Расте и старее

Днешния празник смятам да отбележа извън София на фона на врабчова шумотевица и ръмящо небе, далеч, далеч от суетнята и сивата физиономия на родния ми град. Тук си имам кон в задния двор, който цвили час по час – все едно съм във Вила Вилекула. Имам си отрупано ябълково дърво. Имам си лястовици. И тревички. И истинска, красива тишина!

Някои частички от града ми липсват, признавам. Но всъщност те не са типичните градски неща. Гледката към Витоша, Борисовата градина, градинката на Военния клуб, градинката на Двореца. Липсват ми старите дървета.

От известно време живея с мечтата за една по-друга София. Тази започна да става твърде груба и жестока, контрастите й са твърде резки, звуците й са твърде натрапчиви. Където е имало изящество, вече има паркинги или лъщящи хотели. Всичко е едно такова джас-прас, леле како, цингара мангара тактика, не е human-friendly. Изморяващо.

Затова избягах – за да имам цъфнала ябълка през пролетта в задния двор и за да може детето ми да слуша славееви песни.

И все пак я обичам, моя е, какво да я правя – и тя е част от мен. София миризлива и хаотична. Харесвам я, най-малкото заради това, което беше преди и е била, преди да я познавам. Следите на едно по-зелено минало още стоят.

Тези дървета, които толкова обичам, едно време са били фиданки. Тогава по „Орлов мост” е имало много повече пешеходци, отколкото коли.

Сега ще вдигна една чаена наздравица за София такава, каквато я искаме. И ще разгледам малко снимки от времето, когато моите дървета са били фиданки.