What a feeling (I am music now)

Сивота, сивота и още повече сивота. Сякаш гледам чернобяла снимка – нищо навън не помръдва, всичко е като залепено. Е, добре де, да, всъщност в момента всичко расте, показват се връхчета на нарциси, набъбват пъпки по дървета, цъфтят (цъфтят!!! еха) кокичета и така нататък – но зелените неща са още като малки, далечни точки на хоризонта на зимата. Това, което виждам, е като безбрежно сиво море. Още по-сиво заради жалките опити за цвят – като оранжевото на покривите и мрачното зелено на елите отсреща.

Тази зима е дразнеща, защото е толкова не-зимна. Безлична. Вярно, че видяхме доста сняг – имаше например от мокрия, падащ право надолу почти с тропот, сякаш някой ни замерва с него горе от облаците, имаше и сух сняг, танцуващ в преплетени воали, носени от вятъра нагоре, надолу и настрани. Но все нетраен. Събуждам се сутрин, всичко е бяло, чисто, светло. Идва следобедът – капчуците пльокат, снегът е попил и изчезнал в земята. Вместо сняг – кал. Сутрин зима, вечер нещо като пролет, ама не съвсем. А в други дни е есен – хладно, мрачно, вали. Като днес.

Какво да се прави, излизаме. Вихрен е плачлив, надявам се като го поклатушкам в количката по улиците, да се приспи.

Не се приспива, маха леко с ръце, малко отегчен, но не недоволен. Аз крача, наслаждавам се на безлюдието. Не ми се говори с никого.

Няма нищо за гледане, приятно ми е просто да вървя, харесват ми движението и влажният студен въздух. Всичко следва ритъма, идващ от слушалките в ушите ми. Мисля си за музиката – как ме освобождава от пределите на тялото, прави ме лека като мисъл, щастлива независимо от нещата около мен. The Romantics, “Talking In Your Sleep”, the Simple Minds, “Don’t You (Forget About Me)”, още eighties, „да, разбирам защо Станчев се прехласва толкова по музиката на осемдесетте” (мислена реплика към някого, може би към Иван). Слушам, мисля си – ами да, като се изключи безбожният кич, характерен на моменти за това десетилетие, то е родило велика, велика музика, която направо ти влиза в костите и те кара да пееш и танцуваш.

Аз и Вихрен и Джим Кър заедно напред по мокрия асфалт.

Rain keeps falling, rain keeps falling

Down, down, down

Неустоимо е, свалям си шапката, дъждът вали по плитките ми, а аз танцувам, вървейки, вървя, танцувайки, тотално увлечена, неприсъстваща на тази улица, в този град, танцувам, обгърната от гласа.

Тези нюуейвъри с техния проникващ ритъм и understated passion ме карат да се чувствам замаяна като тийнейджърка, честна дума.

Вървя, завивам зад ъгъла, водя количката със сигурна ръка през локви, дупки и бабуни, неизбежно тактувам с ръка върху дръжката, пея, детето вече спи.

Междувременно дъждът спира и небето изсветлява. Продължава да е сиво, но вече не е неподвижно, защото танцувам.  

Don't You (Forget About Me)