Ура, декември!

Колко е хубаво, когато извие див вятър и разпръсне ужасната мъгла! Виждам парченца синьо небе между облаците и ми става хубаво на душата. 

В работата темпото е забързано, объркват ми се дните, защото непрекъснато се сменят сроковете за предаване на изданията, постоянно се чудя вторник ли е, четвъртък ли е, кога е краят на работната седмица. И датите са ми объркани в главата. Поне знам, че е декември, което значи украса! Курабии! Запалена печка! Панаир на книгата! Такива едни неща, които заедно и поотделно толкова ме радват, че не мога да не им слагам удивителни. 

Дойде моментът, в който съм извънредно благодарна, че положих усилия да засея зелении в оранжерията. Беше вбесяваща дейност, два пъти саботирана от кокошките, които бяха изровили част от насажденията, после някакви зли насекомести вредители изядоха почти всичкия ми спанак и повечето салати. Сях спанака три пъти. Накрая се озовах с изобилие от рукола и тук-там някой самотен спанак или салатка за асортимент. Доволна съм. 

Най-сетне се пренесохме да спим в юртата, след като установихме, че в тази ужасна четвъртита къща не може да се спи като хората. Не достига въздух, колкото и да проветряваме, явно голямо дишане пада. Освен това има една котка, която в 4.30 сутринта се активизира, започва да тича по главите на хората, да надава бойни викове "мяк!мяк!" и връхлита нищо неподозиращи крака под завивките, забивайки кръвожадни зъби и нокти. Само Ясен може да спи с този мъничък злостен четириног Чингис хан. (Разбира се, денем котката е същи ангел и спи невинно, свита на нежно кълбце, похлупила розов нос с пухената си опашка.)

В юртата е страховито в първия момент, когато се пъхнеш между леденостудените чаршафи, но под дебелия юрган бързо настава уют и топлина. Сутрин е толкова приятно да лежиш на топло и да гледаш снега по прозореца или пък небето, по което фучат облаци, че ставането от леглото е неимоверно трудно. Чувствам как се превръщам в юртен сноб, който гледа с леко пренебрежение на четвъртитите къщи. :) Макар че сега седя в една такава и ми е много добре. :)

Весел хаос

В момента съм сама вкъщи с пет деца на възраст от 5 до 9 години, две момиченца и три момченца. В другата стая цари оживление и игра на Rummikub, чуват се кикот и доволни звуци.  Котката е при децата, естествено, защото тя всъщност е едно от тях. 

Седя си аз тук и си мисля каква радост е човек да наблюдава детството отстрани. Тъкмо това е най-правилният му вид. Пет деца, които се радват да са заедно, толкова се радват, че преодоляват всякакви дрязги (които впрочем са изключително редки) по начини, от които повечето възрастни могат да се поучат. Свободни са да тичат и беснеят, да си строят къщурки в дворната и извъндворната джунгла, из гори и поля или на конната база, да копаят язовири във вадата и да се плескат с кал, да прегръщат котки, кучета и кокошки, да наблюдават пеперуди, червеи и птици. Днес стояха горди до купчината земни ябълки, които бяха изровили, и подозирам, че в следващите дни ще пада голямо хрупане на сочните грудки. 

Всичките ме слушат, когато поискам нещо от тях, дават вид да имат доверие, че няма да ги занимавам с излишни и безсмислени неща. Не ми се налага често да ги надзиравам. Дочувам, че Яската усърдно въвежда ред, следи всички да си мият ръцете и да си прибират чините след ядене. Харесва му да шефства, но рядко злоупотребява с позицията на най-голям. Другите са склонни да се съобразяват с разумни искания, но се борят срещу всички видове произвол. :-) 

Обичам, че (все още) няма разделение между момчета и момичета, малки и големи, всички участват в игрите според силите си, никой не е изолиран. 

Онзи ден се подхилвах тихичко, докато слушах Ясен и Аро в кухнята да обсъждат най-добрия начин за приготвяне на пържени яйца. Само аз си знам колко усилия съм положила в миналото, за да не се намесвам в кухненските занимания на Ясен и Вихото. :-) Усилията си струват. Спомних си как Вихри и Йоана навиваха баници с тиква през зимата и как Вихото бъркаше тесто за гофрети, които после опече под надзора на брат си. Ура за Иван, че научи Яската да прави гофрети. 

