Сбъдна ми се една мечта.
Преди две години, когато в продължение на две седмици живяхме на тайно място далеч от благата на цивилизацията, всеки ден печахме хляб на жар. Имахме си маса за месене – голяма каменна плоча, и огнище, на което си варяхме чай и разни супи и яхнийки. Сутрин закусвахме прясно изпечен хляб с мед и слушахме как долу в нашата „баня” плиска весело водопадчето ни (често играещо ролята на душ). Хлябът беше прекрасен, с хрупкава коричка. Вадехме го още горещ от пепелта, изстъргвахме горния пепелив слой и ядяхме като истински гладници. Толкова много хляб като че ли не бях яла през живота си.
Тогава се зарекох, че ще дойде ден, когато в моята къща няма да се яде купешки хляб. Така де! Не е ли парадокс това, че българите се имат за хора, които ядат много хляб, а хлябът, който се продава, е с толкова ниско качество? Отскоро има къде да си купи човек и хубав хляб, но за целта трябва да отиде на специални места – отделни пекарници в малки улички, където уханието е точно каквото трябва, хлябът хрупти по правилния начин и отвътре е хубаво изпечен, нито трошлив, нито твърде жилав, нито твърде сбит.
А като не можеш всеки ден да ходиш по пекарниците да търсиш хляб? Принуден си да ядеш, каквото намериш. Например пакетирани хлябове със странен вкус, който те кара да се чудиш какво, да му се не види, има вътре. Хлябове, които се разпадат, като ги режеш. Хлябове, натъпкани с консерванти, които обаче мухлясват на третия ден, и то в подозрителни цветове. Хлябове, които не можеш с чиста съвест да дадеш на детето си. И откакто намерих парче найлон в хляба, все се чудя на какво ли ще попадна следващия път. Хората са се натъквали и на по-лоши неща.
Не мога да забравя как за първи път отидох в Германия и установих, че има места, където всичкият хляб е хубав. Дори и в най-забития провинциален град има пекарница, където можеш да си купиш хляб със спокойствие в душата, че той ще става за ядене. И даже ще е вкусен. Дори и в най-мизерните супермаркети човек може да намери напълно приемлив пакетиран и непакетиран хляб.
Цялата тази работа в един момент ни дойде до гуша. И понеже не владеем уменията на бабите ни, които са въртели цяла къща с х на брой деца и са месили час по час, без да им мигне окото, ние решихме да действаме по мързеливски – купихме си хлебопекарна. Сега си ядем хляб, който изсъхва, без да се разваля, вкусен е и знаем точно какво има в него (пукнат консервант няма! Нито емулгатор, нито подобрител, нито влошител. Най-страшното вътре е маята. :-)) И честна дума – друго си е! Толкова е хубаво в къщата ти да ухае на хляб!
Това сега не е призив „Купувайте си хлебопекарна!” Призивът тук е: правете си хляб! Струва си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар