проуча кое къде се намира, си взех билет за Земен. Обаче с леко разочарование установих, че основната част на пролома е след Земен. Продължих до Раждавица и слязох там, без изобщо да знам какво е това място или кога има влак за наобратно. Шлях се из селото с голяма наслада, тъкмо наставаше пролет и хвърчаха лястовички, мотаеха се лениви кучета и котки, цареше невероятен мир и красота.

На още по-късни години съм ходила на гарата, без да планирам да пътувам закъдето и да било - неудържима радост ми доставяше просто да гледам маневрите на локомотиви и вагони, пристигащите и заминаващите влакове и щуращите се пътници. В съвремието пък правя всякакви сложни маневри, за да се кача на влак, когато се движа между София и Банкя, а не на автобус. Естествено, че автобусите са много по-бързи, закарват ме почти пред къщната врата, а пътуването с влака иска пешеходене до гарата, после пешеходене 2 километра до вкъщи. Обаче влаковете ме радват, а автобусите ме подтискат. Струва си да изхарчи човек час-час и половина отгоре, за да си достави радостта да пътува с влак, пък макар и само за някакви си 35 минути. Особено приятно е лятно време, когато във влака е празно и прохладно, а автобусите са претъпкани и спарени. Леко ми е жал за похабените и намачкани от работния ден и тежкото пътуване хора, които се изсипват жални от автобуса. За мен, дето съм се ширила във влака почти сама в цял вагон с добре работещ климатик, пътуването след работа е съживяващо, макар да съм “изгубила” повече от час, за да си доставя тая наслада.

Едни от най-великите ми изживявания с влаковете бяха през 2004 и 2006 година, когато прекарах по няколко студентски месеца в Германия. Тогава с пълна сила се насладих на удоволствието от една добре функционираща и плътна железопътна мрежа, която може да заведе човека на най-различни интересни места. Обичах да ставам сутрин в събота или неделя без будилник и да отида на гарата, да си избера влак за където и да е и да се кача на него. Евтините билети важаха само за по-ниските категории влакове, така че почти винаги съм се возила с пътнически, понякога с много прекачвания. Вместо да стигна до някое място за час и половина с бързия влак, стигам за четири часа. Бяха безумно великолепни времена, изпълнени с всякакви екстремии. Престой час и половина посред нощ на гарата в Дюселдорф, ставане в 4.30 сутринта, за да ида пеша до гарата в Хале и да хвана възможно най-ранния влак, понеже ми предстои да пътувам четири часа до Шверин, а все пак искам и да разгледам града, пък и да отида до Висмар, и да се прибера преди полунощ... Веднъж направих еднодневна екскурзия с влак от Кьолн до Люксембург и обратно, прибрах се в 1.30 през нощта и вдигнах от сън най-прекрасния Роналд в целия свят, който се беше съгласил да ме подслони. Пътувах с претъпкан нощен влак в седящ вагон от Ферандина до Рим и почти не спах, след което цял ден обикалях Рим, а вечерта се метнах на нощния влак за Мюнхен и слязох в Инсбрук преди изгрева. Навсякъде бродих съвсем сама с моите мисли и моята си лична неудържима радост от това, че съм свободна да скитам, където си ща.

Всичкото това не може да се сравни нито с пътуването с кола, нито с автобус, нито със самолет. Макар и тези три начина да придвижване да имат някакъв вид собствен чар, влаковете ги бият по точки. Най-малкото заради гарите и мостовете. Централна гара София има подтискащи катакомби, но пък пероните ѝ са прекрасни. Какви велики гари има и в България, и извън нея! Бродила съм по кьолнската гара, преди да се сдобие с печална известност, и направо съм си пяла от радост, че съм там и мога да се мотая по пероните и да зяпам влаковете, и да се качвам на който си искам пътнически влак. А мостовете, айййй, железопътните мостове! Мостът Хоенцолерн в Кьолн, по който влаковете минават с грохот над Рейн!

