19 декември 2012

Историята за раждането на Ясен (записана с три години закъснение)

Ясен се роди преди три години през април. Тогава не писах за това в блога, нито пък съм разказвала историята за това раждане на някого. Дори не бях си я записала в личния дневник. Всъщност не ми беше приятно да си спомням. Опитвах се да забравя или най-малкото се мъчех да редактирам спомена, за да намаля неприятното чувство.
С появата на мъничкия ми Вихрен преди месец това неприятно чувство почти изцяло изчезна. Или по-точно се превърна в нещо ново. Превърна се в радост. Радостна съм заради това, че грешките отпреди три години станаха повод за мен да търся по-светло и красиво изживяване на раждането, и че не само го търсих, но и го намерих.
Излекувах се от (горчи)вината.
Разбрах, че раждането принадлежи на нас, майките, и поемането на отговорността за него може да носи болка, но дава и такава сила, която нищо друго не може да даде на една жена.
Сега вече мога спокойно да погледна назад.

Първото ми раждане беше типичното за нашето време болнично раждане. То се сведе чисто и просто до болничен престой, придружен с лечебни процедури. Както пише в епикризата ми оттогава: „Основна диагноза: Друго спонтанно раждане при едноплодна бременност; Придружаващи заболявания и усложнения: Едно живородено”. Приложеното лечение според епикризата се е състояло в прилагане на окситоцин, мануално подпомагане при раждане и епизиотомия.
Странното е, че когато раждането започна, бях спокойна по отношение на моята част – бях убедена, че мога да се справя със самото раждане. Чувствах се щастлива от мисълта за предстоящото вълнуващо събитие. Но в същото време ме беше и страх – не толкова от евентуалната болка, колкото от болницата и лекарите. Този страх за мен е необичаен – лежала съм в болница все пак (макар и отдавна), мога да понеса големи количества физически дискомфорт, не се плаша от кръв и болка. Този път обаче не отивах да ме лекуват – бях напълно здрава, бременността беше протекла без усложнения. Имах неприятно предчувствие. За него допринасяше и фактът, че никак не бях подготвена за раждането – бях чела разни неща, да, но съвсем недостатъчно – не знаех за питоцина, за ефекта на епидуралната упойка, не знаех какво е епизиотомия и че изобщо се прави...Нито знаех какво ме чака, нито какво искам. Толкова лесно изглежда човек просто да сдаде отговорността, която природата му е дала, на лекарите. Най-простото нещо е да легнеш и да чакаш лекарите да ти извадят бебето, да се оставиш в чуждите компетентни ръце, които да те освободят от твоето страдание.
Доста след раждането разбрах, че аз всъщност не искам да ме освобождават от нищо. Не ми беше щастливо от това, че на мястото на експириънса „раждане” в паметта ми остана една голяма дупка. Че това ли било раждането?
Една нощ изтекоха водите и час след това вече бяхме в болницата. Последваха рутинната клизма и бръснене и слагане на абокат и записване на тонове до безкрай, а после едно дълго нощно чакане. Добре, че Иван беше с мен, иначе щеше да ми е много самотно. Посъветваха ме да лежа, за да мога уж да си почина и да имам сили. Естествено нито си починах, нито пък раждането се задвижи. Получих някакви контракции, но преди да успея да разбера какво ми се случва, лекарите решиха, че раждането не напредва достатъчно бързо. На практика така и не схванах какво точно са същинските естествени контракции, защото получих питоцин, а пък след това не успях да разбера какво са и напъните, защото питоцинът направи нещата толкова груби, че си поисках и упойка. Това повлече след себе си още медицински екстри – система с физиологичен разтвор (беше ми паднало кръвното – а без храна и вода как иначе?) и катетър (заради упойката).
