Златно време.....

.....ноемврийско! Ето такова:
На фона на тези цветове градът изглежда блед и неосезаем. Истината сега е в листата.

И в капчиците.
А в планината стават същински чудеса. Сега светлината в буковите гори никне направо изпод земята!

Пътят

пътят е най-дълъг,

когато още не е започнал

когато вратата е още заключена

и багажът не е стегнат

и не са пропели петлите

когато не е трепнало сърцето

пътят е най-дълъг

.........

Преди малко открих случайно блога на една стара приятелка, която не познавам лично, но която много хубаво умее да пленява мислите ми в думи...Радост и цвят беше за мен тази среща! Тя ми напомни за пътя, движението и намирането, та се размечтах силно за нови места и открития. И спомени наизскачаха в моята необременена от сериозни мисли глава. :-) Спомени за влакове и куфари, чакални, вафли, котки, дъждове, картички, усмивки, магазини, посрещачи, галерии, стълби, салати, фасади, прически, картини, стихотворения...И тонове неща още, които в съзнанието ми са свързани с думата "пътуване".
Сега си седя мирно и послушно на стола, всичките карти и пътеводители са подредени в библиотеката, за да не ми смущават душевното равновесие :-), и се чувствам силно уседнала и благоразумна.
Обаче това е една идиотска илюзия.
Миризмата на локомотивите все още си ме преследва насън заедно с ехото под гаровите сводове. Напоследък ме гонят и видения на снежни облаци под мен и над мен и напред, докъдето стигне погледът. Плисък на море чувам насън, тропот на коне по изящни улици, изгреви над реки ми блестят в очите - ужас, ужас - все нещо ме влачи към атласите и картите!
Като че в някой минал живот съм била спътник на Стенли или Бърк или Кук, а? :-) Ще ми се.....................
Да бях Филиъс Фог, да бях Майкъл Палин, да бях някой от тези хора, които зарязват всичко, за да плават с лодка по река Юкон или за да обикалят света на велосипед!
Ех, ех. Въздишките не помагат. Сърцето трепна. Пътят чака.
Дано не е задълго. :-)

Търсенето

Олеле, студено ми е. Ама може ли такова нещо? Получих сведения от доверени лица, че например в Чехия цари приятна топла есен. Пак сме на грешното място май. :-)
Впрочем да става каквото ще. Тези дни грижата за душевния мир взима връх над всичко. Все ми е едно дали вятър вее или сняг вали, стига муцуната ми да е омазана с мед, казва Мечо Пух. И човек няма как да не се съгласи!

Есенното време събужда у мен жажда за чай и глад за домашни курабийки...И към това - хубави книги. Имам цяла купчина! Мога да се впусна в търсене на магическите настроения, които се надигат заедно с есенните мъгли. Ето вчера се разхождах из Матисовата гора заедно с Роня и Бирк и ни гониха дивите витри. После пък се отправих към шоколадовия бутик на мадмоазел Виан Роше за чаша горещ шоколад. И накрая потеглих на тежък път сред безброй опасности заедно с Фродо, Сам, Мери и Пипин.
Струва ми се, че тази есен ще пътувам и към Нарния. Да.

Imagination rules.

Душата търси цветовете, шепота и дивия вятър, и сивите вълни, и слънцето през дъждовните капки. Няма как човек да залепне за прозата на делника, ако се подчини на това търсене.
В търсенето виждаш котките и капките, и полъха, и синьото, и есента става по-пъстра, и зад завоите дебнат още повече усмивки, и чаят е по-уханен, и небето е по-близо. Усещането няма дъно.

Това е усещането за тези дни.

Есенно ми стана

Есен е. Есен, есен, есен! Лятото все още официално е тук, но Тя го измества с нежно упорство. Има го вече този дъх във въздуха, който отваря сетивата за говора на die Wesenhaften. В тънката светлина, която вече рядко пАри, започват да никнат мечти като хризантеми. Започва да мирише на залез и облаците са есенни, и небето е по септемврийски широко и дълбоко.

Много ми харесва това чувство на очакване, мечтание, уют...Харесва ми и съзнанието за това, което идва – огнените цветове, широките прелети, сенките, поезията, чайовете, сладкишите, сладките срещи и прегръдки.....!

Есента е писмо от боговете за смъртните, запечатано с целувка.

Ще бъде трудна и щастлива.

...............................

Ама каква прекрасност! Когато излязох вчера от работа, навън ме посрещна красиво небе с въздушни мъгливи облаци и ухание на дъжд, а после хоп! една дъга се показа зад далечните фасади. Изненада ме!

Повървях малко по улиците да разгледам къщичките, сгушени далеч назад в дълбоките дворове. Те живеят още във времената, когато наоколо е имало повече котки, отколкото коли. И някои май си спомнят за още по-стари времена. Жалкото е, че скоро всичките ще бъдат бутнати от модернизаторите и на тяхно място ще изскочат досадни лъскави метално-стъклени грамади. Тъжно.

Задминах един младеж, който ползваше чадъра си за микрофон, за да интервюира една котка. Тя само го изгледа безучастно. "А сега, драги слушатели, продължаваме с музикалната програма." Усмихна ме.

....... Напоследък много говорим. Говорим за миналото, бъдещето и настоящето и се чувстваме малко по-пораснали отпреди. Взе да ми харесва да се връщам към себе си. Назад, назад, когато бях малко по-малко уморена. Сега повече забелязвам сенките и повече търся покоя. Преди ми харесваше да тичам през живота, точно като куче, тръгнало на разходка – харесваше ми да търча весело и да подушвам безброй неща. Сега съм повече като котките – вървя по права линия с вдигната опашка и право към целта. :-) Не че не харесвам безмислиците :-).

Иска ми се сега да направя някоя безмислица............................................................................