Ремонтни увеселения

През последните месеци нашите занимания наподобяват окопна война - продължителни периоди на скука се редуват с отделни изблици на бясна дейност, по думите на Питър Мейл. Контекстът е същият като в книгата му - ремонт, но не в Прованс, а в едно търновско село. 

И тук, както явно и в южна Франция, основно свойство на майсторите е, че работят, когато им се прище. Не е възможно човек да се уговори с тях за определен ден и час. Процедурата е съвсем различна - водят се разговори за общото естество на работата, която трябва да се извърши, след което майсторът си тръгва с обещанието да се обади. Минават дни, седмица, още няколко дни. Прекарваме времето си във въжделения за водопроводни тръби и електрически инсталации и планираме каква храна ще сервираме на банкета, който ще организираме по случай монтирането на миялната (мийте си съдовете три седмици със студена вода на другия край на двора и ще разберете нашето вълнение по този въпрос). И един ден, когато вече сме започнали да забравяме онзи майстор, с когото говорихме последно, той се появява ненадейно с ръце в джобовете и обявява, че е дошъл да ни положи тръбите. Ура! Стисваме го в радостна прегръдка, за да не вземе изведнъж да смени трудно придобитата си нагласа за работа и го водим към ямата, която като крепостен ров пречи на нашествениците да проникнат в околностите на нашата къща. И чудо! В края на деня в ямата вече има тръби! Чудесен момент да я заровим. След това дълго време се чувстваме объркани заради придобития рефлекс да прескачаме мястото.

По подобен начин се случват и други приятни събития, като например извозването на строителния боклук. След всеобхватните разрушения, които проведохме в къщата, купчината беше придобила размерите на малка планина. Шестгодишното дете на нашите приятели се катереше с мъка по свличащия се склон от натрошени тухли и хоросан, примесени с пръст, и когато достигна върха, гордо обяви: “Аз съм на Еверест!” Нашият строителен Еверест намери безславния си край на сметището след намесата на бодър и весел младеж с бобкат и камион. 

Постепенно вървим към висините на прогреса. Отскоро в бъдещата ни кухня весело бумти печка на дърва, в която Иван с неизразимо доволство изгаря парчета от стари врати и черчевета. Новата строителна купчина расте със значително по-бавна скорост от предишната и това е добър признак - означава, че фазата на рушенето вече почти е отминала. Вместо това нараства броят на разхвърляните по двора празни чувалчета с надписи “цимент”, “шпакловка” и “гипс”. Навън се говори оживено за клеми и предпазители - минаваме в електричарската фаза на офанзивата. Посред кухнята се появяват плот, мивка и смесител в насипно състояние, които биват премествани от единия край в другия и после обратно, докато се дълбаят каналите за електрическите кабели. 

В това време децата в пълно безгрижие играят “Катан”, обмазват масата с мандаринов сок и кроят планове какви предмети ще изработват за коледния базар. Аз пък страдам от мозъчна умора. Не само трябва да си върша чинно компютърната работа, за да има пари за лайсни, клеми и гипс, а се налага постоянно да държа под око движещите се в пространството масиви от вещи (притеснително примесени с кутии и буркани с храни) и да си припомням с големи мисловни усилия в кой точно кашон се намират джапанките, отварачката за бутилки, шахът и шишето с кармолис.

Котката се съвзе от потреса, в който беше изпаднала от преместването, и обедини усилия с Ясен и Вихри в създаването на възможно най-лепкав и миризлив хаос из всички стаи, които обитаваме. Поръсването на подовете с равномерен слой хартийки, трохи от меденки, кори от мандарини и парченца помело върви по план. Непредпазливо оставени без надзор пакети с кашкавал и хляб биват докопани моментално от котката, която с помощта на нокти, зъби и голямо количество слюнка се погрижва да разчлени пакетите и да направи съдържанието им напълно негодно за ядене от хора. Поне кучето се радва.

То като че ли е най-безгрижният член на нашата група. Вози се в колата от Банкя до Търново с леко притеснен вид, но без да се бунтува, след което се разположи на новата територия и разви буйна социална дейност - облайване на някои съседски кучета, канене на други съседски кучета да обследват и маркират надлежно нашия двор, както и разнищване на найлонови пликове на мънички, мънички парченца.

У мен се редуват надежда и отчаяние, като надеждата преобладава. Измежду хаоса успявам да засадя по някое друго растение, да посея семенца от рукола в земята, да се погрижа за разходката на кокошките, да почета малко книги за градини. Колкото повече мисля за садене, за растения и лехи, толкова по-леко ми става на душата. Пийвам чай и си мечтая за простички неща - за фурна и за пералня, за лехи с грах, за гардероби, в които да разположа планините от дрехи, за саксии с мушкато. Мечтая си и ми става добре. Разрухата бавно и постепенно отстъпва на малки островчета ред, уют и красота. Някой ден островчетата ще се слеят и ноември ще стане май, а дворът ни ще бъде рай.