29 юли 2010

Усмихвайте се!

Естественото състояние на децата е щастието и веселието. За тях нормалното е да бъдат усмихнати, а мръщенето е нещо извънредно. Ние възрастните (хаха, аз, възрастната :)) пък обичайно сме сериозни, а смехът е нещо, което се появява в живота ни от време на време, да не кажа рядко. Един възрастен може да остане сериозен или намръщен с дни, да не говорим, че има такива, които се мусят пред по-голямата част от времето. Но я кажете къде сте видели дете, което е постоянно с кисела физиономия.
Детето няма нужда да се напъва и да полага усилия, за да се усмихне. То в повечето случаи не се нуждае от мното специални причини, за да е щастливо. А ние големите все се борим за щастие, четем книги и търсим рецепти за това как да бъдем по-усмихнати. Някой ще каже, че възрастните имат много повече проблеми. Аз обаче от известно време не съм убедена в това.  Просто понеже сме по-големи, си мислим, че проблемите ни са по-големи. В крайна сметка кой е по-нещастен – възрастният, на който са му вдигнали колата с паяк или детето, на което му растат зъби? Не се наемам да правя сравнения от този вид. Всяка възраст е трудна – и смятам, че човек може да се справи с нормалните проблеми на възрастта си. Детето преживява растежа на зъбите, а възрастният преживява попълването на данъчната декларация и ходенето на работа.

Обаче пак накрая децата са усмихнати, а ние седим и се мусим.

Не е ли идиотско, че когато някой възрастен се усмихва повече от останалите, го обявяват за сбъркан или за тъп? Седи някой в метрото и чете забавна книга, усмихва се или се смее тихичко, а хората около него го гледат с учудване (в най-добрия случай) или направо с неодобрение. Върви някой друг по улицата и си мисли радостни неща и си се усмихва – със сигурност ще го помислят за странен. „Тоя пък кво се хили, нищо смешно няма.”

Една позната ми се оплака, че бившият й приятел я критикувал заради това, че твърде много се усмихва – изглеждало тъпо отстрани.

Ако се усмихваме много, околните не ни взимат насериозно. „Тя е малко особена, само се смее. Ама иначе е добра душа де”.
 ............

По време на една разходка из най-забутаните селца в югозападна България срещнахме една леко прегърбена баба, която подробно ни разпита кои сме и какво правим по тия краища. „Хубаво е, нали? Идват много хора, че тука хубав въздух и чисто, пък и зелено.” Тази баба ходеше едва-едва, приведена, но имаше по лицето си много ясни бръчици от онези, които на английски се наричат laugh lines.

Да мислим в перспектива – когато остареем и се сбръчкаме, искаме ли всичките ни проблеми, грижи и ядове да са издълбани на лицето ни? Или предпочитаме да запазим върху него само следите от усмивките, които са го красили през годините?

1 коментар:

KASKUS каза...

Здравейте! топъл поздрав.
Блогът ви изглежда добре.

Надявам се получат успеха през цялото време.