Solstice

Този празник се превърна вече в традиционен за нашето семейство и трябва да отбележа, че съм много доволна от това. Преди няколко години се опитвах да скалъпвам празнични традиции от собствените си детски спомени, но не се получи. Това, че с моите момчета си създадохме нов зимен празник, е чудесно, защото всички си го чувстваме като наш - жив и истински. 

Закуската трябва да се спомене, защото беше идеално простичка и вкусна - Иван сътвори куп чудни палачинки от брашното от лимец, което получихме от наши скъпи приятели (благодарим!!!). Намазахме ги с мармалада от шипки на "Хармоника" (много любим). И чай имаше към тях, разбира се.

И след това потеглихме за птици. Тъкмо се беше разсеяла при нас ужасната мъгла, така че решихме да се възползваме от ясното време. Пакетирахме храна, награбихме бинокли и тръба. 

В началото не ни провървя, защото на язовир Мрамор ни посрещна пак вездесъщата мъгла. По-късно обаче настъпи много приятно подобрение. На Чепинци се припичахме на слънцето, докато се подкрепяхме с пастет и кисели краставички. А на Челопечене вече стана съвсем слънчево. За късмет там имаше и много птици. Гледахме лиски и чайки, гмурци, черногуш гмуркач, чапли, корморани - всичките перфектно осветени. Стотиците чайки създаваха оживление с безспирни крясъци. Децата се заиграха по едни бабуни край брега, а ние просто гледахме и се радвахме на птичото великолепие. Винаги съм изпитвала вълшебно умиротворение пред такива гледки - спокойни води, сред тях много птици, всяка тръгнала по своя си работа, някои спят, други търсят храна, носят се спокойно по водата, понякога рязко се разлитат и пак кацат - свят, който сякаш е извън нашия, който ни напомня откъде идваме. Защо ли никога не се чувствам толкова спокойна и радостна из моловете или в градския транспорт? :) Изпитах контраста много силно в този ден, защото на връщане влязох в един мол, за да търся подаръци за децата, и беше подтискащо и ужасно. И Околовръстното ни се стори безкрайно дълго.

Обаче пък като се прибрахме, колко ни стана добре на всички! :) Сварихме чай, нагряхме къщата. Иван излезе да накладе огъня. Като се разгоря, наизлязохме навън с дечицата и започна веселбата. Истински голям огън, каква прекрасност! Особено като намятахме вътре тръстиката, останала от нашите строежи, такъв пламък се вдигна! Прескачахме огъня, особено Яската много се вживя в тази дейност и го прескочи повече от десет пъти, а Вихри го пренесохме на люш отгоре и той искаше пак и пак. Поговорихме си за нещата, от които искаме да се освободим през следващата година - неща, които ни спъват, намусват, които правят живота да изглежда сив и зъл - написахме ги на листчета и всеки от нас метна по няколко от тях в огъня с надежда и вяра, че занапред ще ни е по-лесно да ги преборваме. Отворихме прозорците на къщата да се проветрим от старото и да пуснем вътре новото. Помислихме и за нещата, които искаме да имаме в живота си, които искаме да правим през следващата година. Написахме си ги на лист и си го прибрахме, а в огъня хвърлихме малко дъбова шума и жълъди, за да изпратим желанията и намеренията си към Вселената. 

Къщата ни беше тъмна, огънят позамря - тъкмо момент да загребем жарава и да я внесем в печката в кухнята. Иван направи това, а ние с Ясен внесохме светлината с една свещичка, запалена от огъня. Запалихме още много свещи, пуснахме Enya и Mike Oldfield и взехме да редим софрата. Докато подготвяхме храната, децата получиха творчески изблик, започнаха да режат, лепят и надписват коледни картички. В това време опекохме наденичките, забъркахме фондюто, насипахме вино по чашите. Веселие и изобилие! :)

Обичам този празник, защото на него досега винаги успяваме да постигнем нещо прекрасно - усещане за свързаност с природния свят, с ритъма на живота извън човешката среда, с древното и древните, с изначалното. Много е уравновесяващо това единение с природата, при което човек не е в центъра на съществуването, а е свързана част от нещо голямо и велико. Това не се изживява през словото и мисълта. То е чувството да стоиш пред огъня като в стара вълшебна приказка.