Усмихвайте се!

Естественото състояние на децата е щастието и веселието. За тях нормалното е да бъдат усмихнати, а мръщенето е нещо извънредно. Ние възрастните (хаха, аз, възрастната :)) пък обичайно сме сериозни, а смехът е нещо, което се появява в живота ни от време на време, да не кажа рядко. Един възрастен може да остане сериозен или намръщен с дни, да не говорим, че има такива, които се мусят пред по-голямата част от времето. Но я кажете къде сте видели дете, което е постоянно с кисела физиономия.

Детето няма нужда да се напъва и да полага усилия, за да се усмихне. То в повечето случаи не се нуждае от мното специални причини, за да е щастливо. А ние големите все се борим за щастие, четем книги и търсим рецепти за това как да бъдем по-усмихнати. Някой ще каже, че възрастните имат много повече проблеми. Аз обаче от известно време не съм убедена в това.  Просто понеже сме по-големи, си мислим, че проблемите ни са по-големи. В крайна сметка кой е по-нещастен – възрастният, на който са му вдигнали колата с паяк или детето, на което му растат зъби? Не се наемам да правя сравнения от този вид. Всяка възраст е трудна – и смятам, че човек може да се справи с нормалните проблеми на възрастта си. Детето преживява растежа на зъбите, а възрастният преживява попълването на данъчната декларация и ходенето на работа.

Обаче пак накрая децата са усмихнати, а ние седим и се мусим.

Не е ли идиотско, че когато някой възрастен се усмихва повече от останалите, го обявяват за сбъркан или за тъп? Седи някой в метрото и чете забавна книга, усмихва се или се смее тихичко, а хората около него го гледат с учудване (в най-добрия случай) или направо с неодобрение. Върви някой друг по улицата и си мисли радостни неща и си се усмихва – със сигурност ще го помислят за странен. „Тоя пък кво се хили, нищо смешно няма.”

Една позната ми се оплака, че бившият й приятел я критикувал заради това, че твърде много се усмихва – изглеждало тъпо отстрани.

Ако се усмихваме много, околните не ни взимат насериозно. „Тя е малко особена, само се смее. Ама иначе е добра душа де”.

 ............

По време на една разходка из най-забутаните селца в югозападна България срещнахме една леко прегърбена баба, която подробно ни разпита кои сме и какво правим по тия краища. „Хубаво е, нали? Идват много хора, че тука хубав въздух и чисто, пък и зелено.” Тази баба ходеше едва-едва, приведена, но имаше по лицето си много ясни бръчици от онези, които на английски се наричат laugh lines.

Да мислим в перспектива – когато остареем и се сбръчкаме, искаме ли всичките ни проблеми, грижи и ядове да са издълбани на лицето ни? Или предпочитаме да запазим върху него само следите от усмивките, които са го красили през годините?

Идеология на храната - Джейми Оливър

Напоследък попаднах под влиянието на Джейми Оливър. Този популярен английски готвач ме вдъхновява не толкова с рецептите си, макар че те хич не са лоши, колкото със силния си стремеж да убеди хората колко е важно с какво се хранят, а също и да ги убеди отново да започнат да готвят. Неговите кампании целят да накарат хората да се замислят за храната. Той учи учениците в училищата да готвят, опитва се да възроди семейното готвене, да популяризира естествените продукти, приготвени с внимание и любов. Ето тази негова лекция силно ме впечатли.

В предговора на книгата си “Cook with Jamie” Оливър казва, че преди 50 години тази книга щеше да е излишна, защото повечето хора са имали познания за храната и са можели да готвят. Учудва го фактът, че днешните хора имат в главите си огромно количество информация за компютри, музика, мода и какво ли не, а не знаят и не се интересуват какво ядат, откъде идва храната им, какво съдържа и какво им дава.

Един наш любим плочкаджия използва израза „ще смачкам една баничка”. :-) В крайна сметка точно това става – храната не я ядем, а я смачкваме. Устата е фуния за наливане в стомаха.

Затова е и толкова важно посланието на Джейми Оливър – да научим хората да готвят и да ядат хубава и проста храна с колкото може по-естествен произход. Да покажем и на децата си как да се отнасят към храната.

