В обедната почивка

Посядам на стълбите на юртата да чопля семена от бели ружи. Отдолу застава кокошката Сабрина и претърсва падналите люспи за някое пропуснато семенце. В това време кокошката Нели гордо оповестява, че е снесла яйце. Има право да се гордее, и още как, това ѝ е вече третото яйце в живота. Петелът Нелюнс също с гордост приглася, съпровожда Нели извън кокошарника и изпълнява мъничък танц пред нея, за да ѝ покаже колко е възхитен от новите ѝ способности.
Прибирам шепа семенца от ружи, да има за пролетната градина, после тръгвам да търся семена от латинки. Обичам този вид миниатюрни реколтички, които обещават градинарска радост през идната година.
Всъщност всичките ни реколти от тазгодишната градинарска дейност са малки. Стигна се дотам децата да влитат с надежда в оранжерията, а да излизат само с по някое изостанало жълто чери доматче в ръка или - голям късмет - някоя крива, но все още хрупкава краставица. Вихри хладнокръвно дегустира чушчиците, част от които са страховито люти, но измежду тях се намира и по някоя сладка. Тъпче хляб и леща в устата си, когато не улучи правилната чушка, и не се оплаква от лютивината.
На стълбите на юртата е слънчево, на моменти чак прекомерно горещо, каквото трябваше да е през подлия юли. Хубаво, че лятото си наваксва. Мога да се пека тук до безкрай. Наоколо прелитат сойки и големи пъстри кълвачи, явно шетат в събиране на есенни запаси. Подозирам, че скоро силно ще се активизират и мишките, които есенно и зимно време започват да напират да влизат в къщата.
Вчера откъснах последната роза от жълтия храст, исках да си я имам до мен, докато работя.
Обичам тишината, която настава в градината есенно време. Обичам просто да си седя и да гледам цъфналите астри и пчелите и да се ослушвам за далечен крясък на кукумявка. Жалко, че трябва да се връщам в юртата пред компютъра. За късмет имам за компания последната роза, шепа блестящи кестени, букет от жълти и оранжеви далийки и голямо слънчево петно, което бавничко напредва към мен. Обичам си милия мек, топъл септември.

Ballroms of Mars

Има песни, които ми напомнят за цели епохи в моя живот. Тази ме връща във времето преди близо 11 години, когато работех в Хале в най-щурото радио, живеех под наем при 60-годишния татуиран рокер Франки и си правех среднощни угощения с хлебчета, обезмаслена извара и петмез от захарно цвекло, а денем се прехранвах с китайска храна, ходех да гледам патиците в река Заале, снимах всички сгради в стил ар нуво, обикалях църквите в търсене на безплатни концерти и се радвах, че съм попаднала в град с музей на Бийтълс.

Това беше лятото на 90-те пътувания с влак из Германия, Холандия, Белгия, Италия и Австрия, нощното скитане по гари, обикалянето на картинни галерии в търсене на любими шедьоври (Сикстинската мадона, Момичето с перлената обица, автопортрета на Дюрер и още и още красоти), накисването в хамбургския и амстердамския дъжд, тъпченето с шоколадови бонбони в Брюксел, магическите дни в северните германски градове, броденето из лудия Неапол и неустоимия Рим. Спомням си мързеливите дни в Матера, когато старият град беше напечен от жегата, по сенките се изтягаха десетки котки, а аз скитах сама по уличките, берях смокини и търсех синия скален дрозд долу по скалите в дерето. Спомням си как Рим ме побърка, а Инсбрук ме успокои, как рано сутринта в парка си пеех, без да знам, че един дядо ме слуша усмихнат, спомням си далечните алпийски върхове, празните улици преди изгрева, спомням си за най-вълшебно мирните дни в цялото лято, когато със светли сродни души ходехме по диви пътеки и изживявахме вълшебства, спомням си дъги и водопади, зъбери и зелени ливади, тайнствен мармотски писък в пустошта, огнен залез и вървеж ръка за ръка с една фея, спомням си музика и радост и цветове.

The flash

"And then, for one glorious, supreme moment, came "the flash".

Emily called it that, although she felt that the name didn't exactly describe it.

It had always seemed to Emily, ever since she could remember, that she was very, very near to a world of wonderful beauty. Between it and herself hung only a thin curtain; she could never draw the curtain aside - but sometimes, just for a moment, a wind fluttered it and then it was as if she caught a glimpse of the enchanting realm beyond - only a glimpse - and heard a note of unearthly music.