Всичките дечица са превъзходни. Разбира се, че понякога беснеят, карат се, пищят, лигавят се, упорстват, бойкотират храна, правят сцени и мрънкат до стапяне на родителски мозъци - но това са винаги извънредни явления, не са естественото състояние. Естественото състояние е търчене във всички посоки, откривателство и измисляне на игри. :-)

Вълшебният октомври

След като юли ни удави в дъжд, намирам за напълно справедливо октомври да е топъл и сух. Този месец положихме всички усилия да се възползваме от есенните блага. В някои моменти позиционирах компютъра в оранжерията, за да попия възможно най-големи количества есенно слънце. В други, по-заети моменти се взирах скръбно навън през прозореца и копнеех да съм под небето, а не насред кашата от неспирни корекции.
В един от дните съзрях отсрещния хълм с почервенялата дъбова горичка и реших, че не може да не отидем дотам на лов за гледки. Прекрасно беше синьото небе през жълти, оранжеви и червени листа. В най-скоро време такова изобилие от цвят ще бъде вече силно дефицитно в околния пейзаж.

Правих и разходка до тайната полянка, и до тайното дюлево дърво, проведохме орехови търсения, събирахме купища листа и редихме украси в къщата и юртата. В този сезон юртата е най-чудесното място за седене през деня - слънцето я нагрява и човек може да си пребивава вътре бос и по къси ръкави. В къщата хаосът е невъобразим, а в юртата няма почти никакви вещи, което действа много успокояващо. Обичам в средата на деня да си поседна там с кана чай и запалена свещичка, за да събера сили за останалата работа.

 

 

Обичам и да се шляя по двора, да събирам яйцата, да наблюдавам кокошките и да проверявам какво е поникнало в оранжерията. Тази година много закъснях със сеенето на спанака и другите зелении, но ако не за зимата, поне за пролетта ще има салатен материал. За късмет ягодките продължават да раждат, преди седмица събрах цяла шепа уханни плодчета!

 

 

 

Мисля да изпратим вълшебния октомври с огън на двора. Ще ми липсват цветовете навън, но се радвам и на идващата тишина и тъмнина, на огъня в кухнята и солната лампа в юртата и на ноемврийските вечери, когато ще си четем Туве Янсон и "Приказки за финландските джуджета". Наистина приказни дни се задават.

