Освен пътуванията до Мездра почти всяка година имаше и влакови пътешествия до Бургас. Баща ми беше убеден, че трябва да се ходи на море, за да сме здрави, и спестяваше пари всяка година с цел да отидем за няколко дни в Черноморец. Големи приготовления падаха, купувахме предварително билети и ставахме в ранна утрин, за да идем да се качим на влака. Никога не сме пътували с нощен влак, винаги по светло, защото е по-интересно. Има два маршрута до Бургас - през Карлово и през Пловдив. Родителите ми винаги избираха влака, който минава по подбалканската линия, макар че той беше по-бавен. Гледките и удоволствието от пътуването са по-важни от по-бързото пристигане! Така ме научиха нашите и прави бяха.
На по-късни години съм правила влакови излети единствено с цел да разгледам някой маршрут, без изобщо да държа да пристигна на определено място. Помня, че веднъж ме обзе непреодолимо желание да мина с влака през Земенския пролом. Без да си направя труда да проуча кое къде се намира, си взех билет за Земен. Обаче с леко разочарование установих, че основната част на пролома е след Земен. Продължих до Раждавица и слязох там, без изобщо да знам какво е това място или кога има влак за наобратно. Шлях се из селото с голяма наслада, тъкмо наставаше пролет и хвърчаха лястовички, мотаеха се лениви кучета и котки, цареше невероятен мир и красота.
На още по-късни години съм ходила на гарата, без да планирам да пътувам закъдето и да било - неудържима радост ми доставяше просто да гледам маневрите на локомотиви и вагони, пристигащите и заминаващите влакове и щуращите се пътници. В съвремието пък правя всякакви сложни маневри, за да се кача на влак, когато се движа между София и Банкя, а не на автобус. Естествено, че автобусите са много по-бързи, закарват ме почти пред къщната врата, а пътуването с влака иска пешеходене до гарата, после пешеходене 2 километра до вкъщи. Обаче влаковете ме радват, а автобусите ме подтискат. Струва си да изхарчи човек час-час и половина отгоре, за да си достави радостта да пътува с влак, пък макар и само за някакви си 35 минути. Особено приятно е лятно време, когато във влака е празно и прохладно, а автобусите са претъпкани и спарени. Леко ми е жал за похабените и намачкани от работния ден и тежкото пътуване хора, които се изсипват жални от автобуса. За мен, дето съм се ширила във влака почти сама в цял вагон с добре работещ климатик, пътуването след работа е съживяващо, макар да съм “изгубила” повече от час, за да си доставя тая наслада.
Едни от най-великите ми изживявания с влаковете бяха през 2004 и 2006 година, когато прекарах по няколко студентски месеца в Германия. Тогава с пълна сила се насладих на удоволствието от една добре функционираща и плътна железопътна мрежа, която може да заведе човека на най-различни интересни места. Обичах да ставам сутрин в събота или неделя без будилник и да отида на гарата, да си избера влак за където и да е и да се кача на него. Евтините билети важаха само за по-ниските категории влакове, така че почти винаги съм се возила с пътнически, понякога с много прекачвания. Вместо да стигна до някое място за час и половина с бързия влак, стигам за четири часа. Бяха безумно великолепни времена, изпълнени с всякакви екстремии. Престой час и половина посред нощ на гарата в Дюселдорф, ставане в 4.30 сутринта, за да ида пеша до гарата в Хале и да хвана възможно най-ранния влак, понеже ми предстои да пътувам четири часа до Шверин, а все пак искам и да разгледам града, пък и да отида до Висмар, и да се прибера преди полунощ... Веднъж направих еднодневна екскурзия с влак от Кьолн до Люксембург и обратно, прибрах се в 1.30 през нощта и вдигнах от сън най-прекрасния Роналд в целия свят, който се беше съгласил да ме подслони. Пътувах с претъпкан нощен влак в седящ вагон от Ферандина до Рим и почти не спах, след което цял ден обикалях Рим, а вечерта се метнах на нощния влак за Мюнхен и слязох в Инсбрук преди изгрева. Навсякъде бродих съвсем сама с моите мисли и моята си лична неудържима радост от това, че съм свободна да скитам, където си ща.
Всичкото това не може да се сравни нито с пътуването с кола, нито с автобус, нито със самолет. Макар и тези три начина да придвижване да имат някакъв вид собствен чар, влаковете ги бият по точки. Най-малкото заради гарите и мостовете. Централна гара София има подтискащи катакомби, но пък пероните ѝ са прекрасни. Какви велики гари има и в България, и извън нея! Бродила съм по кьолнската гара, преди да се сдобие с печална известност, и направо съм си пяла от радост, че съм там и мога да се мотая по пероните и да зяпам влаковете, и да се качвам на който си искам пътнически влак. А мостовете, айййй, железопътните мостове! Мостът Хоенцолерн в Кьолн, по който влаковете минават с грохот над Рейн!
И спирам веднага, преди да съм описала едно по едно всичките прекрасни пътувания с влак и всеки отделен изблик на еуфория поотделно. Знам си, че по тази тема мога да пиша, докато на четящите им стане лошо. Какво ли им е било на моите родители, които бяха принудени да четат всичките ми мейли и писма, описващи в подробности железопътните ми изстъпления!
Тъжно ми е малко, че от три години не съм предприемала дълги влакови пътешествия, а само крайно недостатъчни 35-минутки между София и Банкя. Но в костите си усещам, че скоро пак ще се озова на Централна гара с билет в джоба, този път за истински дълго и напоително пътуване!
Цялата тази ода за влаковете произлезе от четенето на книгата “Изкуството да пътуваш (бавно)” от Дан Кийрън, препоръчана ми от Мила (ура! благодаря, благодаря!).
Няма коментари:
Публикуване на коментар