18 септември 2009

Расте, но не старее

Като му гледам дрешките отпреди 4 месеца, ми приличат на кукленски. :) Расте момчето, не се шегува! А дрехите омаляват, омаляват...Има само едни ританки, които с възхитително упорство се удължават с всяко следващо пране и Ясето още не може да ги догони. :) Но и това ще стане!

17 септември 2009

Расте и старее

Днешния празник смятам да отбележа извън София на фона на врабчова шумотевица и ръмящо небе, далеч, далеч от суетнята и сивата физиономия на родния ми град. Тук си имам кон в задния двор, който цвили час по час – все едно съм във Вила Вилекула. Имам си отрупано ябълково дърво. Имам си лястовици. И тревички. И истинска, красива тишина!

Някои частички от града ми липсват, признавам. Но всъщност те не са типичните градски неща. Гледката към Витоша, Борисовата градина, градинката на Военния клуб, градинката на Двореца. Липсват ми старите дървета.

От известно време живея с мечтата за една по-друга София. Тази започна да става твърде груба и жестока, контрастите й са твърде резки, звуците й са твърде натрапчиви. Където е имало изящество, вече има паркинги или лъщящи хотели. Всичко е едно такова джас-прас, леле како, цингара мангара тактика, не е human-friendly. Изморяващо.

Затова избягах – за да имам цъфнала ябълка през пролетта в задния двор и за да може детето ми да слуша славееви песни.

И все пак я обичам, моя е, какво да я правя – и тя е част от мен. София миризлива и хаотична. Харесвам я, най-малкото заради това, което беше преди и е била, преди да я познавам. Следите на едно по-зелено минало още стоят.

Тези дървета, които толкова обичам, едно време са били фиданки. Тогава по „Орлов мост” е имало много повече пешеходци, отколкото коли.

Сега ще вдигна една чаена наздравица за София такава, каквато я искаме. И ще разгледам малко снимки от времето, когато моите дървета са били фиданки.

04 септември 2009

Home sweet home

„Мирише така, сякаш светлината е била държана за заложник с години, докато се вкисне и граняса, усеща се и дъх на миши изпражнения, наоколо витаят призраците на неща, които никой не помни и за които никой не тъгува. Звуците отекват като в пещера, вялата топлина на присъствието ни само допълнително подчертава контурите на всяка сянка. Малко боя, слънчева светлина и сапунена вода ще ни отърват от нечистотията, но тъгата е друга работа, отчаяният вопъл на дом, в който никой не се е смял с години.”

Джоан Харис, „Шоколад”, превод: Невена Кръстева

Миришеше така, когато стъпихме за първи път на студените плочки и дъхът ни раздвижи старите паяжини. Къща, в която много отдавна не само никой не се е смял, а дори не е стъпвал човешки крак. В тази къща искахме да се заселим.

Виан се нанася през февруари, а ние през март – в неприветливия сумрак на следзимната пустота. Трябваше ни много цвят, светлина, въздух и вода, за да съживим къщата. Преди нас тук никой не е живял наистина. А сега ние споделяме душите си с това място, оставяме своя жив отпечатък.

Много ми харесва как изоставената пекарна в Ланскене се превръща в шоколадова работилница, в която се ражда уют и райска наслада. От пуста сграда, потънала в прашните слоеве на безлюдните години, тя се превръща в дом – и Виан остава там, намерила покой от неустоимия зов на вятъра-скитник.

По една случайност собственикът на нашата къща е пекар. J И по една случайност и ние като Виан сме почитатели на магията на шоколада и на тайнствената му способност да разбърква и подсладява човешките съдби. При нас често ухае на шоколадов сладкиш или на горещо какао.....

И ето ни – съживяваме това място, отвоюваме го от пустотата, обливаме го със свежестта на смеха, на бебешкия глас, заселваме го с всекидневните случки, с планове и мечти. Опушваме стените с ухание на сладкиши, чай и печени зеленчуци. Посяваме образите на цветя. Толкова много неща вече белязват къщата като обитаема – мушкатото по прозорците, огънят в градината, звуците на пианото, календарът, който отмерва ден след ден, изпълнени с радостна цветна промяна, светлината на солната ни лампа, развяното на вятъра пране, червеният ми чайник, приятният трясък на външната врата, когато Иван се прибира вечер от работа....

Това е едно зелено, истинско място. Място, където зреят ябълки и расте дете.

Благодарим ти, къщичке мила, че си толкова наша!