И спирам веднага, преди да съм описала едно по едно всичките прекрасни пътувания с влак и всеки отделен изблик на еуфория поотделно. Знам си, че по тази тема мога да пиша, докато на четящите им стане лошо. Какво ли им е било на моите родители, които бяха принудени да четат всичките ми мейли и писма, описващи в подробности железопътните ми изстъпления!

Тъжно ми е малко, че от три години не съм предприемала дълги влакови пътешествия, а само крайно недостатъчни 35-минутки между София и Банкя. Но в костите си усещам, че скоро пак ще се озова на Централна гара с билет в джоба, този път за истински дълго и напоително пътуване!

Цялата тази ода за влаковете произлезе от четенето на книгата “Изкуството да пътуваш (бавно)” от Дан Кийрън, препоръчана ми от Мила (ура! благодаря, благодаря!).

12 февруари 2019

Относно валмата прах под леглото

Когато се нанесохме в тази наша къщура преди почти 10 години, бях изпълнена с домакински ентусиазъм - исках да си редя свещички и чайници, да си окачвам картини по стените, да си слагам покривчици, да готвя по рецепти от “Smitten Kitchen” и “101 Cookbooks” и да имам винаги пълен буркан с домашни бисквити. Яската се роди в деня, след като се нанесохме, и това беше едно забележително приятно време, когато къщата още не беше затрупана от вещи и мебели и парченца лего, така че домакинстването изглеждаше като сравнително прегледна дейност. Тогава все още страдах от заблудата, че трябва къщата да е що-годе в приличен вид. Когато Яската спеше, аз се втурвах да пера и да гладя бебешки дрехи (защо? нямам никаква представа). Водех вечна борба с купчината неизмити съдове и постоянно четях готварски книги и списание “Меню”, за да се вдъхновявам за готвене. С раждането на Вихото нещата започнаха да придобиват малко по-различен вид. Къщата вече по неведом начин се беше задръстила с предмети, прането сякаш се удвои, готвенето се усложни, защото Яската взе да има много засукани хранителни изисквания, и нивото на хаоса се повиши с няколко пункта. Отгоре на това Вихото имаше навика да спи върху мен по котешки маниер. Оставех ли го на леглото, моментално надаваше вой, и аз се виждах принудена да лежа с него, докато дойдеше моментът да отида до тоалетна или започнех да чувствам, че определени мои телесни части са на път да отпаднат поради нарушено кръвоснабдяване. Падна едно лежане, каквото тази къща не беше виждала. Списание “Меню” постепенно беше изместено от “Хари Потър” и муминските книги. Кошът за пране се аутсорсна по облегалките на столовете. Гладенето напълно отпадна. Чиниите започнаха да се срутват в мивката и извън нея под собствената си тежест. Настана време, когато за вечеря се ядяха варена царевица и маслини.
Това време не е свършило, а е в разцвета си. В този момент бюрото ми е почти изцяло покрито с хартии, книги, ключове, рула тоалетна хартия, чаени чаши, касови бележки, употребявани билетчета, и измежду всичкото това изобилие съм сместила компа. От лявата ми страна има кутия с изпрани дрехи, от които всички бягат като дявол от тамян (никой не иска да ги сгъва). Само от време на време някой гузно рови из прането с надежда да си намери някоя чиста част от облеклото, която липсва в гардероба. Леглото не е оправено, разбира се, защото в средата му спи котка. За валмата прах под него няма и да говоря, защото отдолу в мрака има сума други неща, в сравнение с които валмата са нещо съвсем невинно и естетично.
Кухнята е в изумителна степен на подреденост благодарение на неспирните усилия на Иван и спорадични мои намеси, на мивката има само някакви си 14 мръсни чинии, които не са в миялната, защото в този момент няма кой да измъкне чистите съдове оттам, масата е леко мазна (и лепкава в някои участъци) и осеяна с трохи от сладкиш, в средата стои тавата с една суха четвърт в единия ъгъл, май леко нагризана от децата, и на стратегически места по плота и шкафовете са разположени чинии с недоядени ябълки. В хола избягвам да поглеждам, макар че след последната кампания по обиране на парченцата лего дори се вижда подът.
Разбира се, че понякога ни обзема чистаческата болест и като Пипи си организираме ден за почистване. Понякога къщата придобива подозрително подреден и блестящ вид (обикновено преди да дойдат гости, но ни се случва да го правим и самоцелно - защо, нямам никаква представа). Обикновено чистенето се придружава с надуване на музика и помеждутъчно танцуване, игри с котката и пиене на чай, защото без тези подкрепителни средства човек получава душевни и телесни травми. Понякога имаме и чистене, придружено с караница, в която се споменават думи като “кочина” и “гнус”, но практиката показва, че вариантът с музиката и танцуването е по-добър.
През последните години започнах да ценя подредеността на двора повече от тази вътре, защото компютърната работа и без това ме държи на затворено през голяма част от времето, та предпочитам да събирам опаковки от колички и найлонови пликчета от поляната, отколкото да мия подове или да бърша прах вътре.
Радвам си се, че след 10 години поддържане на собствено домакинство успях да се науча (донякъде! защото все още имам неправилни забежки) с почти съвсем чиста съвест да обръщам гръб на купчините неизмити съдове, преливащия кош за пране и валмата прах и да ходя да търся радост и мир навън, под небето. Научих се да понасям фантастични количества хаос, огризки от ябълки на разнообразни места, чорапи по бюрото и камари от изпрани дрехи, които никой не иска да сгъва (а и котката все пак понякога спи върху тях, а ние не искаме да разваляме леглото ѝ).
С приоритет все повече са градинарстването, разходките, сърбането на чай в юртата и галенето на котангенса. Дърлянето заради цапане и липса на подреденост постепенно намалява. Така де, може ли човек по цели дни да работи на компютър, а за десерт да се занимава с шетане? Не. Затова планирам в обедната почивка да сея спанак в оранжерията и да събирам яйцата от полозите. Пък мазната маса все някой някога ще я избърше. Може би дори ще съм аз.

23 януари 2019

И отново

Настана това време, когато небето е еднообразно сиво и приспивно, а аз гледам през прозореца и се чудя какво ли би могло да ме накара да изляза навън, да напусна близостта на горящата печка, накълбената котка и новите ми вълнени пантофи. Имам много компютърна и домашна работа за вършене, чай за пиене, много непрочетени страници от увлекателна книга (тази) и още сто и дванайсет причини да стоя между стените, под покрива, на топло и на завет.
Но не мога да си кривя душата - ето, в същото време синигерите навън пеят пролетна песен. Дните растат. Дряновата клонка, потопена в синята вазичка в кухнята, пуска листенца. Скоро в кухнята ми ще нахълтат пълчищата мравки, тръгнали бодро да завладяват нови територии. А ако събера сили да изляза навън в мрачнотата, установявам, че въздухът има лек дъх на мокра земя, която се подготвя за големи дела. Чета Хенри Дейвид Торо, който ми говори как човек трябва да броди сред природата при всякакви атмосферни условия, да го брулят ветровете и снежните виелици, да мръзне и да се мокри. Обувам се, навличам се, излизам и копнея. Може да ни чакат още два месеца сняг и студ, лед и кал, сиво и бяло небе, но в острия въздух надушвам поникване, растеж и разлистване. Полях ягодите в оранжерията и видях, че една от тях има мъничка бяла цветна пъпка. Прекрасни са надеждите за пролетта, и то тъкмо защото знаем, че ще се сбъднат. 
“There is something infinitely healing in the repeated refrains of nature - the assurance that dawn comes after night, and spring after winter”.
Rachel Carson