С обич за пианото

Днес си одрах зловещо кокалчетата на пръстите на дясната ръка и първата ми мисъл беше, уф, сега няма да мога да свиря на пиано няколко дни. Да не си помислите, че съм някоя концертираща пианистка, която свири Лист и Рахманинов по 5-6 часа на ден. Не съм пианистка. Понякога ми се случва да не пипам пианото с месеци (и тогава се чувствам ужасно виновна пред себе си). Обаче това, което е много важно за мен, е възможността. Да мога да седна и да си свиря, ако поискам. Затова преди 12 години (бях на 20) тръгнах на уроци по пиано. Няколко години по-късно си купих и собствено пиано. И свиренето продължава да е едно от приключенията в моя живот. Понякога замира, после се възражда и тогава винаги е хубаво и радостно.

Когато започнах, беше вълнуващо - хем се окрилявах от усещането за сбъдване на мечта, хем ме побиваха тръпки при мисълта колко труд ме чака, докато наистина проимам усещането, че мога що-годе да свиря. Сред дечицата в читалище "Аура" се чувствах съвсем на мястото си и хич не се депресирах от факта, че те всичките свиреха много по-добре от мене. Всъщност тези години с децата и с най-чудесната учителка (госпожа Йонева) са пълни със скъпоценни щастливи спомени. В часовете по солфеж треперех заедно с останалите да не би сега госпожа Панчева да ме вдигне на дъската и да ме пита за старинните ладове или за четиризвучията. Преди концертите (така наречените продукции) също треперех, та се налагаше моите "колеги" (4-14-годишни) да ме успокояват. Завиждах на 6-годишния Явор с какво самообладание излизаше да свири оня менует на Бах, който ми се виждаше недостижим. Това момченце ползваше педал и свиреше Моцарт, представете си, докато аз бях още на песнички от началната школа. С Теди (тогава май беше на 6 или на 7) пяхме "We Wish You A Merry Christmas" и беше невероятна веселба. Пак с нея и с пианиста Мони пяхме една песен на три гласа - леле мале, колко трудно ми се видя и как се радвах, когато я изпяхме наистина. Ох, а как се притеснявах, когато трябваше да акомпанирам на едно момиченце за песен на Шуберт, а в края на краищата се получи почти чудесно. :-)) Спомням си и как свирихме на 4 ръце с Митко, смръщен тийн, който при всяка грешка (моя или негова) са облягаше назад в отчаяние и отказваше да продължи. И пак на 4 ръце с вбесяващата Валерия, която настояваше да свирим в колкото може по-бързо темпо и не можех да я настигна. Спомням си много от тези деца, на някои съм забравила имената, но си спомням лицата и приятното чувство да съм една от тях. Малката топчеста Деси, която свиреше толкова уверено и с апломб, чудесният Яворчо, истински музикант, старателният Евгени, красивата Ели със звънкия глас (видях я наскоро и не можах да я позная), дребната Гери, сладката Йоана, която ми напомняше на Аника от "Пипи", Мони, най-напредналият, който в крайна сметка завърши консерваторията, голямата Деси, която така хубаво свиреше Шопен...

Някак неусетно минаха тези години, откакто за пръв път стъпих в читалището. Тогава започнах да свиря с един пръст. :-) Сега се опитвам да свиря по-лесните неща на Моцарт и Бах. Дори и един валс на Шопен се опитвам да преборя. С Иван мислим да правим дует с пиано и кларинет. А наскоро се намерихме с едни приятели, които познаваме по природозащитна линия, но не знаехме, че свирят на пиано. По Коледа се събрахме с тях и цял ден свирихме и пяхме, говорихме за музика и слушахме любими творби. 

Пианото ми е радост, надежда, утеха, гордост, любима тема за разговор, страст за слушане и съпреживяване, връзка с мили хора. Музицирането продължава. Само да ми зараснат пръстите и ще види този Шопен :-).