Второто мусинско приключение

Когато през януари обикаляхме из село Мусина и околностите, хвърлихме око на едни примамливи скалички, до които така и не успяхме да стигнем. Преди няколко дни решихме, че е крайно време да се погрижим за нашите недовършени шляйски дела и да огледаме скалния комплекс.Събрахме припаси в една торба, също и сок, както ни е научила мама Муминка, нарамихме бинокъла и потеглихме. Този път вече имахме набелязан маршрут, за да не опираме отново в онова тайно деренце с драките. 

Пресякохме по съвсем цивилизован начин под звуците на горскочучулигова песен и се отправихме към горите по края на една голяма царевична нива. Между дърветата покрай нивата видяхме първите кукуряци за годината. Голяма радост! А като пристигнахме в гората, аз почти се разпищях от възторг, като започнахме да намираме минзухар след минзухар, бодлив залист, окичен с червени плодчета, после и нацъфтял синчец, кокичета...Гората беше като в приказките, пълна с красота, завет и уют, радост и вълшебство. 

Нагоре към скалите кокичетата станаха още повече, имаше цели полянки от тях, закътани край скалните стени. Пресякохме чудната бистра рекичка, която с водите си е издълбала тайното дефиленце, към което се бяхме запътили. Закатерихме се покрай брега ѝ, докато стигнахме до многобройните басейнчета на бигорен водопад. Водата прелива от прагчетата, искрят капки, ромолят струйки, бълбукат мехурчета – мога безспир да гледам и да откривам форми, водни звуци и отблясъци. Край водопада посред водата расте голяма блага върба с дебел ствол, и тя с корените си участва в оформянето на прагчетата и скокчетата.
Изкачихме се по самия водопад и излязохме в малко по-широка част от клисурката, обрасла с дървета. И там имаше красиви прагчета и вирчета, полянки с кокичета и мъхнати канари. Когато се измъкнахме на открито, ни огря топло слънце. Тръгнахме по овча пътека нагоре в търсене на подходящо място за пикник и се натъкнахме на прекрасна поляна, осеяна с грейнали в жълто минзухари. Жужаха пчели, слънцето напичаше – тъкмо правилното време и място за пийване на сок и изяждане на запасите.
На връщане момчетата се спряха да играят на водопада, а ние с Иван се заехме да изследваме подножието на скалите. Открихме сума ти следи от сърни и големи находища с погадки на бухал. Наснимахме челюстни кости и черепчета, които според определителя са на таралеж и див заек. Повървяхме под скалите в търсене на находки, докато в един момент Иван викна: „Вижте, бухалът!“ И наистина беше той. Явно е стоял скрит някъде над нас и когато сме минали близо до него, е литнал. Видяхме го как лети над дърветата, после изчезна някъде по отсрещните скали. А ние тръгнахме наобратно покрай рекичката, през гората, пълна с цветя, покрай нивата и по ветровития път към колата.