27 декември 2011

Омагьосана зима


Вчера ходихме в гората. Онази гора, която виждаме от прозореца на хола – с кичести ели, потънали в сняг. Открихме най-сетне пътеката, която стига до тях през рекичката. Беше тихо. Не срещнахме жива душа. Вървяхме по пътека, утъпкана от зайците. Видяхме безброй следи на животинки – невестулки, зайци, свраки, лисици, кучета. Стъпвахме и по новия, още неутъпкан сняг.
Тичахме с весели викове по заснежените склонове, падахме и ставахме. Друсахме клоните и събаряхме снега. Радвахме се на глоговете и шипките, блеснали в червено на фона на белотата. Омайвахме се от свежата наситена зеленина на еловите клонки. Късахме шишарки. Допирахме лица до топлите стволове на елите. Скрихме се между клоните на една еличка, която ни се стори като уютна горска къща. Слушахме цвърченето на синигерите и кралчетата в клоните. Надявахме се да срещнем някой заек.
Това е най-истинското празнуване – допирът до един свят, който е толкова близо до нас, ние го докосваме и все пак не сме част от него, защото сме хора...Хората не виждат и не чуват толкова много неща. Но все пак усещаме, защото душите ни не са напълно вкаменени. Усещаме тишината, безкрайността на времето, което е цяло, а не разсечено на секунди и минути от безумното тиктакане, което през повечето време управлява дните ни. Дочуваме шепот на неща, които са жива част от Всичко. Дочуваме шепот на дървета и на птици.
Усещаме колко просто всъщност е всичко, когато не се опитваме да го разберем, дефинираме, дисектираме и класифицираме. Долавяме тихата музика, която звучи около нас постоянно, без да я чуваме, защото сме заети да говорим и да слушаме собствените си гласове.
Обичам зимата, защото нейната тишина побеждава дори нас, шумните хора. Преспите й спират нашето бързане. Студът отрезвява спарените ни мисли. Когато газим из преспите, усещаме кръвта, която бумти в сърцата ни, спираме да мислим за миналото и бъдещето, за бита, работата, ремонтите, преводите, неплатените данъци, спираме да разсъждаваме и да подреждаме нещата в схеми. Просто сме там, където сме, заедно с всичко около нас, и цялата Вселена за един кратък миг става осезаема, разбираме как всичко Е. Без нашата воля и без нужда от нашата намеса.
Това, което се иска от нас е просто да сме част от общата хармония. Защо ли е толкова трудно да спрем да викаме, да вдигаме шум, да цапаме, да събаряме и да се вживяваме в размаха на щуротиите си? Защо толкова се напъваме да се откъснем от истинския свят и да си направим свой, изкуствен? Защо си мислим, че нещата, които правим в човешкия свят, ще ни направят безсмъртни?
В снежната гора тези неща изглеждат толкова незначителни. Дърветата не се сърдят, не се тръшкат, не се страхуват, не обвиняват, не са дребнави и мрънкащи. Не крещят. Те вливат тихите си гласове в Голямата Симфония.
Когато се разхождам в снежната гора, се надявам и се моля някой ден и ние да можем като тях.

Няма коментари: