Преди известно време бяхме на Рила за 4 дни. Бродихме от Кирилова поляна до Рибните езера, добрахме се до сибирската хвойна и клека, и естествено до боровинките, и хвърляхме камъни в Горното Рибно езеро. Е, поне някои от нас. Там горе ни пече слънцето, брули ни вятърът, овикаха ни сокериците и не беше просто красиво, а грандиозно и неописуемо. Горното Рибно езеро ми напомни на Езерото в кратера на вулкана. Странно, че тези места всъщност са истински. Аз все още не мога да се начудя на тишината, която се стеле над прозрачните води.

На високото всичко е цвят и простор - синьо небе, бели облаци, жълти и розови цветя, златна трева, зелен клек и хвойна, сиви скали, виолетово момченце :-) - и толкова много светлина на едно място!

А по-надолу пък всичко е зеленина. Смърчово, елово, буково, елшово, яворово, върбово, липово, мурово зелено, и гора, и скали, и вода. Много ме развълнуваха буковете по пътя към гроба на Иван Рилски - как се люлееше гората от бурния вятър, и с нея безброй слънчеви петна - всичко беше в движение - дърветата, камъните, земята, небето. Като погледнеш нагоре, те ослепява сиянието на буковете - същинско зелено небе, пълно с вятър.

Отбихме се и в Рилския манастир, разбира се. Там ни застигнаха диви вихри и вълнуващи мъгли и безумен порой. Поседяхме под сводовете да погледаме как небето се изсипва върху каменната настилка, да послушаме как плющят струите от улуците. Чухме гръмотевици и камбани.

А най-най-хубавото от всичко беше един златен ден, когато с Иван тръгнахме по горски пътеки през реки и камънаци и стигнахме до обиталища на феи и планински троли. Дънери, обрасли с мек мъх, дървета с нежни лишеи, невъобразими скални блокове, паднали на земята нейде от висините - и един смърч, който ни прегърна. И ние него. :-)

Наложи ни се да го прегръщаме, защото искахме да се покатерим колкото може по-нависоко. Иван после измери въжето и го изкара 27 метра - може би малко повече от средностатистически осеметажен блок.

Беше прекрасен смърч.

В началото клоните са по-нарядко, после се сгъстяват, земята престава да се вижда и човек губи усещането за опасност. Ръцете стават лепкави от уханната смола, умът се изпразва от всичко безсмислено - просто си там с дървото и то е целият свят. Виждаш върховете на дърветата, останали далеч под теб. Съседният смърч, може би с 2-3 метра по-висок от нашия, изглеждаше внушителен, когато го гледахме от тази перспектива. Горе е уютно. Представих си как съм катерица, която безстрашно тича по клоните. :-) А когато духа вятър - о, как танцувахме с нашия смърч! Какво ли е, когато има истинска буря?

Слизането беше по-трудно, особено на най-долните клони, където вече си принуден да гледаш надолу и виждаш височината. Накрая клоните свършват и просто трябва да се пуснеш. :-) Добре, че моят мъж ги разбира въжетата и възлите. :-)

Сега си мисля за онези хора, които се катерят на гигантските секвои в САЩ. Все повече ги разбирам. :-)