29 юли 2010

Усмихвайте се!

Естественото състояние на децата е щастието и веселието. За тях нормалното е да бъдат усмихнати, а мръщенето е нещо извънредно. Ние възрастните (хаха, аз, възрастната :)) пък обичайно сме сериозни, а смехът е нещо, което се появява в живота ни от време на време, да не кажа рядко. Един възрастен може да остане сериозен или намръщен с дни, да не говорим, че има такива, които се мусят пред по-голямата част от времето. Но я кажете къде сте видели дете, което е постоянно с кисела физиономия.
Детето няма нужда да се напъва и да полага усилия, за да се усмихне. То в повечето случаи не се нуждае от мното специални причини, за да е щастливо. А ние големите все се борим за щастие, четем книги и търсим рецепти за това как да бъдем по-усмихнати. Някой ще каже, че възрастните имат много повече проблеми. Аз обаче от известно време не съм убедена в това.  Просто понеже сме по-големи, си мислим, че проблемите ни са по-големи. В крайна сметка кой е по-нещастен – възрастният, на който са му вдигнали колата с паяк или детето, на което му растат зъби? Не се наемам да правя сравнения от този вид. Всяка възраст е трудна – и смятам, че човек може да се справи с нормалните проблеми на възрастта си. Детето преживява растежа на зъбите, а възрастният преживява попълването на данъчната декларация и ходенето на работа.

Обаче пак накрая децата са усмихнати, а ние седим и се мусим.

Не е ли идиотско, че когато някой възрастен се усмихва повече от останалите, го обявяват за сбъркан или за тъп? Седи някой в метрото и чете забавна книга, усмихва се или се смее тихичко, а хората около него го гледат с учудване (в най-добрия случай) или направо с неодобрение. Върви някой друг по улицата и си мисли радостни неща и си се усмихва – със сигурност ще го помислят за странен. „Тоя пък кво се хили, нищо смешно няма.”

Една позната ми се оплака, че бившият й приятел я критикувал заради това, че твърде много се усмихва – изглеждало тъпо отстрани.

Ако се усмихваме много, околните не ни взимат насериозно. „Тя е малко особена, само се смее. Ама иначе е добра душа де”.
 ............

По време на една разходка из най-забутаните селца в югозападна България срещнахме една леко прегърбена баба, която подробно ни разпита кои сме и какво правим по тия краища. „Хубаво е, нали? Идват много хора, че тука хубав въздух и чисто, пък и зелено.” Тази баба ходеше едва-едва, приведена, но имаше по лицето си много ясни бръчици от онези, които на английски се наричат laugh lines.

Да мислим в перспектива – когато остареем и се сбръчкаме, искаме ли всичките ни проблеми, грижи и ядове да са издълбани на лицето ни? Или предпочитаме да запазим върху него само следите от усмивките, които са го красили през годините?

21 юли 2010

Идеология на храната - Джейми Оливър

Напоследък попаднах под влиянието на Джейми Оливър. Този популярен английски готвач ме вдъхновява не толкова с рецептите си, макар че те хич не са лоши, колкото със силния си стремеж да убеди хората колко е важно с какво се хранят, а също и да ги убеди отново да започнат да готвят. Неговите кампании целят да накарат хората да се замислят за храната. Той учи учениците в училищата да готвят, опитва се да възроди семейното готвене, да популяризира естествените продукти, приготвени с внимание и любов. Ето тази негова лекция силно ме впечатли.


В предговора на книгата си Cook with Jamie” Оливър казва, че преди 50 години тази книга щеше да е излишна, защото повечето хора са имали познания за храната и са можели да готвят. Учудва го фактът, че днешните хора имат в главите си огромно количество информация за компютри, музика, мода и какво ли не, а не знаят и не се интересуват какво ядат, откъде идва храната им, какво съдържа и какво им дава.
Един наш любим плочкаджия използва израза „ще смачкам една баничка”. :-) В крайна сметка точно това става – храната не я ядем, а я смачкваме. Устата е фуния за наливане в стомаха.
Затова е и толкова важно посланието на Джейми Оливър – да научим хората да готвят и да ядат хубава и проста храна с колкото може по-естествен произход. Да покажем и на децата си как да се отнасят към храната.

