Тъй като здравата вали навън и не мога да се оправдавам с градинарство, сядам най-сетне да довърша започнатото дело. Въоръжена съм с чаша черен чай и халва с шам фъстък за вдъхновение. Следва втората (и последна :-)) част от разказа за Турция.
...
 |
| Ясен закусва с овесени ядки пред палатката :-) |
На връщане минахме покрай още една красива джамия с различни минарета, на която не знам името (или по-скоро ме мързи да го проверя :-)).
След това отидохме в Селимие. Вътрешността на тази джамия е точно толкова смайващо
грандиозна, колкото и външният изглед. Не правихме снимки вътре, но в разказа на Рада има няколко кадъра, които показват великолепието. От базара в Селимие си купихме локум и халва. От същата халва похапвам в момента. :-)
След като посетихме Одрин и нощувахме близо до Кешан, потеглихме
на запад към град Енез, който се намира току до делтата на Марица (която е
граничен район между Гърция и Турция). По пътя спряхме на няколко гьола, където
гледахме птици. Видяхме почти идеално един степен блатар, а имахме и среща с
шипокрилите калугерици, които не бяхме виждали отдавна, от голямото турско
пътешествие преди няколко години. Изобщо денят се оказа богат на птици.
Енез е приятно място, на всички ни хареса. На брега на Далян
гьол има останки от голяма крепост от византийско време с базилика, която явно
на времето си е била впечатляваща. Пък и сега не е за пренебрегване. :-)
Погледнете и тук, има чудесна панорамна
снимка.
По стените на крепостта се мотаеха
каменарчета (сиви и испански), а отгоре има просторна гледка към гьола и
устието на Марица. Видяхме прелитащи морски орли.
Самият град Енез не е нещо забележително, но е много приятен
за разходка. Беше пазарен ден, така че се разходихме по пазара. Атракцията бяха
малките пиленца, патенца и пуйчета. :-) Яд ме е, че не ги снимах.
Обядвахме в едно ресторантче. Добре си похапнахме :-).
Пилешката супа беше доста странна, но всичко останало – салатата, нахутът със
сос, сафридът и оризът (с нахут) – много ни хареса. Накрая естествено пихме и
по един турски чай.
От Енез потеглихме в посоката на едни кафяви табелки,
обозначаващи някакъв кервансарай и не знам още какво. Не достигнахме до тези
обекти, но пък попаднахме на поредния птичи гьол с много дъждосвирци в него.
Беше чудесно, защото видяхме доста интересни видове, а и ги гледахме доста
отблизо. Доста се мотахме там. :-)
За финал на хубавия ден отидохме до близката тузла, където
момичетата търсиха миди (и имаха много красиви и забележителни находки), Ясен
се отдаде на ровичкане из пясъка, а аз се впуснах в търсене на турилици и
намерих – излетя един право пред мен, така че успях да му видя жълтите очи. :-)
На следващия ден потеглихме към п-в Гелиболу (така му казват
турците, в БГ е известен като Галиполи), който представлява северозападния бряг
на Дарданелите. По пътя спряхме в Еджеабат, откъдето тръгват фериботите за
азиатския бряг, и похапнахме баница и баклава. Ето малко гледки от Еджеабат, който като цяло е доста скучен и сив:
След това се отправихме на
югозапад навътре в полуострова. От крайбрежния път гледахме отсрещния бряг,
който изглеждаше съвсем близо. Ясен доволстваше, защото видя много кораби.
Голяма част от полуостров Галиполи представлява парк, посветен на
боевете по време на Първата световна война. Историята на тамошните боеве е следната: през 1915 г. Съюзниците решават да
елиминират Турция и се опитват за направят десант на Галиполи. Участват войски от Франция и Великобритания, като голяма част от британските войници са от
Австралия и Нова Зеландия. След едногодишни ожесточени боеве турците успяват да
изтласкат съюзническите войски. Жертвите са многобройни (250 000 турски и
повече от 150 000 съюзнически войници). Австралийците и новозеландците
претърпяват особено тежки загуби. 25 април, денят на първия техен десант, е
известен като
Anzac Day
(
Anzac =
Australia and New Zealand Army Corps), и се отбелязва всяка
година с мемориална служба, в която участват турски, британски, австралийски и
новозеландски политици, ветерани (е, поне са участвали доскоро) и потомци на
загиналите. Ето
тук и
тук има снимки от военната кампания.
