...

Всяка година есента ми напомня да спра и да се огледам, да видя къде съм, какво се случва около мен, в малкия и големия свят. Лятото е посветено на веселба, движение, търчене напред-назад. Есента е времето за посядане на едно място, за дълбоко вдишване, за задълбочаване на усещанията.

Малкият свят е във вихъра на растежа.

Ясен се учи да кара колело, да казва „люляк” вместо „юяк”, да пише букви и още много неща, които ние, късогледите възрастни, не виждаме, но които някой ден ще разцъфнат изненадващо пред очите ни. :-) Това дете всеки ден ме изненадва с наблюдателността и мъдростта си, с умението си да нарежда думите и изреченията, да описва живо емоциите и събитията. И с още много, много неща.

Вихрен става все по-вихрен, ако изобщо е възможно. Опитва се да ходи. Постоянно се движи, търси интересни неща за правене, катери се, отваря шкафове и чекмеджета, пъха се под леглата (и се заклещва), играе на криеница, прави весели муцуни и много добре знае, че е смешен, като ги прави. :-)

А в големия свят промените са също тъй цветни, но са неизмеримо по-тихи, неуловими. И водят към мир и сън.

Навсякъде срещам нови и нови оттенъци на есенно червено, жълто, златно, кафяво, сиво, розово, светлината прелива от изгревно зарево в обедна нежна топлина, а вечер тегли дълги лъчи през клоните, разтяга сенките, позлатява покривите.

И ден след есенен ден тъмнината напредва, цветовете бавно отстъпват. Листо по падащо листо пейзажът оголява. През октомври започвам да долавям ритъма на тишината, отмерван от разлюлени листа, размахани криле, дъха на заспиваща земя.

Иска ми да направя нещо, за да уловя малко от изчезващата светлина на дните. Но има тук две момченца, които се справят с това много по-добре от мен. :-) Около тях винаги е светло.

Няколко спокойни минути

Пред къщата на цимента, напечен от слънцето, седя с Ясен и Вихри, хладен вятър люлее върбата, но ние сме на приятен завет. На Вихри лекичко се развява перчемът. Във всяко юмруче стиска по една дребна огризка от ябълка и си отхапва парченца. Ясен седи край нас, и той гризе, от време на време скача и търчи да донесе още ябълки. Огризки летят през оградата над лозата. Вихри забравя своите огризчици и идва да се катери по мен. Стиска ме с лепкави ябълкови ръчици и се протяга да издърпа ябълката от моята ръка. Ясен тича до дървото, връща се с пълни шепи. Тази година ябълчиците са съвсем дребни, съвсем удобни за хващане от малки ръце. И толкова вкусни, колкото може да бъде една ябълка, тъкмо откъсната от дървото. Вихри мете земята с огризката, пуска я, иска нова. Всички държат по няколко ябълки и отхапват от всяка поред. Чува се гарванов грак. На жицата над портата кацат синигери и врабчета. 

Всички са спокойни. И аз. Косата ми е леко раздърпана, защото Вихри я ползва за катераческо въже. С боси крака сме, слънцето нагрява събутите вълнени чорапи, кърпени безброй пъти от майчини/бабини сръчни ръце. Вихри бърше меки ябълкови ръце в червения ми гащеризон, пътувал с мен преди години чак до езерото Ван, събрал по себе си петна от Адана кебап, вишнев сок и още какво ли не. Седя си усмихната на слънце като доволна котка, заобиколена от малките си. След малко пак тръгваме да правим неща. Трябва обяд да се прави, да приспивам деца, да ходим до града. Но точно в този момент още е мир. Да. Още една ябълка, и още една, и още една. Аз и моите котета, слънцето на двора и ябълковото дръвче.

Back home

25 дни ме нямаше вкъщи. Достатъчно, за да се заселят в дома ми най-малко 25000 паяка. Но това не ме стряска. Вкъщи означава хубави неща, както всеки знае. Опекох си хляб. Забърках си нахутена салата. Беше ми омръзнало от бира, риба, скара, попара по пътищата. Спомням си как след едно късно ресторантско ядене цяла нощ сънувах зомбита. Без майтап. И най-страшното беше, че главното зомби силно наподобяваше Мат Белами. Само дето не пееше. Пък аз харесвам Muse, дявол да го вземе.

На 26-ия ден дойде часът и за истинска уютна закуска. Моят плътен хляб, натрупан с кадифен каймак и бабин мармалад от ябълки. Моите многобройни чаени кани по масата. Деца, вилнеещи по мръсния под. (Вихрен е доволен – толкова много интересни боклуци има сега, които стават за увиване около пръстите, размъкване по пода и пъхане в устата. Плюс планини неоправен багаж, от които също човек може да издърпва разни находки.)

Заварихме стените брутално напукани, както винаги в този сезон. Странно усещане е да живееш в къща, която се движи. Очаквам всеки момент да си стегне куфарите и да ни напусне. Дано я изпреварим.

Междувременно нещо във въздуха се пречупи, тишината стана неудържима – това е есента. Познавам я отдавна. Винаги има един тънък, крехък момент, след който падането на листата придобива особен смисъл, а светлината става прозрачна. Този дъждец навън сега е съвсем уместен. Скрил е снижаващото се слънце и ми напомня за безброй есенни дни от началото на времето, които се готвят да се преродят.

Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)

Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.