Тиквички в градината

Човек е това, което яде

Много хора са ме обвинявали (шеговито), че често и много говоря за храна, и че всички теми за разговор при мен някак се извъртат в хранителна посока. Има истина в това, няма да седна сега да лъжа :-). Знам например колко често ми се случва да описвам цветовете на нещата с хранителни думички – карамелено, шоколадово, тиквено, бананово, ванилено, пъпешово...За мен снегът през зимата винаги навява асоциация с блестяща захарна глазура, а ако е по-оскъден – с поръсена пудра захар.

Обичам храната. Обичам новите вкусове, имам известна склонност към експериментаторство, обичам да глезя себе си и хората около себе си с храна.

Не мога да се самоопределя като foodie обаче. Фудитата не само обичат храната, тя им е хоби. Както някои хора обичат да плетат или да играят футбол, други обичат да се занимават с храна. Да я готвят и ядат, да четат за нея, да гледат филми за храна, да ходят на кулинарни екскурзии, да проучват местни кухни, да обикалят магазините за деликатеси и кухненски потреби. Да участват в кулинарни предизвикателства от типа кой ще изпече най-много видове сладки преди Коледа.

Повечето хора не са такива. Храната за повечето от нас е нещо за напълване на стомаха. Ядем, както пием вода – за утоляване но потребността, без да мислим за нещото, което поглъщаме.

Тези мисли отдавна се въртят из главата ми. Някои от моите любими блогъри (Милето и Теа например) вече са писали и продължават да пишат по тази тема, и по този начин постоянно ме подсещат, ако забравя, че храната е важна. И то не само за оцеляването, а и за душевния мир. И аз като Милето, Теа и много други вярвам, че човек трябва да яде със съзнание и благодарност, да отделя внимание на това, което слага в устата си. Когато ядеш с отвращение или досада, или нетърпение, храната не ти дава това, което би ти дала, ако я приемаш като дар, грижиш се за нея и я уважаваш. И тук не е важно да ядеш само скъпи продукти, чието качество е гарантирано с безброй сертификати. Важното е да ядеш дори най-простия къшей хляб с радост от това, което този хляб прави за теб. Храната те прави силен и спокоен, дава ти няколко минути, в които можеш да се откъснеш от всичко, което те натоварва, да се погрижиш за себе си. Точно това е храненето – грижа за себе си.

Най-добрият пример, който ми хрумва, е времето, което преди две години прекарахме Иван в «отшелничество». Почти всеки ден ядяхме на закуска хляб с мед и чай, а на обяд и вечеря – хляб със салата ( домати, чушки, краставици, лук, босилек, зехтин) и сирене. Хляба си го печахме сами на жар. 

Един-два пъти си сварихме на огъня картофи и яхния с ориз, пекохме на жар чушки и картофи. Е, трябва да кажа, че никога не съм се чувствала по-добре от храната, която ям. Тази храна ни беше мила, защото си я приготвяхме сами, мислехме си за нея с радост, обичахме всеки хляб, който изваждахме от пепелта. Не помня вече колко продължи това, може би 2-3 седмици – и през това време не съм чувствала нужда от нищо друго. (Е, само веднъж-дваж ми се прияде шоколад :-), неизбежно за шоколадов наркоман като мен.) Тогава реших, че искам когато се върна в града, да запазя тази мисъл за храната. Да отглеждам, приготвям и ям храната с радост и обич и внимание.

Не би трябвало да е трудно, нали? Хората са го правили дълго време, защото не са можели иначе. Те са отглеждали храната си и са се борили за нея със стихиите. Затова са уважавали хляба и не са си позволявали да го похабяват. Никой не е изхвърлял храната, за която е работил с пот на челото. Хората са ценили всеки житен клас, всеки царевичен мамул. А в днешно време сме затрупани с храна, но не знаем как да се отнасяме с нея. Разполагаме с всякакви продукти, имаме достъп до храна винаги и навсякъде. Но колкото повече избор имаме, толкова повече грешни избори правим.

Не е ли глупаво?

Не е нужно всички да бъдем foodies, за да получаваме най-доброто от храната, която поемаме. Важното в случая е да мислим за храната, да я познаваме и да я готвим с радост, да я ядем с благодарност. Тя ще ни върне всичко хубаво, което влагаме в приготвянето и изяждането й, в стократен размер.