Както казах, от напъните наистина нищо не разбрах. Десет души се суетяха, бърбореха и викаха около мен, даваха ми инструкции, които аз не можех да изпълня. Говореха ми неща от сорта на „Хайде, напъвай, момиче, нищо не правиш! Хайде, акай!” Умирах от жажда, от недоспиване, умора и студ и исках да свърши. Накрая лекарката се качи на едно столче и ми натисна корема с лакът, след което извадиха ножицата и ме срязаха отдолу и Ясен излезе...Чух гласа му и се почувствах неизмеримо щастлива и облекчена, че цялата тая лудост приключи, че детето ми е вече навън.
И тогава дойде най-ужасната част на цялото преживяване – подадоха ми го да го целуна и моментално ми го взеха. Не видях даже лицето му. Помня една топла глава с нещо мазно по нея, което ми залепна на устните. След това ме шиха, Иван си тръгна, а аз останах сама – и в продължение на 6 часа не можах да се добера до детето си. Най-наивно си мислех, че ще ми го донесат. После получих едно чистичко, облечено, натъпкано с адаптирано мляко бебе.
След това дойде и фиаското с кърменето. Добре, че предварително се бях подковала поне по този въпрос. Благодарение на светли личности като Василена Доткова, Таня Русева, консултантките по кърмене към кабинета в „Майчин дом” бях стигнала до непреклонното убеждение, че ще кърмя детето си, пък да става каквото ще. Ако не бях толкова упорита, лекарите с тяхното ужасно адаптирано мляко и идиотски режими щяха да провалят нещата. Настояваха кърменето да става на 3 часа по 5 минути на всяка гърда, а после даваха адаптирано мляко. Не разрешаваха бебето да лежи в леглото на майката, защото не било хигиенично. Не даваха да го гушкам, без да метна чиста пелена на рамото си, за да не се допира бебето до моите дрехи...Когато ми се надуха болезнено гърдите на третия ден, не се намери кой да ми покаже как да ги изцедя.
Сега от началото на кърменето си спомням подути гърди, разранени зърна, кръв по тях, паника, безсънни нощи, чувство за провал. И преглед при една педиатърка в същата болница, в която родих, която каза сто „окуражаващи” неща от типа „О, ама на вас това зърно ви е вдлъбнато, как ще кърмите с него”, „а другото зърно пък ви е плоско, трябва да го изтегляте”, „детето ви не наддава достатъчно” и накрая ни предписа адаптирано мляко. Даже го купихме. Бебето Ясен се държа най-правилно от всички – напишка лекарката, докато го мереше, след което се мусеше на фалшивото мляко. И без това май не му го дадохме повече от веднъж. Пълната кутия отиде на село, където котките видяха сметката на противния белезникав прах (между другото с Иван се опитахме да го пием, ядем, слагаме в разни други храни и установихме, че това нещо просто не е годно за консумация – има ужасен вкус – много по-ужасен от обикновените сухи млека). Продължих да цедя и да кърмя, понякога давахме изцедена кърма, за да заздравеят зърната, мазах се с разни илачи, докато накрая всичко се подреди – и двамата с момченцето придобихме увереност и рутина. Ясен беше само на кърма докъм осмия месец, когато се самозахрани с коричка хляб, задигната от масата, и с една коледна курабийка, открадната от оставената непредпазливо на пода кутия. Кърменето продължи година и 8 месеца, когато Ясен сам се отби без никакви драми и проблеми.

