И отново

Настана това време, когато небето е еднообразно сиво и приспивно, а аз гледам през прозореца и се чудя какво ли би могло да ме накара да изляза навън, да напусна близостта на горящата печка, накълбената котка и новите ми вълнени пантофи. Имам много компютърна и домашна работа за вършене, чай за пиене, много непрочетени страници от увлекателна книга (тази) и още сто и дванайсет причини да стоя между стените, под покрива, на топло и на завет.
Но не мога да си кривя душата - ето, в същото време синигерите навън пеят пролетна песен. Дните растат. Дряновата клонка, потопена в синята вазичка в кухнята, пуска листенца. Скоро в кухнята ми ще нахълтат пълчищата мравки, тръгнали бодро да завладяват нови територии. А ако събера сили да изляза навън в мрачнотата, установявам, че въздухът има лек дъх на мокра земя, която се подготвя за големи дела. Чета Хенри Дейвид Торо, който ми говори как човек трябва да броди сред природата при всякакви атмосферни условия, да го брулят ветровете и снежните виелици, да мръзне и да се мокри. Обувам се, навличам се, излизам и копнея. Може да ни чакат още два месеца сняг и студ, лед и кал, сиво и бяло небе, но в острия въздух надушвам поникване, растеж и разлистване. Полях ягодите в оранжерията и видях, че една от тях има мъничка бяла цветна пъпка. Прекрасни са надеждите за пролетта, и то тъкмо защото знаем, че ще се сбъднат. 

“There is something infinitely healing in the repeated refrains of nature - the assurance that dawn comes after night, and spring after winter”.

Rachel Carson

Ура, декември!

Колко е хубаво, когато извие див вятър и разпръсне ужасната мъгла! Виждам парченца синьо небе между облаците и ми става хубаво на душата. 

В работата темпото е забързано, объркват ми се дните, защото непрекъснато се сменят сроковете за предаване на изданията, постоянно се чудя вторник ли е, четвъртък ли е, кога е краят на работната седмица. И датите са ми объркани в главата. Поне знам, че е декември, което значи украса! Курабии! Запалена печка! Панаир на книгата! Такива едни неща, които заедно и поотделно толкова ме радват, че не мога да не им слагам удивителни. 

Дойде моментът, в който съм извънредно благодарна, че положих усилия да засея зелении в оранжерията. Беше вбесяваща дейност, два пъти саботирана от кокошките, които бяха изровили част от насажденията, после някакви зли насекомести вредители изядоха почти всичкия ми спанак и повечето салати. Сях спанака три пъти. Накрая се озовах с изобилие от рукола и тук-там някой самотен спанак или салатка за асортимент. Доволна съм. 

Най-сетне се пренесохме да спим в юртата, след като установихме, че в тази ужасна четвъртита къща не може да се спи като хората. Не достига въздух, колкото и да проветряваме, явно голямо дишане пада. Освен това има една котка, която в 4.30 сутринта се активизира, започва да тича по главите на хората, да надава бойни викове "мяк!мяк!" и връхлита нищо неподозиращи крака под завивките, забивайки кръвожадни зъби и нокти. Само Ясен може да спи с този мъничък злостен четириног Чингис хан. (Разбира се, денем котката е същи ангел и спи невинно, свита на нежно кълбце, похлупила розов нос с пухената си опашка.)

В юртата е страховито в първия момент, когато се пъхнеш между леденостудените чаршафи, но под дебелия юрган бързо настава уют и топлина. Сутрин е толкова приятно да лежиш на топло и да гледаш снега по прозореца или пък небето, по което фучат облаци, че ставането от леглото е неимоверно трудно. Чувствам как се превръщам в юртен сноб, който гледа с леко пренебрежение на четвъртитите къщи. :) Макар че сега седя в една такава и ми е много добре. :)

Весел хаос

В момента съм сама вкъщи с пет деца на възраст от 5 до 9 години, две момиченца и три момченца. В другата стая цари оживление и игра на Rummikub, чуват се кикот и доволни звуци.  Котката е при децата, естествено, защото тя всъщност е едно от тях. 