13 юли 2010

Човек е това, което яде

Много хора са ме обвинявали (шеговито), че често и много говоря за храна, и че всички теми за разговор при мен някак се извъртат в хранителна посока. Има истина в това, няма да седна сега да лъжа :-). Знам например колко често ми се случва да описвам цветовете на нещата с хранителни думички – карамелено, шоколадово, тиквено, бананово, ванилено, пъпешово...За мен снегът през зимата винаги навява асоциация с блестяща захарна глазура, а ако е по-оскъден – с поръсена пудра захар.
Обичам храната. Обичам новите вкусове, имам известна склонност към експериментаторство, обичам да глезя себе си и хората около себе си с храна.
Не мога да се самоопределя като foodie обаче. Фудитата не само обичат храната, тя им е хоби. Както някои хора обичат да плетат или да играят футбол, други обичат да се занимават с храна. Да я готвят и ядат, да четат за нея, да гледат филми за храна, да ходят на кулинарни екскурзии, да проучват местни кухни, да обикалят магазините за деликатеси и кухненски потреби. Да участват в кулинарни предизвикателства от типа кой ще изпече най-много видове сладки преди Коледа.
Повечето хора не са такива. Храната за повечето от нас е нещо за напълване на стомаха. Ядем, както пием вода – за утоляване но потребността, без да мислим за нещото, което поглъщаме.
Тези мисли отдавна се въртят из главата ми. Някои от моите любими блогъри (Милето и Теа например) вече са писали и продължават да пишат по тази тема, и по този начин постоянно ме подсещат, ако забравя, че храната е важна. И то не само за оцеляването, а и за душевния мир. И аз като Милето, Теа и много други вярвам, че човек трябва да яде със съзнание и благодарност, да отделя внимание на това, което слага в устата си. Когато ядеш с отвращение или досада, или нетърпение, храната не ти дава това, което би ти дала, ако я приемаш като дар, грижиш се за нея и я уважаваш. И тук не е важно да ядеш само скъпи продукти, чието качество е гарантирано с безброй сертификати. Важното е да ядеш дори най-простия къшей хляб с радост от това, което този хляб прави за теб. Храната те прави силен и спокоен, дава ти няколко минути, в които можеш да се откъснеш от всичко, което те натоварва, да се погрижиш за себе си. Точно това е храненето – грижа за себе си.
Най-добрият пример, който ми хрумва, е времето, което преди две години прекарахме Иван в «отшелничество». Почти всеки ден ядяхме на закуска хляб с мед и чай, а на обяд и вечеря – хляб със салата ( домати, чушки, краставици, лук, босилек, зехтин) и сирене. Хляба си го печахме сами на жар. 
Един-два пъти си сварихме на огъня картофи и яхния с ориз, пекохме на жар чушки и картофи. Е, трябва да кажа, че никога не съм се чувствала по-добре от храната, която ям. Тази храна ни беше мила, защото си я приготвяхме сами, мислехме си за нея с радост, обичахме всеки хляб, който изваждахме от пепелта. Не помня вече колко продължи това, може би 2-3 седмици – и през това време не съм чувствала нужда от нищо друго. (Е, само веднъж-дваж ми се прияде шоколад :-), неизбежно за шоколадов наркоман като мен.) Тогава реших, че искам когато се върна в града, да запазя тази мисъл за храната. Да отглеждам, приготвям и ям храната с радост и обич и внимание.
Не би трябвало да е трудно, нали? Хората са го правили дълго време, защото не са можели иначе. Те са отглеждали храната си и са се борили за нея със стихиите. Затова са уважавали хляба и не са си позволявали да го похабяват. Никой не е изхвърлял храната, за която е работил с пот на челото. Хората са ценили всеки житен клас, всеки царевичен мамул. А в днешно време сме затрупани с храна, но не знаем как да се отнасяме с нея. Разполагаме с всякакви продукти, имаме достъп до храна винаги и навсякъде. Но колкото повече избор имаме, толкова повече грешни избори правим.
Не е ли глупаво?
Не е нужно всички да бъдем foodies, за да получаваме най-доброто от храната, която поемаме. Важното в случая е да мислим за храната, да я познаваме и да я готвим с радост, да я ядем с благодарност. Тя ще ни върне всичко хубаво, което влагаме в приготвянето и изяждането й, в стократен размер. 

