14 декември 2014

В любимия Зелрайн (2)

В Зелрайн бях ходила преди 8 години (осем ли минаха? еха!) и този октомври преоткрих грандиозното великолепие на алпийските гледки там. Това е планина, различна от всички други, която ме кара да се чувствам дива и свободна, примамва ме неустоимо да се катеря по стръмните зелени пасища, по каменистите пътеки, нагоре.

И все пак първият ден не беше за разходка – бях щастлива просто да седя на слънце край буйната река, докато децата ровеха доволни в един пясъчник с чудесен мокър пясък.

Припомнях си усещането отпреди, усещането да съм на това мирно, специално място, свързано с толкова красиви гледки, незабравими приключения, светли мисли, споделени с приятели. И беше интересно и прекрасно усещането за Сега-то, с децата, в едно планинско безвремие, обещаващо още красота и радост.
Есенни сенки, слънце, брилянтно синьо небе, далечни остри върхове, песента на реката в ниското. Спомням си сега и ми става едно такова приказно, приказно. Чудесно е да отидеш на гости на планината. 




И на Герхард също. Той ни подслони щедро, остави ни да вършеем из къщата му на воля, да ровим из хранителните му запаси и да търчим из стаите, развесели ни, разходи ни из планината в снега, подари ни тихи часове и топли мисли.
С Нинчето както преди осем години се разходихме до водопадчето, постояхме под дърветата и пихме чай, хрупахме курабийки.




Особено място, толкова близко и достъпно, току до пътя, а човек там се чувства като в първичен, таен и далечен горски кът, където витаят някакви вечни сили. Там бях точно същата като преди години – истинска, жива, четяща знаците, разбираща шепота. Там някъде започва път към вълшебното Отвъд. Ще отида пак да го потърся.
Децата също намериха своята Жива Вода – леденостудена, идваща някъде от високото – и спряха да я погледат. Стояха дълго, дълго – тези две момчета, които рядко остават неподвижни и мълчаливи, пред тази струя направо застинаха. Чудо е водата, и децата го знаят.

Децата ме очароваха с бодрото си желание да бродят и изследват непознатите пътеки – почти безропотно се катериха по най-стръмното пасище, от което чак глезените болят, после весели се втурнаха по горска пътека сред мъхове, листа и гъби, после по тревичката надолу и надолу.







Видяхме и снега. Един ден цветовете избледняха, дойде мъглата, заваля и пак беше красиво. С Герхард побродихме в снега, гледахме променената планина, радвахме се на ледените висулки, на белотата, на свежия студ.





...........
И накрая Иван се върна, и отново тръгнахме на път.