И така, от раждането първия път нищо не схванах. След известно кривене на душата разбрах, че за това основно аз съм си виновна. Явно това беше реалността в българските болници, а аз отидох неподготвена – не знам дали от мързел или поради наивната си вяра, че всичко ще бъде наред въпреки лекарите. Е, по лекарските критерии всичко беше наред – жената и детето живи и в изправност. Както пише в моята епикриза: „Ход на раждането: Роди се жив доносен плод от мъжки пол с тегло 3420 ръст 52”.
Добре, че беше кърменето. Благодарение на него успях донякъде да надживея цялата глупост, да се свържа с моето момченце. А и самият ми прекрасен Ясен винаги е бил с мен в трудните моменти.
На мен от раждането ми остана вината заради това, че аз невинаги съм била с него. Беше ужасно чувството, че съм го изоставила в студените гумени ръце на лекарите, когато той със сигурност е имал нужда от майка си...Остана ми и усещането за безпомощност и срам от това, че не се справих – в крайна сметка не аз родих детето си, а наистина лекарите го извадиха. Дълго време не исках нито да мисля, нито да говоря за това. Когато познати ме питаха как е минало раждането, отговарях: „А, много добре.” Без подробности.
След като мина известен период, започнах да се замислям за това болнично раждане, да се опитвам да си припомня детайлите, да си отговоря на въпроса защо беше толкова неприятно и защо ми остана такъв горчив спомен. Когато започнахме да мислим и действаме за второ дете, неизбежно се появи мисълта „Ето, сега ако забременея, пак ще трябва да се разправям с разни лекари и болници”. Неприятна мисъл. За щастие междувременно бяха минали цели три години и нещата бяха започнали да се променят. 
Когато се появиха най-сетне двете черти, се зачетох още по-задълбочено. Четох за дулите, за подготовката за раждане и този път реших, че този път няма да пестя усилия и време, за да се роди второто ми дете в по-смислена обстановка. Мислех си, че раждането не може да е равносилно просто на влизане в болница, все едно ще ти махат сливицата или сляпото черво. Не исках втори път да бъда лекувана от бременност. Опитах се вече ясно да формулирам защо първият път остана в паметта ми преобладаващо като провал. Започнах да говоря с мъжа си, който беше присъствал и можеше да запълни някои от детайлите, които на мен ми убягваха.
Раждането е неповторим момент в живота – появява се нов човек, нов член на семейството, който променя всичко досегашно. Този процес, колкото и да е изследван научно, просто не може да се обясни и обхване само от разума и теорията – някои елементи от него не подлежат на обясняване, класифициране и регулиране. Не е чудно, че открай време раждането има леко мистичен ореол и в повечето култури е било придружено с най-разнообразни ритуали. То не може да бъде сведено просто до физиологичен процес, който съдържа елементите A, B, C, D, при чиято липса или неефективност се прилагат тези и тези процедури. Четейки, мислейки и припомняйки си собствения негативен опит се убедих, че на семейството трябва да се даде възможност да изживее раждането като нещо велико, могъщо, смайващо – като чудото, което то всъщност е.
Така че неприятното изживяване имаше своята роля в живота ми. Беше урок и подтик за поемане на отговорност. И тъй, ето какво написах в дневника си един юнски ден тази година, когато вече усещах как второто момченце подритва лекичко в корема ми: „Смятам този път да разбера какво аджеба е това раждането. Сигурна съм, че няма нищо общо със системи, катетри, упойки и епизиотомии.” Това беше началото на моето търсене, което завърши щастливо.
Това търсене и намиране може да се опише с красивите думи на една прекрасна блогърка, която много уважавам: „Dear you, may you give yourself permission to trust your voice, step into your power and know that what youre doing matters”.
По-нататък ще ви разкажа за подготовката, за многото интересни, вдъхновяващи и смайващи неща, които научих за раждането, и за появата на Вихрен. :-)

2 коментара:

Lalah каза...

Да, за съжаление, това наистина е било нормално раждане, според сегашните стандарти на родната ни действителност..... Мога само да ти съчувствам...

Моето първо раждане не беше толкова травмиращо, но отношението на `медицинските` лица беше грозно...Добре, че една от акушерките се смили и ми го дадоха поне за малко...а после някоя се скара - виж сега как те омаца!?!?!????????

Второто ми раждане беше съвсем естествено и прекрасно!!!

Сподели, моля те, твоето второ раждане в болница ли протече?

Чучулигата каза...

Второто пак се случи в болница, но беше невероятно хубаво! :-)