Home sweet home

„Мирише така, сякаш светлината е била държана за заложник с години, докато се вкисне и граняса, усеща се и дъх на миши изпражнения, наоколо витаят призраците на неща, които никой не помни и за които никой не тъгува. Звуците отекват като в пещера, вялата топлина на присъствието ни само допълнително подчертава контурите на всяка сянка. Малко боя, слънчева светлина и сапунена вода ще ни отърват от нечистотията, но тъгата е друга работа, отчаяният вопъл на дом, в който никой не се е смял с години.”

Джоан Харис, „Шоколад”, превод: Невена Кръстева

Миришеше така, когато стъпихме за първи път на студените плочки и дъхът ни раздвижи старите паяжини. Къща, в която много отдавна не само никой не се е смял, а дори не е стъпвал човешки крак. В тази къща искахме да се заселим.

Виан се нанася през февруари, а ние през март – в неприветливия сумрак на следзимната пустота. Трябваше ни много цвят, светлина, въздух и вода, за да съживим къщата. Преди нас тук никой не е живял наистина. А сега ние споделяме душите си с това място, оставяме своя жив отпечатък.

Много ми харесва как изоставената пекарна в Ланскене се превръща в шоколадова работилница, в която се ражда уют и райска наслада. От пуста сграда, потънала в прашните слоеве на безлюдните години, тя се превръща в дом – и Виан остава там, намерила покой от неустоимия зов на вятъра-скитник.

По една случайност собственикът на нашата къща е пекар. J И по една случайност и ние като Виан сме почитатели на магията на шоколада и на тайнствената му способност да разбърква и подсладява човешките съдби. При нас често ухае на шоколадов сладкиш или на горещо какао.....

И ето ни – съживяваме това място, отвоюваме го от пустотата, обливаме го със свежестта на смеха, на бебешкия глас, заселваме го с всекидневните случки, с планове и мечти. Опушваме стените с ухание на сладкиши, чай и печени зеленчуци. Посяваме образите на цветя. Толкова много неща вече белязват къщата като обитаема – мушкатото по прозорците, огънят в градината, звуците на пианото, календарът, който отмерва ден след ден, изпълнени с радостна цветна промяна, светлината на солната ни лампа, развяното на вятъра пране, червеният ми чайник, приятният трясък на външната врата, когато Иван се прибира вечер от работа....

Това е едно зелено, истинско място. Място, където зреят ябълки и расте дете.

Благодарим ти, къщичке мила, че си толкова наша!