Преди месец по Пътя на коня и лъка

На 19 ноември в един леко хладен ден с облаци и пронизващ ветрец се озовахме под северния склон на планината Чепън, до село Лопушня. Там на открито място стоят три истински монголски юрти и дървена къща, а наоколо пасат коне. Посрещнаха ни с гостоприемен лай група едри кучета, които при слизането от колата ни наобиколиха и пожелаха да ги чешем, галим и потупваме. Ясен леко се позамисли дали да слезе от колата и да се озове насред тези приятели, всичките високи колкото него, но накрая баща му го убеди. :-) Стопаните на кучетата са Владимир и Лидия, двама ентусиасти на тема коне, които живеят мечтите си на територия от 80 декара, учат хората да яздят и се забавляват и вживяват в изкуството да стрелят с лък от кон. Поканиха ни в дървената къща с бумтяща печка и задруга мъркащи котки, кожи по стените, колчани със стрели по ъглите на стаята. Поседнахме на чаша билков чай с мед да решим защо всъщност сме там. :-) Да си призная, мен Иван ме подтикна. :-) Особено силно беше желанието ми да видя юртите, но и идеята за езда ми се стори интересна. Докато си приказвахме, Вихри се спусна на пода и с бодра стъпка запълзя към котарака Боянчо. Очаквах всеки момент изфучаване, прасване с лапа по носа на Вихрен и възмутено оттегляне на котака, но не - закротиха се двамата в миловидна картинка - Вихри започна да меси Боянчо в пълно възхищение със звуци, наподобяващи бебешко мяукане, а котаракът имаше не особено недоволен вид. Е, когато Вихри се опита да го меси ожесточено по гушата, котето се принуди да се оттегли. :-)
Чаят свърши, дойде ред на същинската част. Аз на кон. Ха. Честно казано аз съм горе-долу като Ясен - най-добре се чувствам, когато и двата ми крака са здраво стъпили на земята. Е, имала съм някои екстравагантни пристъпи като каране на колело, летене с моторен делтапланер, скачане с бънджи и катерене на 30-метрово дърво - но все пак изключението потвърждава правилото. А и не съм имала вземане-даване с животни, по-големи от мен, и това ми е леко смущаващо. Ама любопитството надделя. :-) И беше много приятно, макар и леко натъртващо на моменти. :-) Има нещо успокояващо в тази дейност, полюшването, присъствието на коня, а и обикаляхме по едни вълшебни места - потайни пътеки, долчинки и полянки, прецапвахме през рекичката, чувахме нейде недалеч цвиленето на другите коне. Приказвахме си с Владимир за вътрешния глас, за осъществяването на мечтите, за юртите и други такива приятни неща. Беше мирно и вдъхновяващо и красиво.
След това дойде ред и Иван да поязди, а аз да вардя двамата хлапаци. Падна веселие на батута - Ясен скачаше, Вихри нахилен се друсаше. И игра с/на котки в къщата - всички деца на 4 крака, пълзене по пода насред облаци прах и диви викове. Докато щураците се гонеха, разглеждах библиотеката на Владимир и Лидия. Разнообразие от индиански книги, история на прабългарите, фентъзи...Хихи, докато наскоро четях "Игра на тронове", на няколко пъти се сещах за приятелите от Лопушня, образа на суровия воин на кон. :-)
Много ми харесаха хората, мястото, конете, кучетата, котките, юртите. Другия път ще нощуваме в една от юртите, да видим как е да се пребивава в кръгло помещение. Ясен и Вихри се веселиха здравата, Ясен както винаги спечели всички. :-) А Вихри ме убеди, че може бебе и котка в една къща. :-) (Което имаше неочаквани последици по-късно.)