This moment came rarely - went swiftly, leaving her breathless with the inexpressible delightful of it. She could never recall it - never summon it - never pretend it; but the wonder of it stayed with her for days. It never came twice with the same thing. Tonight the dark boughs against that far-off sky had given it. It had come with a high, wild note of wind in the night, with a shadow wave over a ripe field, with a greybird lighting on her window-sill in a storm, with the singing of "Holy, holy, holy" in church, with a glimpse of the kitchen fire when she had come home on a dark autumn night, with the spirit-like blue of ice palms on a twilit pane, with a felicitous new word when she was writing down a description of something. And always when the flash came to her Emily felt that life was a wonderful, mysterious thing of persistent beauty."

"Emily of New Moon", Lucy Maud Montgomery

Есенно

Когато дойде есен, винаги ми става приказно. Усещането е точно като в „Мили мой Мио“ - сякаш съм пристигнала в някаква вълшебна страна, Страната Накрай Света, и целият живот се променя. Музиката звучи по-нежно, светлината е мека, въздухът е бистър и събуждащ, а душата закопнява за големи, големи, невъобразими количества красота. И есента дава с пълни шепи. Само като погледна нашата полица в антрето, където си редим есенните съкровища, и ми иде да подскокна от радост, че светът е така пълен с прекрасни неща. Есенно време порой от великолепие се изсипва върху Земята. То не са дълбоки сини небеса, вълнуващи облаци, грандиозни залези, златни поля, богатство от вкусни неща за ядене, лястовичи ята, пъстри листа, лъскави кестени – изобилието е толкова голямо, че човек понякога се замайва и не знае накъде да гледа. Шипкови храсти, отрупани с лъскави червени плодчета, на фона на небето. Пчелояди, накацали по жиците. Чашкодрянът, закичен с най-сладките розови листенца – като момиченце в новата си рокличка. Навсякъде има красоти за разглеждане и за събиране.

Есента ми носи много силно усещане, че нещо забележително предстои да се случи. Не е като пролетно време, когато светът расте и избуява и навсякъде мирише на новост и развитие, а по-скоро радостта от това, че душата тръгва по приказни нови пътеки. Това от една страна има общо с училищния ни рефлекс – много хора есенно време се засилват да развиват голяма учебна и домакинска дейност. Този рефлекс всъщност е съвсем естествен – наесен на човек му идва отвътре да се запасява за предстоящия тъмен сезон – да се запасява с храна или със знания, да се активизира за последно преди дългата зимна пауза. Има обаче и още нещо – есента дава изострено усещане за отвъдните неща. Когато светлината намалява, когато започнат да прииждат студът и пустотата, започваме по-внимателно да се вглеждаме навътре, да търсим вътрешния огън, който ще ни даде сили да минем през мрачния период на годината и да излезем от него с достатъчно сили за по-нататък. Вътрешният огън не гори с въглища и нафта. Той се подклажда с вълшебни съчки, събрани на лунна светлина или по розов залез.

Есенно време тръгвам да търся точно това гориво. То не е обемно, но дава много, много топлина. То се намира и в приказките, в горите, в дъбравите, в жаравата, в шепите, пълни с жълъди, и в букетите от есенни листа. Когато дойде първият есенен миг, първата едва доловима промяна в светлината, сенките и настроението, аз посягам към Толкин и „Мили мой Мио“, и „Братятата с Лъвски сърца“, изваждам от библиотеката „Flower Fairies of the Autumn“, приготвям дисковете с музиката на Григ, намирам в килера кутийката с чай масала, купувам крушки за солната лампа, снабдявам се със свещи, закичвам къщата с есенни картини и се заемам да събирам есенни съкровища из гори и поляни. Започвам да прелиствам „The Handmade Home“ и на ръцете ми им се приисква да плетат, бродират и шият. Започвам да мечтая за първия огън в кухненската печка.

В този сезон е толкова лесно човек да намери мир в себе си. В ясния есенен въздух приказките изглеждат много близки. Ветровете показват пътя. Пътят е осветен в алено и оранжево и навън води към мрачната зима. А навътре – към безкрайни поля от светлина и снежна чистота.

Мила, любима есен, нямам търпение да чуя и видя всички приказки, които си ни приготвила тази година.