05 юли 2010

Понеделник вечер в малък град

Шосето ни изведе извън нашия квартал/ село в ливадите, по черни пътища, насред липово ухание и затишие. Когато слънцето пада, цветовете стават по-ярки и човек сякаш се намира насред картина. Небето тук е широко-широко. Когато изкачим баира, пред нас изникват в пълно великолепие Витоша и Люлин, полята, облаците. Блоковете на София са далеч на изток. Понякога си казвам: "Ето това там е мястото, където НЕ живея". Казвам си го, защото ми е хубаво тук, насред дивото. И ми е толкова по-хубаво, защото много добре знам какво е да си там, на другото място.
Кучета лаят тук, щурци пеят, кукумявки се провикват внезапно в тъмното. Преди няколко седмици гледахме една такава нощна птица, кацнала на комина на съседната къща, малка тиха и свободна. Имаме жаби в двора, които през половината нощ надуват бузи като тромпетисти. Пълно е със звуци. И в градината ни скитат таралежи.
Вечерта в малкия град и селските му квартали е спокойна и весела, децата наизлизат с колелата, а родителите, бабите и дядовците се мотаят по улиците, приказват си, прибират пуйките и кокошките. Бирата е особено вкусна по това време. Котките са особено бързи. Нощта е особено близо - и е истинска, тъмна, с голяма луна, с много звезди.
Харесва ми да изпращам деня някъде по черните пътища, където припяват кукувиците и коприварчетата. Да сме с Ясето сами сред тревите. И понякога с Иван. Да слушаме цвъртенето на полските мишки по нивите и да берем цветя, много цветя.
Липата е далеч от нашия двор, но вечер усещам как ухае. Вечер всичко е по-близко и нежно отвсякога. Вечер песните на косовете и славеите се разнасят на километри далеч. Шептят тревите.
....

Понеделник сутрин в малък град

Току-що се прибрахме от сутрешно шляене по улиците и сме завладени от енергията на понеделника. :-) Свеж вятър ми напомня за морето, улиците са слънчеви и весели. Наизлезли са сума хора с метли, почистват си бордюрите през къщите и дворовете, а в самите дворове плющи простряно чисто пране, оранжеви дебели котаци се пекат на слънцето, шаренеят цветя. Местните врабци имат парламентарно заседание и дебатите са много оживени. Младите щъркели стоят в гнездото и поглеждат какво става по улицата. Лястовиците префучават през яркото небе с умопомрачителна скорост, а сега тъкмо погледнах към върбата и видях едно ярко жълто петно, което се скри в листата – мъжка авлига. Голяма шетня навсякъде. Пищно лято, още свежо в тази част на деня. Слънцето тепърва ще напича.
В хубавия затревен двор под моста блестят оранжеви гайлардии и невени – толкова ярки, че почти болят очите от тях. :-) В такъв ден на човек му иде само да подскача по улицата като съседските деца, да чопли с пръчка пръстта край бордюрите, да зяпа щъркелите и да се радва на синьото небе.
Пълно е с НЕЩА – възможно най-хубавите дарове на зеленото лято – и сега му е времето за радост и песен, за лупинги и развени коси! В такива дни имам много сила да мечтая.
„Гррр”, каза Ясето. Това означава нещо като „Колко е хубаво!”

02 юли 2010

Laughing like children, living like lovers

Откакто бях на концерта на Елтън Джон на стадион "Локомотив" (аааах, как звучи само... :-), все ми e в главата тази песен: 



Текстовете на Бърни Топин са много сладки. 
Don't wish it away
Don't look at it like it's forever
Between you and me I could honestly say
That things can only get better
And while I'm away
Dust out the demons inside
And it won't be long before you and me run
To the place in our hearts where we hide

And I guess that's why they call it the blues
Time on my hands could be time spent with you
Laughing like children, living like lovers
Rolling like thunder under the covers
And I guess that's why they call it the blues

Just stare into space
Picture my face in your hands
Live for each second without hesitation
And never forget I'm your man

Wait on me girl
Cry in the night if it helps
But more than ever I simply love you
More than I love life itself

Хубави мисли. 
Аз чаках - напоследък ми се наложи. Тананиках си: 
Don't wish it away
Don't look at it like it's forever
Between you and me I could honestly say
That things can only get better
И дочаках. Прав е човекът! :-) Things can only get better! 
That's the spirit!