Мартенска гора

В неделя мислехме да отидем да видим Кръстатия дъб в Плана (или поне това, което е останало от него след разрушителната дейност на иманярите). Стигнахме обаче само до Кокалянския манастир. Заедно с Рада и семейството й вървяхме по стръмна и усойна пътека, покрита на места със сняг. В началото беше хладно, но после омекна и стана съвсем приятно. На връщане беше много забавно по снега надолу - с Ясето тичахме и се пързаляхме, той падаше и ставаше и се смя много. :-) 

Беше красиво по мартенски - с много повече текстура, отколкото цвят. Обичам тази монохромна гора, в която така изпъкват детайлите на стволовете и скалите. 

Имаше все пак и цвят - ако погледнеш по-внимателно, и особено ако клекнеш сред сухите листа, виждаш многобройни ярки петна - сочни папрати, скрити кукуряци, последните шипки, опадали по старата шума, разни пъстри гъби и лишеи, цветни перца.

Не усетихме студ, само свежест и нещо, което все още се таи в сенките - полъх на пролет. Хубаво е, че можем да видим гората и така - все още зимно мрачна и приказна, но с обещание за  ново начало. 

Вчера най-сетне се добрахме до любимата гара и се метнахме на влака за София.

Може би вече сте разбрали, че при нас пътуването с влак е напълно самоцелно – ние се качваме на влака, не за да стигнем някъде, а просто заради самото пътуване. Това съм го правила безброй пъти, преди да се появи Ясенчо. А сега той е същият като мен. Може да се мотае цял ден по гарата и да гледа пристигащите и заминаващите влакове.

Някой ден ще ви разправя как преди 6 години изминах 6000 километра с влак из Европа. :-)

Засега обаче оставаме на територията на Столична община. :-) Влакът Банкя-София. И Централна гара. Добре, знам, че това в много отношения е едно противно място – но ако човек се абстрахира от ужасния подлез и излезе на пероните, може да открие нещо от стария железничарски дух...
На Волуяк за радост на Ясето имаше вагони с въглища.

А на Централна гара изпратихме слънцето. Беше почти пусто и несравнимо магическо.

"Малката принцеса"

Обикновено като наближи пролет, чета „Тайната градина”, но сега по изключение прочетох друга книга на Франсис Ходжсън Бърнет – „Малката принцеса”. Купих си я най-сетне на английски и веднага я подхванах. Чела съм я десетки пъти, гледала съм стария английски филм от 1986 г. два пъти, но никога не ми омръзва да си припомням историята на малката Сара Крю, която след смъртта на баща си остава на милостта на жестоката съдържателка на пансион мис Минчин. От най-престижната ученичка в пансиона на мис Минчин Сара се превръща в изтормозена слугиня, принудена да търпи лошо отношение, глад, студ и самота.

Имам много любими моменти от тази книга – например описанието на изгревите и залезите, които Сара гледа от малката студена таванска стаичка, където живее. Най-магическото събитие обаче си остава събуждането на Сара в преобразената стая, обзаведена през нощта от един мил човек, който иска да й помогне. Тя си ляга вечерта в студеното легло гладна и самотна, а се събужда в топла стая с пращящ огън, в легло, постлано с пухени завивки.

Разбира се, краят е щастлив – неизвестният благодетел на Сара се оказва най-добрият приятел на баща й, който отдавна я търси. Това, което остава след прочитането на книгата, е възхищение от тази малка героиня, която дори в най-тежките мигове от живота си успява да запази достойнство и да се държи като истинска принцеса.

Обичам тази книга, защото ми напомня, че хората са способни на много красиви, смели дела дори и в най-страшните и тежки моменти от живота си. „Малката принцеса” може да е приказка, но съм виждала силата на Сара у много истински хора. Тази сила помага не просто да свикнеш с несгодите, а да ги преодолееш вътрешно и да станеш свободен.

В този смисъл тази книга е много пролетна – в нея се извършва магическо преобразяване, разцъфване на нещо светло, цветно и красиво. 

Ето ги!

Най-сетне! Милите, дълго чакаха снегът да ги освободи, но щом започна да се топи, те веднага надигнаха главички! :-)
Всъщност цялата малка цветна леха е пълна с растения, които явно само са чакали снегът да се махне, за да могат да се покажат на слънчице. Навсякъде има зелени връхчета!

А ето ги и ранните иглики! :-)

Странно - всеки от нас е преживял тази смяна на сезоните много пъти, но за повечето хора всяка нова пролет, лято, есен, зима продължават да са изпълнени с чудеса. Всяка година тези нежни кокичета, които цъфтят насред снега, ни носят същата радост, и винаги е интересно, когато започнат да идват лястовичките, когато долети първият щъркел. Прекрасно е как всичко се преобразява. Прекрасно е, че годината ни дава всичко, от което душата има нужда, за да цъфти - разбуждането през пролетта, свежестта на новия растеж, на буйните ветрове, после изобилието на лятото, топлината, струяща от небето и земята, след това идва есента с тайнствените гори и златните поля, затаяването на дъх преди големия зимен сън...

Много ми хареса нещо, което Мира ми каза - че когато дойде март, малките дечица изведнъж започват да кипят от енергия, тичат, скачат и викат - дори и тези, които през останалото време не са толкова буйни. :-) Навсякъде тръгват жизнените сокове, всичко се устремява към небето и слънцето, всичко расте - и когато гледам как новите зелени стръкчета се подават от земята и как Ясето се смее и поскача като малка жабка наоколо, чувствам, че и аз се разлиствам вътрешно.