Посях латинки. Те поникнаха. Пораснаха. Станаха огромни. И накрая цъфнаха.
Неповторимо е това усещане - да посееш семенцето с трепет в сърцето, да се чудиш ще излезе ли растение от това или не, да поливаш, да наблюдаваш...И когато се покажат първите стръкчета, да внимаваш да не ги нападнат листните въшки, да държиш растението на слънце, но не твърде много...И един ден - хоп! Появява се пъпчица - истинска цветна пъпчица. След още няколко дни тя се разтваря - бум - експлозия от цвят! И ухание!
Магията е пълна. Латинките преливат от саксиите като огнен водопад. Имам си и жълти, и оранжеви, и алени. Оранжевите са ми любимите.
Преди време написах: Слънцето засажда лъчи в земята - бъдещи минзухари и латинки.
Как греят!
И още нещо хубаво, свързано с тях - една от моите оранжеви латинки беше първото цвете, отгледано от мен, което подарявам на майка ми и баща ми. Досега все крада от техния разсад. :-)
Сега си имам още една градинарска мечта....Но нея ще споделя, ако се сбъдне.
Латинките отгоре на всичко се ядат. Имат приятен дъх и люта нотка. :-) Но не съм срещала още човек, който да има желание да къса тези цветя, за да ги яде. Е, Ясето изяде едно листо, но на него му е простено. Все още. :-)
Скоро ще сея още латинки, за да имам и през есента. А сега чакам да видя какво ще стане с жълтата ми роза. И с милите напъпили маргаритки. Прекрасно е да гледаш как нещата растат - деца и цветя редом. :-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар