Започнах да оставям Ясето сам в групата за игра, което явно за него не е проблем. И докато той си играе с Мира и с децата, аз ровя из Гьоте-Институт. И намирам интересни неща.
Последния път разлистих едно „ГЕО” от 2010 г. и попаднах на прекрасна статия за децата и природата.
Авторът разказва до каква степен през последните десетилетия контактът на децата с дивата природа е намалял и обяснява до какви проблеми може да доведе това. Прочетох текста на един дъх, а после го препрочитах няколко пъти. Мисля да си отпечатам части от него и да си ги окача на стената, за да си държа съвестта будна. :-)
Според статията местата за игра на децата стават все по-ограничени. Родителите са все по-склонни да държат децата си вкъщи, понеже са подвластни на най-различни страхове – че детето може да се изцапа, да се удари, да го ухапе нещо или да му се забие кърлеж, да го сгази кола. Или чисто просто от мързел, защото не им се занимава с преобличане на детето, с миене на обувки и пране на кални дрехи, или пък на самите родители не им се излиза навън.
На по-големите деца също често не се позволява да обикалят сами. Така се стига дотам, че децата все по-рядко са в контакт с природата.
Статията се отнася основно за Германия и другите развити страни, където степента на урбанизация е висока и дивата природа до голяма степен е изчезнала. Според мен обаче българските деца от големите градове също често страдат от липса на общуване с природата. Много родители и деца на практика нямат пряк достъп до зелени площи или пък съвсем оправдано се чувстват застрашени от автомобилното движение. Други просто не смятат досега с природата за важен. Голяма част от родителите са завладени от страхове, които успяват да внушат на децата си.
В действителност, казва авторът на статията, общуването с природата е един от най-важните фактори за пълноценното развитие на едно дете. Многобройни научни изследвания показват, че ако едно дете не е имало досег с животни и растения, то е по-неспособно на емоционално обвързване и емпатия. Въображението, креативността и чистата радост от живота също страдат от липсата на общуване с природата.
Играта в природна среда поставя децата в разнообразни и непредвидими ситуации, кара ги да взимат решения и ги прави по-автономни. Но вместо да дадат на децата си възможност да се сблъскат с непознатото и неочакваното, родителите им създават планирана изкуствена реалност, която е ориентирана единствено към постигането на успехи.
Авторът на статията набляга, че за децата е естествено да се интересуват от животните. Например едни от първите думи, които те научават, са имената и звуците на животните. Да не говорим, че животните са и герои на безброй приказки. Учените твърдят, че хората имат вродена дълбока емоционална връзка с останалите живи същества. Когнитивното развитие на човека е свързано с дивата природа. Децата възприемат човешките качества от хората, които обичат. Но чрез другите живи същества, както и чрез неживата природа достигат до такова себепознание, което не може да им се даде от един чисто изкуствен свят. Природата е съвкупност от взаимосвързани елементи, които се променят непрекъснато, живи създания, които се раждат, живеят в някаква среда, умират – това са процеси, които се случват със самите деца. Затова е и толкова важно да им се даде възможност да ги опознаят.
В статията става дума и за това, че училищата също активно участват в лишаването на децата от досег с природата. Там основната дейност е наливането на информация в главите на децата, без да им се осигурява достъп до нещата, за които учат. Рядко или никога не се провеждат занятия навън. Самите училищни сгради приличат на фабрики или казарми с бетонирани дворове.
Когато нямат възможност да общуват с природата, децата не успяват да си създадат въприятие за природните феномени. Вместо това детските умове се насочват към предметите и стоките. Статията цитира данни на Британския съюз на потребителите, според които средностатистическото 10-годишно дете в Англия различава между 300 и 400 марки на продукти, но знае не повече от 10 имена на птици.
Ние в БГ може да не сме се докарали чак дотам, но съм виждала достатъчно деца, на които не им се позволява да пипат земята и камъните (дори и в дивата природа), страх ги е от кучета и котки, не са виждали жива крава или кокошка. А пък за джапане в локви, в реки, игра с кал, катерене по дървета да не говорим – това хвърля голяма част от родителите в ужас.
Аз ще си призная най-чистосърдечно, че също многократно съм си спестявала излизания от чист мързел. Понякога не ми се е обикаляло с Ясен в мокро време, не ми е приятно да пера кални дрехи, а и мен ме е страх от кърлежи. Знам обаче също, че когато седим цял ден вкъщи, ставаме раздразнителни, сънливи и като цяло доста безмозъчни, зацикляме в нещата, които правим, дните ни се струват безкрайно дълги и ги чакаме по-бързо да свършат. Обратно – когато излизаме, разходим се в гората или по полето, чуем мишеловския крясък над дърветата, видим сойките, заешките следи, когато събираме шишарки и жълъди, или пък когато просто ровим в градината и садим неща, сме много по-весели, свежи и енергични, времето минава бързо, дишаме леко и сме спокойни.
Статията в леко съкратен вид може да се прочете ето тук, а пълната статия е в немското „ГЕО” от август 2010. Авторът е Андреас Вебер.
