Бременността болест ли е?

Наскоро споделих с приятелка колко прекрасно беше раждането на Вихрен, а тя ми писа следното: „Не бях чувала за магически раждания, спомням си едно изказване например, според което около раждането нямало нищо хубаво”.

Стана ми тъжно. За пореден път. Защото за твърде голям брой жени това изживяване наистина не е свързано с нищо хубаво.

Представете си например едно раждане, при което жената лежи по гръб с вързани крака, лекарят обръща бебeто надолу с главата и го шляпва здраво по дупето. Представете си раждане, при което лекарят изважда бебето с форцепс и казва на родилката: „Виждате ли, че и мъжете могат да раждат?”. Представете си раждане, при което трима лекари натискат корема на майката и накрая тя освен с бебе се сдобива и с пукнато ребро.

Представете си сега как шефът на голяма АГ болница обяснява, че претенциите на жените за това как да протича раждането им не трябва да се вземат под внимание, защото докато раждат, жените са неадекватни.

И сега последното предизвикателство за въображението – представете си, че в епикризата, която една родилка получава при изписването си от болницата, пише: „Основна диагноза: Друго спонтанно раждане при едноплодна бременност; Придружаващи заболявания и усложнения: Едно живородено”.

Новият живот се посреща като „заболяване” и „усложнение”. Здрави жени биват лекувани от тежкото страдание „бременност”. Ами как тогава да имат хората положително очакване за раждането?

ПП няколко дни по-късно: Тази публикация я оставих да звучи леко кисело-горчива, но какво да правя, продължавам да се дразня от идиотщините на тема раждане, които от време на време чета и чувам. Вече няма да се отплесвам с rant-ове, а ще карам по същество, обещавам. :-)

Декемврийски печива :-)

Днес се проведе Голямото Печене на Курабии. Според майка ми тази наша традиция датира поне от 2001 година, а може би и от по-рано. 

Ето как изглеждаше кухнята по време на процеса:

 

И след моята дискретна намеса, целяща да се укрият курабиите от голямото дете:

 

Целта на тази подла родителска мярка е курабиите да не се изядат наведнъж, а по възможност поетапно. :-) Да видим ще има ли ефект!

Рецептите тази година бяха следните: 

Бисквити за отшелници от "Нож и виличка"

Лешникови кифлички от Ирина Купенска

Сладки с рожков от Йоана 

плюс едни велики меденки и едни симпатични сладки със сусам от старото коледно списание на "Бурда", което може да докара сърцетуп на всеки любител на сладкишите.

Вихрен помагаше с всички сили, като спа почти през цялото време.

Ясен го бяхме пратили при дядо му, за да предотвратим родителски възклицания от типа: 

"Ясене! Не сипвай повече сол в тестото! и "Ясене! Спри да изяждаш стафидите!" :-) 

И за да не кажете, че злепоставям момчето, искам да наблегна на факта, че те двамата с баща му правят най-вкусните содени питки на света! Че и украсени!

 

Като този портрет на мъжа на нашата дула:

 

Надявам се това да е само началото на празничното пекарство! :-) 

Наздраве с чаша горещ черен чай!

Сняг :-)

Натрупа по покривите вече! Горе на ливадата вятърът е толкова силен, че снегът се носи хоризонтално. Не смея да изляза навън. Започвам да си тананикам "Baby It's Cold Outside".



И приготвям подправки за греяно вино и за чай масала. :-)
Ура, зима е!

И пак на Драгоман

На 10 ноември, два дни преди раждането на Вихрен, се озовахме на Драгоманското блато. Най-съвършеното място за прекарване на един тих ноемврийски предиобед. Няма нужда да казвам, че всичко беше приказно – и най-вече играта на светлината по Чепъна, по тръстиките и папура. Слънцето ту се показваше в пълен блясък, ту се мъглееше зад тънък облак, ту се скриваше напълно, а блатото беше като море, във всеки миг ново и различно, ту раздвижено, ту спокойно, с преливащи една в друга отсенки на жълто, охра, сиво, кафяво, бежово, с шепот, преминаващ в тътен като прибой. И Чепънът над всичко, разбира се, и той постоянно различен и изненадващ. Смрадликата аленееше нагоре и придаваше пищност на есенната картина. Не можах да се нагледам на тръстиките, на правите им гладки стъбла с тъмни шарки, на пухените им метлици, които така детайлно се открояваха на фона на брилянтно синьото небе. Обичам тайнствените тунелчета между тях, криещи живот.

Птици не видяхме почти никакви – само една чапла мярнах, а над полето се рееше мъжки полски блатар. Но зад затишието се чувстваше някакво тайнствено вълнение. О, Блатото – такова богатство е, че не може да се опише. Много съм щастлива, че бяхме там точно преди да се роди Вихрен. Взехме частичка от съвършенството с нас. Нямам търпение да видя пак това място – чудно място за приключения, за невероятни срещи, за светлини, цветове и отсенки, за радост от живота, за магическо съзерцание. Може би ще отидем чак през пролетта, когато настане кипежът на новия птичи сезон с бумтенето на големите водни бикове и разпяването на жабите. А може би и по-рано. Но междувременно ще копнеем за там.