Ако има област на живота, в която моите родители (и то предимно баща ми) тотално да са ми промили мозъка, то това е музиката. И да ви кажа, хич не им се сърдя. :-)
Когато бях приблизително на възрастта на Ясето, вече знаех коя ми любимата музика. Пусках си я на касетофона съвсем сама. Имаше няколко касети, които ми бяха предоставени за свободно ползване. Първоначално се придържах само към тях. После питах какво има на другите и получих отговор „Още от същото”, което ме накара да ги прослушам всичките. Изпаднах във възторг.
Междувременно растях.
На всеки мой рожден ден канехме роднини, мои приятели (не много изобилни) и приятелите на баща ми.
Приятелите на баща ми, известни по не съвсем ясни причини като Дърводелците. Винаги са се държали с мен като една от тях. Група весели чичковци, които като се съберат, пийват разумни количества ракия, говорят си за нещата от живота и слушат музика.
Същата музика, която аз обожавах още като невръстно хлапе.
На един рожден ден ми дойдоха приятелките. Аз бях изпаднала в еуфория след прослушването на поредните нови касети. „Елате, елате да ви пусна най-жестоката песен! Преди малко я открих!” Приятелките очакваха „Макарена”. Аз ги разочаровах – пуснах им “Birthday” на Бийтълс. Когато си тръгнаха, продължих да си я слушам. Чувствах се персонално поздравена от най-любимите музиканти.
Постепенно открих, че всичките ми любими песни всъщност са на Бийтълс. :-)
Но историята всъщност започва от по-рано...
Представете си следната картина – краят на петдесетте години на миналия век. Младеж на 11-12 години седи сам в малка стая от онези в старите кооперации с високите тавани. Залепил е ухо за един дървен сандък. Отвътре се чува гласът на Елвис Пресли. Момчето много внимава някой да не чуе. Родителите може нищо да не кажат, но е пълно със съвестни съседи. Затова и грамофонът е вътре в сандъка.
Същото това момче расте и продължава да слуша – по тъмна доба върти копчетата на радиото, за да хване някое музикално предаване от другия край на света (или най-малкото от Югославия). Чува се бучене и шумене, звукът се люшка, но през шума долитат гласовете на Бийтълс, Евърли Брадърс, Бийч Бойс, Елвис, Клиф Ричард...
........
Не ми е трудно да си представя тази гледка – понеже съм виждала как грейва лицето на същия този човек, когато изровим с него от старите касети някое отдавна неслушано парче, което носи със себе си какви ли не спомени.
..............
Мдааа, често съм си мислила, че в музикално отношение не съм родена на правилното място и в правилното време. :-) Ето ме и сега – искам ли да говоря с някого за музика, трябва да търся чичковците на възрастта на баща ми. Пълен анахронизъм. :-) Е, не пълен всъщност – имам достатъчно приятели и познати, които са фенове на Бийтълс, или пък просто ги харесват among other things. Ама аз искам да говоря не само за Бийтълс.
Чували ли сте например за Johnny Kidd and the Pirates, Lulu, The Herd, The Small Faces, The Kinks, The Searchers, Manfred Mann, The Swinging Blue Jeans? Е, сега чухте. :-)
Баща ми от началото на деведесетте записваше от БиБиСи някакво музикално предаване и беше натрупал сума ти касети с такива записи. Въпрос на време беше да се докопам и до тях. Пред мен се разкри цял нов свят, честна дума. И аз се включих в записваческата дейност. Предаването беше The Vintage Chart Show на Paul Burnett. Баща ми го беше слушал през осемдесетте на средни вълни, но после се появи БиБиСи на УКВ, така че имахме и добро качество на звука.
Тук е мястото да кажа, че ако знам някакъв английски, то една част от него се дължи на баба ми, която ме подхвана да ме учи още от петгодишна, една част е благодарение на мен и моите съзнателни напъни и усилия, както и на някои определени преподаватели от университета, но вдъхновението и радостта от езика са ми е втълпени от тази музика. (А по-късно и от футбола, но това е друга тема. :-))
Та чичо Пол Бърнет вероятно ми е дал част от акцента си, както и безброй усмивки с песните, които пускаше, и с веселите анекдоти за музикантите.
Тези касети още седят вкъщи и смятам скоро да взема назаем няколко десетки от тях, за да си ги слушам.
С Дърводелците падаше голяма веселба. Обичах да ги изненадвам с разни песни, които не бяха чували отдавна. Постоянно изпълнявах поръчки за песни. Бях същински опитен диджей. :-) Оттогава рядко ми се е случвало да изживявам тази музика по този начин. Друго си е да я слушаш заедно с хора, които буквално са рискували спокойствието и свободата си, за да имат достъп до нея. А всъщност музиката за тях е била източник на вътрешна свобода – начин да съхранят себе си в условията на един бездушен режим. Бунт на душата и на младостта срещу сивата доктринарщина.
Сега слушам „Bring It On Home To Me” на Animals.
Когато слушам тази музика, не мисля за нищо. Свободно ми е, щастливо, танцувам си (ако трябва, и само наум). Дотолкова ми е близка, че без нея се чувствам зле. Когато дълго време не слушам музика, почвам буквално да вехна. Дори да съм на най-великото място с най-великите хора, в един момент започва да ми липсва.
За лек ужас на баща ми обаче аз така и не си останах в лоното на шейсетте и седемдесетте години. Минах нататък. Трябваше да проуча колкото може повече потенциални източници на музикални блага. :-) Почнах да слушам и музика от осемдесетте, деведесетте, макар и доста по-малко, отколкото другата, потопих се и в класиката, а в Кьолн открих Кейти Мелуа, Нора Джоунс и джаза. Сега пък редовно ровя в Youtube и слушам разни независими канадски певци. Обичам да откривам нова музика. Обаче старата си остава най-любима, защото отключва нещо истинско, детско, първосигнално у мен. Краката ми сами почват да тактуват, главата ми се изпразва от глупости – просто ми е щастливо.
Много ми е странно, когато хората обявяват музиката на петдесетте и шейсетте за проста и наивна и посочват тези качества като причина да не я харесват.
На мен пък ми харесва точно затова. Понеже е чиста – няма никакви примеси – просто музика и радостта от правенето й. Семпла и изящна. Жизнерадостна, усмихната. Без претенции, без драми.
Погледнете например този клип.
Просто ми е драго не само да слушам, но и да гледам. Ето – просто една песен, красиво изпълнена – не се завират в лицето на зрителя/ слушателя никакви телесни части, няма крясъци и напъване. Елегантна е. В същото време е забавна. А за гласа на Дийн Мартин въобще няма да говоря. :-)
Шейсетте отчасти не са толкова елегантни, но пък са весели. А който отказва да слуша тази музика, защото е проста, да чуе хармониите на Бийч Бойс примерно.
„Старата” музика не е секси като например нюуейвърите. Аз обичам и тях, и няма да лъжа, че не са ме побивали тръпки (за приятни тръпки говоря! :-)) от някои парчета на Depeche Mode например.
Но музиката на детството си остава (in the words of Barry White) the first, the last, my everything. :-)
Дори сега, пишейки, си мисля, че мога да ви пооблъчвам от време на време с моите любими песни. И наред с „Мемоарите” да въведа някакъв постоянен музикален елемент в блога. Току виж се появил някой, който много иска да обсъжда ранните парчета на Кинкс, но няма с кого. :-) Ето ме, ето ме, тук съм! А ето ги и Кинкс!
Ето и текста, ако някой иска да си припява (хайде заедно с мен):
Baby, I feel good
From the moment I rise
Feel good from morning
Till the end of the day
Till the end of the day
Yeah, you and me
We live this life
From when we get up
Till we go sleep at night
You and me were free
We do as we please, yeah
From morning, till the end of the day
Till the end of the day
Yeah, I get up
And I see the sun up
And I feel good, yeah
'Cause my life has begun
You and me were free
We do as we please, yeah
From morning, till the end of the day
Till the end of the day
Till the end of the day
Till the end of the day
You and me were free
We do as we please, yeah
From morning, till the end of the day
Till the end of the day
Няма коментари:
Публикуване на коментар