Мястото е особено. Еднопосочен път обикаля парка и минава
покрай многобройните гробища и места на особено тежки битки. Има голям брой
паметници. На някои места са запазени окопите, в които дори има опъната нова бодлива
тел.
От хълмовете се разкриват красиви гледки, а морските заливи
сами по себе си никак не навяват мисли за десанти и взривове.
И все пак
историята е някак жива – не знам аз ли имам твърде силно въображение или паркът
е добре направен, но нещо ме жегна силно в сърцето, докато гледах обветрения
пейзаж. Всъщност вероятно всеки би се натъжил, когато прочете надписите по
надгробните камъни с имена на мъже и момчета, някои от тях ненавършили 20
години.
Хубаво е, че тази унищожителна война е вече далеч в
миналото, и е хубаво също, че хората си спомнят заедно – едновремешните врагове
заедно почитат жертвите.
Някой ден, ако събера сили, ще гледам филма на Питър Уиър
„
Галиполи”.
В неделя спряхме в село Коджачешме на морския бряг, където
имаше живописна гледка – кей с много пъстри лодки, едно странно возило и два
примамливи острова недалеч в морето. А небето този ден беше приказно просторно
и зашеметяващо. В селото си накупихме сусамени гевреци и шоколад Ülker с шамфъстък и
пихме по един чай на слънце.
Накрая се запътихме отново към Одрин. Имахме недовършени
дела. :-) Предимно свързани с храна, храна и още храна. И освен това с Иван
решихме да влезем все пак в джамията Селимие. Разгледахме покрития базар срещу
Ески Джами, който е по-стар дори от самата джамия (но естествено наскоро
ремонтиран).
А ето я и самата Стара джамия (Ески джами):
После тримата с Иван и Ясето тръгнахме по голямата търговска
улица. Надникнахме в другия голям базар и минахме покрай най-популярните
дробаджийници. Няколко симпатични котки се опияняваха от хранителните миризми и
се припичаха на слънце.
След обиколката се върнахме обратно до един малък
ресторант, където ядохме телешки гювеч с патладжан (ужасно вкусен), нахут със
сос, чудесен булгур, салата, пихме чай и пробвахме десертите – единият беше
кремообразно нишестян със странен вкус (впоследствие заподозряхме, че сме яли
пюрираното пилешко филе със захар и нишесте, описано в пътеводителя – йък), а
другият беше нещо като крем ванилия meets сутляш, че и запечен отгоре като брюле (доста вкусно
съчетание).
И дойде време за връщане в България. Пламенови потеглиха към Пещера, а ние по неведом начин се озовахме в един хотел в село Минерални бани до Хасково. После на връщане към София посетихме едно много интересно и красиво място - Светилището на нимфите и Афродита до хасковското село Каснаково.
Мястото представлява заравнена поляна с извор в дъното. Интересното е, че този извор си го има тук още от тракийско време. И сега от него продължава да струи студена вода, за която се твърди, че е лековита за очите. На поляната имаше същинско сборище от хора, дошли на пикник със семействата си. Навсякъде имаше играещи деца и пийващи бира възрастни, поседнали на сянка. Беше весела и жизнерадостна картинка. Присъединихме се към веселието с малък пикник, а Ясен се залепи за водата и щеше и там да си остане, ако не го бяхме примамили обратно в колата.
Тържественият финал на екскурзията се състоя в
ресторанта на Зеко преди тунела Траянови врата, където злоупотребихме с храна - то не бяха салати, хлябове, кебапи, чушки, патладжани - накрая се принудихме част от храната да си вземем за вкъщи. :-)
Беше чудесно пътуване, което потвърди предишните ми хубави впечатления от Турция. Сега пак ми се ходи там.
И ако ви кажа днес каква книга си купих от "Сиелата" в Мола... Май приключенията тепърва започват! :-)