Две момченца

Едно от най-големите предимства на хоумскулинга (а те не са едно и две!) за нас е, че двете момчета са заедно през голяма част от времето. Всички имаме невероятния късмет, че те двамата са първи приятели и другари в игрите. Отминаха времената, когато Вихри беше мъничък любопитен тодлер, който се мотаеше в краката на Яската и помрънкваше, а и Ясен отдавна вече не е склонен да бута брат си и да го игнорира, както правеше във времената,  когато Вихри беше по-маломерен и неспособен на членоразделна реч.
Двамата са заедно почти непрекъснато, включително и когато на гости ни идват приятели на Ясен. В тези случаи Вихри не остава отстрани заради това, че е по-малък, а е равнопоставен на големите. Яската няма нищо против да си играе с по-малки деца. Разбира се, че му е по-интересно да играе с големия Макси (на 10), отколкото с малкия (на 4), но се радва на всякакви деца, малки и големи, момчета и момичета.
Когато няма други приятели наоколо, Ясен и Вихри винаги измислят с какво да се забавляват. Обикновено Ясен измисля игрите, Вихри допринася с разни детайли и е ентусиазиран участник. Игрите са най-разнообразни - понякога са чисто физически (гоненици, боеве с възглавници, или Ясен е кон, а Вихри го язди), друг път са стационарни (Ясен рисува настолна игра или лабиринт за Вихри, играят шах или “Не се сърди човече” или “Мемори”, рисуват заедно и т.н.). Понякога Ясен чете на Вихри продължително време, и то точно книгите, които Вихри си е избрал. Има и ролеви игри - например играта на цар и слуга, при която единият прислужва на другия, после ролите се сменят. Неотдавна имаше игра на каубои, на крадец и полицай и какви ли не още, които вече не си спомням.
Ясен открай време е учител и авторитет за Вихри. Вихри е научил от брат си безбройни неща - като се започне от ползването на прибори и пиенето от чаша и се стигне до букви, цифри, броене, смятане. Много неща е попил направо чрез личния пример, но освен това Яската действа и като възпитател, порицава Вихри, когато върши неправилни неща, действа и като учител - отговаря на въпроси, обяснява кое какво е и защо е - и изобщо налива на Вихри ум и разум в главата.
Просветата обаче не тече само в едната посока. Вихри също е учител на брат си. Учи го например на търпение и уважение към хората (особено по-малките). Вихото не е някой, който би търпял с него да се държат грубо или недостойно - той винаги разбира, когато има някаква несправедливост в отношението към него и в почти всички случаи успява да обясни ясно и с малко думи какъв точно е проблемът. Яската като по-малък беше много склонен да прави сцени, да беснее и крещи, но с Вихри придоби умение да говори спокойно, дори когато ситуацията е натегната, стана по-търпелив, не толкова реактивен. Една част от това се дължи на порастването му, но със сигурност и Вихри има заслуга.
Освен това Вихри има много адекватно и земно поведение в много случаи и внася благоразумие в ситуации, в които Яската не се ориентира съвсем добре. Ясен е по-артистичен тип, от тези, дето вятър ги вее и невинаги са наясно как функционира реалността. Той е пълен с идеи, умее да рисува и да борави с думите, има асоциативно мислене и много добре схваща връзките между различни идеи. Вихри е по-практично настроен, много е наблюдателен и съобразителен на момента, усеща настроенията на хората и има способност да реагира конструктивно във всякакви ситуации. Яската е импулсивен и човек на силните чувства, склонен към силен гняв, драматизиране и понякога черногледство, докато Вихри не се вживява дълбоко, ядът му е шумен, но минава бързо, и е много ведър, весел младеж. С други думи двете деца идеално се допълват.
Особено ми е драго, когато ги слушам как водят преговори. В много случаи се стига до сблъсък или спор, но почти винаги успяват да постигнат компромис. Ясен не използва по-голямата си възраст и сила, за да притиска Вихри, нито пък Вихри омрънква Ясен. Единият от двамата отстъпва - понякога е Вихри, понякога е Ясен - без видим превес.
Изобщо като гледам как живеят заедно, драго ми става. В момента формират връзка, която може да изиграе много важна роля нататък в живота им, а в момента удвоява щастието и веселието им. Удвоява и нашето.

В обедната почивка

Посядам на стълбите на юртата да чопля семена от бели ружи. Отдолу застава кокошката Сабрина и претърсва падналите люспи за някое пропуснато семенце. В това време кокошката Нели гордо оповестява, че е снесла яйце. Има право да се гордее, и още как, това ѝ е вече третото яйце в живота. Петелът Нелюнс също с гордост приглася, съпровожда Нели извън кокошарника и изпълнява мъничък танц пред нея, за да ѝ покаже колко е възхитен от новите ѝ способности.
Прибирам шепа семенца от ружи, да има за пролетната градина, после тръгвам да търся семена от латинки. Обичам този вид миниатюрни реколтички, които обещават градинарска радост през идната година.
Всъщност всичките ни реколти от тазгодишната градинарска дейност са малки. Стигна се дотам децата да влитат с надежда в оранжерията, а да излизат само с по някое изостанало жълто чери доматче в ръка или - голям късмет - някоя крива, но все още хрупкава краставица. Вихри хладнокръвно дегустира чушчиците, част от които са страховито люти, но измежду тях се намира и по някоя сладка. Тъпче хляб и леща в устата си, когато не улучи правилната чушка, и не се оплаква от лютивината.
На стълбите на юртата е слънчево, на моменти чак прекомерно горещо, каквото трябваше да е през подлия юли. Хубаво, че лятото си наваксва. Мога да се пека тук до безкрай. Наоколо прелитат сойки и големи пъстри кълвачи, явно шетат в събиране на есенни запаси. Подозирам, че скоро силно ще се активизират и мишките, които есенно и зимно време започват да напират да влизат в къщата.
Вчера откъснах последната роза от жълтия храст, исках да си я имам до мен, докато работя.
Обичам тишината, която настава в градината есенно време. Обичам просто да си седя и да гледам цъфналите астри и пчелите и да се ослушвам за далечен крясък на кукумявка. Жалко, че трябва да се връщам в юртата пред компютъра. За късмет имам за компания последната роза, шепа блестящи кестени, букет от жълти и оранжеви далийки и голямо слънчево петно, което бавничко напредва към мен. Обичам си милия мек, топъл септември.