И още едно чудо

Вихрен се учи да се придвижва на собствен ход. Набира се на лакти, отблъсква се с крака, търкаля се и в крайна сметка успява да измине немалки разстояния като за седеммесечно бебе. Не мога да не гледам с тотално възхищение и учудване. Колко е важна всяка малка стъпчица. Как след нея идва друга, вече не толкова трудна. Как детето учи. Как прави безброй мънички експерименти всеки ден и отразява всеки мъничък успех или неуспех, коригира движенията си, става все по-уверено, докато накрая вече знае.

Пиша, докато и двете деца спят (да, и това се случва понякога)

Времето ми е накъсано на парченца, дребни като конфети. Оставям Вихрен на пода в компанията на произволен предмет (неработещ фенер, дървено кубче, клавиатура или друго), с който да се бори, а аз в това време тичам до тоалетната с надеждата детето да не почне да помрънква съвсем веднага. Иска събития и движение човекът, иска да обикаля навсякъде, да пипне, да дегустира, да подръпне, да прасне, да наплюнчи - и понеже не може на собствен ход, като мъничък безкомпромисен кукловод управлява мен. Бясно ритане с краката означава "да, напред!", а гърчене, придружено със скърцане - "сбърка посоката, обръщай!" или "хайде де, дай по-наблизо, че да мога хубаво да дръпна покривката/ да откъсна магданоза/ да лапна дървеното влакче на брат ми".

Когато Ясен спи, Вихри бди. И обратно. Правилно, деца мои, Майката трябва да се държи постоянно на нокти, за да е свежа, да не се отпусне. Заспиването на бебето се осъществява върху корема на Майката точно в момента, когато големият вика от банята, че трябва да му бърша дупето, или пък в ръцете на Майката, докато тя се опитва да твори безсмъртна проза на компа, пишейки с една ръка, а с другата удържа заспиващия потомък да не добави рязко своя принос към текста или да не наплюнчи мишката до пълното й обезвреждане.

Пиша Майката с главно "м", защото така се чувствам през голяма част от времето. Аз съм центърът, около който се завъртат всички вихри, аз съм джедаят, който с непроследима светкавичност хваща във въздуха съборената от масата чаша, точно преди да се прасне в плочките, аз съм всезнаещото присъствие, което неотклонно следи движението на одушевените и неодушевените предмети из къщата и намира всичко изгубено, дори неща, за които се знае, че отдавна не съществуват. Аз съм почти постоянно на прицела и на усмивките, и на мрънкането. Всички глупости, които кажа, се записват. После ми се връщат в подходящ контекст. 

Понякога от моята вездесъщост (има ли такава дума изобщо?) направо ме побиват тръпки. Напоследък се опитвам да известявам присъствието си с викане, кашляне, тропане, за да може пакостите да се позамажат малко, преди аз да връхлетя. Преструвам се, че не гледам, когато мазни ръчички се бършат в чисти пуловери. Опитвам се да не играя твърде убедено ролята на Свирепата Майка. 

Впрочем през повечето време аз съм чисто и просто Леко Обърканата Майка, която си мечтае днес да прави по-малко грешки и повече смешки. :-)

П.П. Ако нещо от горното звучи като оплакване - не е. :-)

Днес същинско чудо - сахарски прахоляк в градината ми :-) Първо се подразних, защото прането ми е оранжево. В момента само се чудя и мая. Какво напомняне, че в света не сме само аз, Ясен, бебето и нашата градина - някъде не толкова далеч от нас има направо различна вселена, цялата пясъчна, където денем вятърът развява пясъка из невъобразима сухота и пустота, а нощем изпод земята излизат разни странни твари... :-) Хубав повод да прочетем и да научим нещо повече за пустинята! Отивам да се ровя из книгите и нета.

До морето през април

Пролет – значи занимания в градината, цветя, ядене навън, ритане на топка – и още поне едно нещо, не по-малко важно – скитня. Изтупване на зимния къщен прахоляк, задръстил и душите, и сетивата. На път.

Началото на април беше времето за първото пътешествие тази година. А местата – ами те бяха няколко. Доста. :-) Познати, добре забравени, но и някои нови.

Началото беше Бургас. На първата сутрин на излизане от хотела над главите ни се провлече върволица от най-малко 500 щъркела. После на Атанасовското езеро пред очите ни се разгърна пълното великолепие на миграцията – няколко комина с поне 2000 щъркела. Поне. Свалихме мартениците и якетата, напече ни бургаското слънце, погна ни орнитологичната страст. :-) 

Солта на морето

Оттук се наблюдава миграцията :-)

Закотвихме се задълго при Музея на солта в Поморие, разпънахме тръбата и загледахме зрелището пред нас – островчето с гнездящи гривести рибарки и саблеклюни, и току пред нас накацали рибарки, черноглави чайки и корморани. Гледахме ги от упор, хапвахме, Ясен си играеше тихичко, а Вихри спеше в количката. Беше просто прекрасно. Рибарките кряскаха, летяха над главите ни и ловуваха. Прелитаха саблеклюни, кокилобегачи, зяпахме един морски дъждосвирец, появи се и розова чайка в брачно оперение...

Корморани, гривести рибарки и черноглави чайки на Поморийското езеро

Иван в пълно орнитологично снаряжение :-)

На другия ден закусвахме при укритието на Атанасовското езеро, където гледахме доста дъждосвирци и патици, после надникнахме за кратко към езерото Вая (имаше много големи гмурци) и продължихме на юг. Спряхме край морето на стария път за Дюни насред полянки от мускарита и гарвански лук, нагазихме в студеното море, закусвахме, припичахме се, гледахме вълните. Имаше делфини! Ясен игра дъъъъълго в пясъка. В морето плаваха черногуши гмуркачи. И такова дълбоко синьо небе над главите ни! 

Към моретоооо!

На Ясен автомобилните писти

Поспряхме после край Ропотамо, приказно беше пак – реката се влачеше съвършено гладка с отраженията на всички дървета, зелен кълвач викаше в гората, прелитаха полубеловрати мухоловки, беше пълно със синчец, лисичина и теменужки. 

И на Аркутино се отбихме, срещнахме жалобна мухоловка, гледахме костенурки и жаби и чудна магическа светлина по тръстиките. 

Със странен залез завърши денят във Варвара, там отседнахме и срещнахме приятели. 

Събудихме се насред пролетния рай – сутрин, морето блести в слънце, синигери пеят, светлината е ярка и събуждаща. Пролетно море!

Правихме пикник край Велека, преминахме през Синеморец и видяхме устието на реката, толкова е красиво, че чак неистинско изглежда. 

Велека

 

Устието на Велека

И още по на юг. На Силистар постояхме замечтани, реката сияеше в слънчеви отблясъци, два сладки дъждосвиреца щъкаха по пясъка. Ясен прегази студената рекичка и се заигра в пясъка, а бебето спеше мирно в количката. Навътре в морето вълните се блъскаха в скалите и надигаха морска пяна. 

Устието на река Силистар

Ясен с багера :-)

Окачалка за биноклите :-) и завет за спящото бебе

На юг стигнахме чак до Резовска река, отсреща се вееше турският флаг и се виждаше морска пустош. Накрая направихме последна морска нощувка във Варвара и на следващия ден се отправихме към странджанските дебри.

Милото море, толкова диво, толкова умиротворяващо. Животът в неговата пълнота, светлина и красота. Птици и небе и вятър, топъл пясък, приказна тишина.