Гласове: Diane Birch

Наричат я новата Carole King, а някои я сравняват с Елтън Джон. Това последното за мен остава необяснима мистерия, но така или иначе не бива човек да се замисля твърде много над думите на музикалните критици. Тяхната роля е да бъдат оборвани от историята. :-)
Нашата роля в този блог е да си правим хубаво.

Розови дни

Лято е и е хубаво навсякъде. През тези дни гледам как детето се учи да ходи. Ароматният грах цъфти по оградата. Лястовиците се редят по жиците, гугутките и те. Само гледам, слушам и се чудя. 

Флейтови концерти, авлигови трели, чуруликане на червеноопашки.

И е пълно, пълно с розови цветя. 

През тези дни не мога много да мисля - само попивам и се радвам. Онази библиография от 120 заглавия, която ме чака нагъната на фишек в дъното на раницата, може да почака. Само още една обиколка на градината и сядам да чета. 

Само да надникна какво е цъфнало под чемшира...Я, гербер!

И насред лавандулата и маточината са се показали няколко от бабините ми дребни рози....

Не знам как да се накарам да седна пред компютъра. Не мога. Как да четеш, когато по небето се случват разни неща като това?

Очевидно е невъзможно. :-)

Усмихвайте се!

Естественото състояние на децата е щастието и веселието. За тях нормалното е да бъдат усмихнати, а мръщенето е нещо извънредно. Ние възрастните (хаха, аз, възрастната :)) пък обичайно сме сериозни, а смехът е нещо, което се появява в живота ни от време на време, да не кажа рядко. Един възрастен може да остане сериозен или намръщен с дни, да не говорим, че има такива, които се мусят пред по-голямата част от времето. Но я кажете къде сте видели дете, което е постоянно с кисела физиономия.

Детето няма нужда да се напъва и да полага усилия, за да се усмихне. То в повечето случаи не се нуждае от мното специални причини, за да е щастливо. А ние големите все се борим за щастие, четем книги и търсим рецепти за това как да бъдем по-усмихнати. Някой ще каже, че възрастните имат много повече проблеми. Аз обаче от известно време не съм убедена в това.  Просто понеже сме по-големи, си мислим, че проблемите ни са по-големи. В крайна сметка кой е по-нещастен – възрастният, на който са му вдигнали колата с паяк или детето, на което му растат зъби? Не се наемам да правя сравнения от този вид. Всяка възраст е трудна – и смятам, че човек може да се справи с нормалните проблеми на възрастта си. Детето преживява растежа на зъбите, а възрастният преживява попълването на данъчната декларация и ходенето на работа.

Обаче пак накрая децата са усмихнати, а ние седим и се мусим.

Не е ли идиотско, че когато някой възрастен се усмихва повече от останалите, го обявяват за сбъркан или за тъп? Седи някой в метрото и чете забавна книга, усмихва се или се смее тихичко, а хората около него го гледат с учудване (в най-добрия случай) или направо с неодобрение. Върви някой друг по улицата и си мисли радостни неща и си се усмихва – със сигурност ще го помислят за странен. „Тоя пък кво се хили, нищо смешно няма.”

Една позната ми се оплака, че бившият й приятел я критикувал заради това, че твърде много се усмихва – изглеждало тъпо отстрани.

Ако се усмихваме много, околните не ни взимат насериозно. „Тя е малко особена, само се смее. Ама иначе е добра душа де”.

 ............

По време на една разходка из най-забутаните селца в югозападна България срещнахме една леко прегърбена баба, която подробно ни разпита кои сме и какво правим по тия краища. „Хубаво е, нали? Идват много хора, че тука хубав въздух и чисто, пък и зелено.” Тази баба ходеше едва-едва, приведена, но имаше по лицето си много ясни бръчици от онези, които на английски се наричат laugh lines.

Да мислим в перспектива – когато остареем и се сбръчкаме, искаме ли всичките ни проблеми, грижи и ядове да са издълбани на лицето ни? Или предпочитаме да запазим върху него само следите от усмивките, които са го красили през годините?

Идеология на храната - Джейми Оливър

Напоследък попаднах под влиянието на Джейми Оливър. Този популярен английски готвач ме вдъхновява не толкова с рецептите си, макар че те хич не са лоши, колкото със силния си стремеж да убеди хората колко е важно с какво се хранят, а също и да ги убеди отново да започнат да готвят. Неговите кампании целят да накарат хората да се замислят за храната. Той учи учениците в училищата да готвят, опитва се да възроди семейното готвене, да популяризира естествените продукти, приготвени с внимание и любов. Ето тази негова лекция силно ме впечатли.

В предговора на книгата си “Cook with Jamie” Оливър казва, че преди 50 години тази книга щеше да е излишна, защото повечето хора са имали познания за храната и са можели да готвят. Учудва го фактът, че днешните хора имат в главите си огромно количество информация за компютри, музика, мода и какво ли не, а не знаят и не се интересуват какво ядат, откъде идва храната им, какво съдържа и какво им дава.

Един наш любим плочкаджия използва израза „ще смачкам една баничка”. :-) В крайна сметка точно това става – храната не я ядем, а я смачкваме. Устата е фуния за наливане в стомаха.

Затова е и толкова важно посланието на Джейми Оливър – да научим хората да готвят и да ядат хубава и проста храна с колкото може по-естествен произход. Да покажем и на децата си как да се отнасят към храната.