17 юни 2013

И още едно чудо

Вихрен се учи да се придвижва на собствен ход. Набира се на лакти, отблъсква се с крака, търкаля се и в крайна сметка успява да измине немалки разстояния като за седеммесечно бебе. Не мога да не гледам с тотално възхищение и учудване. Колко е важна всяка малка стъпчица. Как след нея идва друга, вече не толкова трудна. Как детето учи. Как прави безброй мънички експерименти всеки ден и отразява всеки мъничък успех или неуспех, коригира движенията си, става все по-уверено, докато накрая вече знае.

05 юни 2013

Пиша, докато и двете деца спят (да, и това се случва понякога)

Времето ми е накъсано на парченца, дребни като конфети. Оставям Вихрен на пода в компанията на произволен предмет (неработещ фенер, дървено кубче, клавиатура или друго), с който да се бори, а аз в това време тичам до тоалетната с надеждата детето да не почне да помрънква съвсем веднага. Иска събития и движение човекът, иска да обикаля навсякъде, да пипне, да дегустира, да подръпне, да прасне, да наплюнчи - и понеже не може на собствен ход, като мъничък безкомпромисен кукловод управлява мен. Бясно ритане с краката означава "да, напред!", а гърчене, придружено със скърцане - "сбърка посоката, обръщай!" или "хайде де, дай по-наблизо, че да мога хубаво да дръпна покривката/ да откъсна магданоза/ да лапна дървеното влакче на брат ми".
Когато Ясен спи, Вихри бди. И обратно. Правилно, деца мои, Майката трябва да се държи постоянно на нокти, за да е свежа, да не се отпусне. Заспиването на бебето се осъществява върху корема на Майката точно в момента, когато големият вика от банята, че трябва да му бърша дупето, или пък в ръцете на Майката, докато тя се опитва да твори безсмъртна проза на компа, пишейки с една ръка, а с другата удържа заспиващия потомък да не добави рязко своя принос към текста или да не наплюнчи мишката до пълното й обезвреждане.
Пиша Майката с главно "м", защото така се чувствам през голяма част от времето. Аз съм центърът, около който се завъртат всички вихри, аз съм джедаят, който с непроследима светкавичност хваща във въздуха съборената от масата чаша, точно преди да се прасне в плочките, аз съм всезнаещото присъствие, което неотклонно следи движението на одушевените и неодушевените предмети из къщата и намира всичко изгубено, дори неща, за които се знае, че отдавна не съществуват. Аз съм почти постоянно на прицела и на усмивките, и на мрънкането. Всички глупости, които кажа, се записват. После ми се връщат в подходящ контекст. 
Понякога от моята вездесъщост (има ли такава дума изобщо?) направо ме побиват тръпки. Напоследък се опитвам да известявам присъствието си с викане, кашляне, тропане, за да може пакостите да се позамажат малко, преди аз да връхлетя. Преструвам се, че не гледам, когато мазни ръчички се бършат в чисти пуловери. Опитвам се да не играя твърде убедено ролята на Свирепата Майка. 
Впрочем през повечето време аз съм чисто и просто Леко Обърканата Майка, която си мечтае днес да прави по-малко грешки и повече смешки. :-)

П.П. Ако нещо от горното звучи като оплакване - не е. :-)