Седя си аз тук и си мисля каква радост е човек да наблюдава детството отстрани. Тъкмо това е най-правилният му вид. Пет деца, които се радват да са заедно, толкова се радват, че преодоляват всякакви дрязги (които впрочем са изключително редки) по начини, от които повечето възрастни могат да се поучат. Свободни са да тичат и беснеят, да си строят къщурки в дворната и извъндворната джунгла, из гори и поля или на конната база, да копаят язовири във вадата и да се плескат с кал, да прегръщат котки, кучета и кокошки, да наблюдават пеперуди, червеи и птици. Днес стояха горди до купчината земни ябълки, които бяха изровили, и подозирам, че в следващите дни ще пада голямо хрупане на сочните грудки. 

Всичките ме слушат, когато поискам нещо от тях, дават вид да имат доверие, че няма да ги занимавам с излишни и безсмислени неща. Не ми се налага често да ги надзиравам. Дочувам, че Яската усърдно въвежда ред, следи всички да си мият ръцете и да си прибират чините след ядене. Харесва му да шефства, но рядко злоупотребява с позицията на най-голям. Другите са склонни да се съобразяват с разумни искания, но се борят срещу всички видове произвол. :-) 

Обичам, че (все още) няма разделение между момчета и момичета, малки и големи, всички участват в игрите според силите си, никой не е изолиран. 

Онзи ден се подхилвах тихичко, докато слушах Ясен и Аро в кухнята да обсъждат най-добрия начин за приготвяне на пържени яйца. Само аз си знам колко усилия съм положила в миналото, за да не се намесвам в кухненските занимания на Ясен и Вихото. :-) Усилията си струват. Спомних си как Вихри и Йоана навиваха баници с тиква през зимата и как Вихото бъркаше тесто за гофрети, които после опече под надзора на брат си. Ура за Иван, че научи Яската да прави гофрети. 

Всичките дечица са превъзходни. Разбира се, че понякога беснеят, карат се, пищят, лигавят се, упорстват, бойкотират храна, правят сцени и мрънкат до стапяне на родителски мозъци - но това са винаги извънредни явления, не са естественото състояние. Естественото състояние е търчене във всички посоки, откривателство и измисляне на игри. :-)

Вълшебният октомври

След като юли ни удави в дъжд, намирам за напълно справедливо октомври да е топъл и сух. Този месец положихме всички усилия да се възползваме от есенните блага. В някои моменти позиционирах компютъра в оранжерията, за да попия възможно най-големи количества есенно слънце. В други, по-заети моменти се взирах скръбно навън през прозореца и копнеех да съм под небето, а не насред кашата от неспирни корекции.
В един от дните съзрях отсрещния хълм с почервенялата дъбова горичка и реших, че не може да не отидем дотам на лов за гледки. Прекрасно беше синьото небе през жълти, оранжеви и червени листа. В най-скоро време такова изобилие от цвят ще бъде вече силно дефицитно в околния пейзаж.

Правих и разходка до тайната полянка, и до тайното дюлево дърво, проведохме орехови търсения, събирахме купища листа и редихме украси в къщата и юртата. В този сезон юртата е най-чудесното място за седене през деня - слънцето я нагрява и човек може да си пребивава вътре бос и по къси ръкави. В къщата хаосът е невъобразим, а в юртата няма почти никакви вещи, което действа много успокояващо. Обичам в средата на деня да си поседна там с кана чай и запалена свещичка, за да събера сили за останалата работа.

 

 

Обичам и да се шляя по двора, да събирам яйцата, да наблюдавам кокошките и да проверявам какво е поникнало в оранжерията. Тази година много закъснях със сеенето на спанака и другите зелении, но ако не за зимата, поне за пролетта ще има салатен материал. За късмет ягодките продължават да раждат, преди седмица събрах цяла шепа уханни плодчета!

 

 

 

Мисля да изпратим вълшебния октомври с огън на двора. Ще ми липсват цветовете навън, но се радвам и на идващата тишина и тъмнина, на огъня в кухнята и солната лампа в юртата и на ноемврийските вечери, когато ще си четем Туве Янсон и "Приказки за финландските джуджета". Наистина приказни дни се задават.