23 ноември 2011

Сребърна

В началото на месеца бяхме за пет дни в Сребърна. По работа. Е, някои от нас. Аз и Ясето предимно се мотахме.
Честно да си призная, прекарах повече време, кръстосвайки по улиците и зяпайки по къщите и дворовете на хората, отколкото по брега на езерото. Който ме познава и знае птичарските ми уклони, ще се учуди.
И все пак си е разбираемо, защото напоследък умът ми е все в къщите. Обичам ги. Искам да си имам и аз къща, моя собствена, на която антрето да стои, където сме го сложили. Гледах и мечтах с размах, мислих си за тераси, антрета, коридори, покриви, дограми, какво ли не, а в това време Ясето се упражняваше да ходи по бордюрите и да разритва нападалите листа.



Цялата работа беше непривична за мен – да се разхождам из голямо село с детето – значи непрекъснато да ни заговарят разни баби, лелки и чичковци. Пък аз уж съм асоциална персона. На третата обиколка вече ни знаеха, че сме Ясенчо и майката на Ясенчо, софиянци, отседнали при Люба. :-)
Бабите по улиците впрочем бяха много приятни. Повечето. Много от тях бяха плъзнали по улиците да метат и горят шумата, а аз се надявах да не изгорят всичките най-шарени листа, за да мога да снимам. Снимах, когато се добрах до апарата. Иван на първо време го беше задигнал, за да щрака безброй служебни кадри.


Като казах одеве „Люба” – много ме впечатли тази жена. Нейна е първата къща за гости в Сребърна, построена през 2001. Взела е кредит и сама се е разправяла със строителните работи, а сега пак сама управлява цялото нещо, посреща гости, поддържа къщата и градината в безупречен вид и ред. Отгоре на това готви на гостите си домашни манджи. Не ми е ясно как го прави, но явно всичко тече по план, защото наистина мястото е безупречно.



И много ми хареса къщата й за котки. Такова прекрасно съоръжение не бях виждала. :-) Впрочем и котките не бяха лоши. :-)




Като ходих из селото, се чудих защо толкова ми харесва и защо така добре се чувствам по улиците. По едно време се цапнах по челото – ами да – защото всичките къщи са едноетажни. Това създава простор пред погледа, а и улиците изглеждат направо огромни. А, да, и имаше много малко коли. Навсякъде улиците са празни. Много приятно усещане се получава. Разбирам ги всичките англичани, дето се заселват там.
Впрочем да не пропусна да възхваля и езерото – селото е много стратегически разположено край него – хем на брега, хем леко на баир, и се откриват гледки. 
Обичам селата и обичам да гледам дворовете на хората. В този сезон за гледане имаше предимно хризантели в смайващо разнообразие от цветове и форми.


Пред един двор се спрях, защото имаше едни особено породисти екземпляри, и докато ги гледах с копнеж и се чудех дали да зумна през пречките на външната врата, дойде стопанинът на къщата. Веднага ме заподозря. :-) Извика Бабата. Тя като разбра, че се интересувам от цветята й, разтича се, и си облече официалното зимно палто да позира с хризантемите. Наизвади фъстъци, вафли, напълни ми една торба с дюли, ябълки, подари ми плетена покривчица и буркан с лютеница. И поръча да снимам и двете й  котки, които бяха не по-малко блестящи и дебели от хризантемите.



Странно как се смени лицето и излъчването на тази баба, когато си облече официалното палто.



Разходихме се и по брега на езерото все пак. Там пак не успяхме да се спасим от общителните хора (не че си го бяхме поставили за цел де). Срещнахме един овчар, който ни даде ябълки и ни разказа за първата си детска любов, която изживял с девойка на име Корнелия в санаториума в Банкя. :-) Стана ясно, че е дърт пергишин, но му простих, защото си направи труда да се държи прилично. Освен това беше забавен, и освен това ни даде цяла торба ябълки. :-) Иван много се увеселяваше с нашите набези из селото и ни питаше „Днес какво отмъкнахте, а? Вчера ябълки, днеска лютеница и покривчици, кой знае утре какво ще домъкнете...”


Преди срещата с овчаря успяхме да походим доста дълго време с Ясето само двамата.  По брега на езерото беше магия. По това време нямаше много птици, но пък бяха достатъчно. Гледахме с бинокъла лебедите и лиските, зарадвахме се на една белоока потапница, която бързо-бързо се скри в тръстиката. После изведнъж отнейде се яви едно голямо ято скорци. Такава гледка не се вижда всеки ден – докато ги гледах, загубих представа, че това са група птици – виждах една тъмна танцуваща фигура на фона на оловното небе, която се извиваше, обръщаше, усукваше, внезапно изтъняваше или се скупчваше на топка. Последното такова зрелище, което бях виждала, ми се случи преди години в Търговище в компанията на най-прекрасното Силве на земята. Беше неописуемо ято чавки. Танцуващ воал от птици. Не знам как да го опиша. Вижте в ютюба.
И докато се маехме на скорците, за капак чухме крякане на гъски. Над нас минаха няколко клина, към осемстотин птици общо. Прищя ми се да литна, толкова радостно и красиво ми стана.



Всъщност за езерата, блатата и птиците трябва да пиша отделно. Това е свещена тема, за която не мога просто така да разказвам. Трябва да усетя и да си спомня, да съживя картини и звуци. За да съм сигурна, че става ясно колко са важни тези неща. Важни не само за мен, а и за вас, макар че може още да не сте го разбрали. :-)
Да обобщя – ходенето в Сребърна беше прекрасно и обогатяващо. :-) Във всички възможни смисли. Ценно е, че Иван има работа там, защото това означава, че пак ще ходим. :-) Може би дори в птичарския сезон! 












2 коментара:

Blue Eyes каза...

Руми,

страхотни снимки си натрапвила, а и къщата за котки с котките много ми хареса, наистина хубаво изобретение :)

Чучулигата каза...

Петенце, благодаря, радвам се, че са ти харесали снимките! :-) А къщата за котки ми събра очите и сега ще трябва да карам баща ми да прави такава и на село. :-)