25 октомври 2012

Шарени есенни дни

Вчера сутринта на кухненската маса намерих ето тази композиция, наредена от Ясето  (червеното в средата е нар):


Преди няколко дни тримата (или по-точно четиримата :-)) ходихме горе по ливадата и намерихме дърво с мънички белфльорчета. Бяха съвършено прекрасни – изобщо никоя ябълка не може да се сравни с току-що откъснатата от дървото. Есента раздава с пълни шепи! 


Яркожълти ясенови листа насред яркосиньо небе, скачащи катерици, лъскави кестени, падащи и въртящи се листенца и крилатки, неповторимо вкусни круши от съседското дърво, последни домати от градината, и над всичко е полегнала тази златна есенна светлина, която идва право от приказките.



В нашата кухня все по-често греят свещички, вдига се пара от чаената кана и от тенджерите с топла супа, а доматените салати постепенно отстъпват на хруптящите шарени кореноплоди, зелето и карфиола, полети с много лимонов сок и поръсени с препечени тиквени семки.
Постлахме най-сетне и килимите! Иван ги занесе на пране в Златна Панега и сега са меки и пухкави, ухаят на чиста вълна. И одеалата също.
Започнах полека да чистя градината. И наистина е полека, защото при мен бързите и резки движения са невъзможни :-). В оранжерията Иван и Ясето насяха разни салатки, които вече поникнаха.

Подготвяме се за есен и зима. И за среща с едно ново дете. :-)

15 октомври 2012

В градината и извън нея


Вече се разгърна истинското есенно съвършенство. Чета The Rhythm of Familyна Аманда Блейк Соул и си мисля колко е права за това, че когато поспрем да погледнем и усетим промените в природата, откриваме тишината в себе си. Точно това обичам на есента – забавения ритъм на нещата. Случват се големи промени, но на фона на всепоглъщаща тишина, на сгъстяващ се нежен сумрак. Става все по-тихо, тъмно, сънно, светлината докосва, без да заслепява, оцветява света внимателно и неусетно, макар и в ярки цветове. Сякаш виждам рисуването на картина – всяка мазка по платното се откроява, цветните петна се събират едно по едно в изящна хармония.
Размечтах се и ми е тувеянсоновско и толкинско на душата. Сякаш живея в старите времена, времената на приказките...Чаят е особено топлещ сега, свещите греят, книгите ме прегръщат уютно. И чакам. Децата растат. Ясен тича весело, хвърля камъни в рекичката, бере глог, катери се по скалите край нашето малко водопадче, киха и се радва на шарените листа. Бебето плува в мъничкия си дом и ми дава радостното усещане, че никога не съм съвсем сама. Нощем понякога усещам дребен крак, подпрян в ребрата ми. Не ми пречи. Само понякога се чудя не го ли натискам твърде силно, когато седейки се навеждам да садя цветя в градината.
Градината. Е пълна с есенност. И мир. Събираме каквото има, последните домати, малки чушчици, няколко шепи лук и шалот, разчистваме лехите, насипваме тор. Аз завзех голямата леха на равното, започнах да пресаждам цветя, да садя луковици. Цветарството ми е важно в този момент, но не забравям и зеленчуците. След като четох, четох книгата за органично земеделие, реших да разчупя собствените си схеми и да смеся всичко, да садя на едно място цветя и зеленчуци, и подправки, и ягоди. Искам гъсто обрасли лехи, които да задържат влагата. Искам джунгла от цветове и вкусове. Така става, когато човек твърде много разлиства градинарски книги и списания. :-)


Не знам докъде ще стигна с моето садене...Но в момента няма значение дали ще изпълня плановете си или не – просто ми е хубаво, че догодина моите луковички ще разцъфнат и в градината ще има най-малкото свеж магданоз. А може би все пак и други неща. :-)
Знам, че изглеждам забавно – разрошена жена с голям корем, приседнала на земята, наведена напред, обработва големи площи с малката си лопатка. :-) Ако можех да се видя отстрани, щях да си се усмихна. Всъщност и сега си се усмихвам. Толкова е хубаво да разровиш почвата и да скриеш в нея с надежда сочните луковици. Сама си обещавам пролет.
Червеноопашките продължават да пеят, студът още не ги е прогонил. Сойките изглеждат много заети, а над главите ни всеки ден прелитат гарвани, програкват далечно и продължават нанякъде. Всички са заети, подготвят се. Поемат дъх преди дългия тих студ. Трупат запаси.
И ние също. Събираме си запаси от храна за мрачните зимни дни – храна за стопляне на тялото и за събуждане на душата. Складираме си слънчеви лъчи, огнени цветове, ароматни подправки и сме толкова доволни, че имаме нашата есен в нашата градина и навсякъде наоколо.