Няколко спокойни минути

Пред къщата на цимента, напечен от слънцето, седя с Ясен и Вихри, хладен вятър люлее върбата, но ние сме на приятен завет. На Вихри лекичко се развява перчемът. Във всяко юмруче стиска по една дребна огризка от ябълка и си отхапва парченца. Ясен седи край нас, и той гризе, от време на време скача и търчи да донесе още ябълки. Огризки летят през оградата над лозата. Вихри забравя своите огризчици и идва да се катери по мен. Стиска ме с лепкави ябълкови ръчици и се протяга да издърпа ябълката от моята ръка. Ясен тича до дървото, връща се с пълни шепи. Тази година ябълчиците са съвсем дребни, съвсем удобни за хващане от малки ръце. И толкова вкусни, колкото може да бъде една ябълка, тъкмо откъсната от дървото. Вихри мете земята с огризката, пуска я, иска нова. Всички държат по няколко ябълки и отхапват от всяка поред. Чува се гарванов грак. На жицата над портата кацат синигери и врабчета. 

Всички са спокойни. И аз. Косата ми е леко раздърпана, защото Вихри я ползва за катераческо въже. С боси крака сме, слънцето нагрява събутите вълнени чорапи, кърпени безброй пъти от майчини/бабини сръчни ръце. Вихри бърше меки ябълкови ръце в червения ми гащеризон, пътувал с мен преди години чак до езерото Ван, събрал по себе си петна от Адана кебап, вишнев сок и още какво ли не. Седя си усмихната на слънце като доволна котка, заобиколена от малките си. След малко пак тръгваме да правим неща. Трябва обяд да се прави, да приспивам деца, да ходим до града. Но точно в този момент още е мир. Да. Още една ябълка, и още една, и още една. Аз и моите котета, слънцето на двора и ябълковото дръвче.

Back home

25 дни ме нямаше вкъщи. Достатъчно, за да се заселят в дома ми най-малко 25000 паяка. Но това не ме стряска. Вкъщи означава хубави неща, както всеки знае. Опекох си хляб. Забърках си нахутена салата. Беше ми омръзнало от бира, риба, скара, попара по пътищата. Спомням си как след едно късно ресторантско ядене цяла нощ сънувах зомбита. Без майтап. И най-страшното беше, че главното зомби силно наподобяваше Мат Белами. Само дето не пееше. Пък аз харесвам Muse, дявол да го вземе.

На 26-ия ден дойде часът и за истинска уютна закуска. Моят плътен хляб, натрупан с кадифен каймак и бабин мармалад от ябълки. Моите многобройни чаени кани по масата. Деца, вилнеещи по мръсния под. (Вихрен е доволен – толкова много интересни боклуци има сега, които стават за увиване около пръстите, размъкване по пода и пъхане в устата. Плюс планини неоправен багаж, от които също човек може да издърпва разни находки.)

Заварихме стените брутално напукани, както винаги в този сезон. Странно усещане е да живееш в къща, която се движи. Очаквам всеки момент да си стегне куфарите и да ни напусне. Дано я изпреварим.

Междувременно нещо във въздуха се пречупи, тишината стана неудържима – това е есента. Познавам я отдавна. Винаги има един тънък, крехък момент, след който падането на листата придобива особен смисъл, а светлината става прозрачна. Този дъждец навън сега е съвсем уместен. Скрил е снижаващото се слънце и ми напомня за безброй есенни дни от началото на времето, които се готвят да се преродят.

Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)

Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.

Разни неща

Много интересно лято е това. Температурите при нас изобщо не достигат 30 градуса, вали почти всеки ден, всичко расте буйно. Градината е свежа. Създавам нова цветна леха, която се развива добре. Жалко само, че винаги се намира кой да изяде циниите.

Вали час по час – порои се редуват с незначителни ръмежи. Дори след суха нощ росата се вдига чак по обед. Облаците са епични по размери и форми. Светлината често е покъртително красива, слънцето грее върху дъжда, блести, променя цветовете на нещата. Онзи ден имахме двойна дъга, огромна.

Малкото момченце расте. И е права нашата дула – защо ли ни трябваше да го кръщаваме Вихрен? Орисахме го :-). Покрай него винаги цари оживление. Невероятно устремен е, иска да се движи, да изследва. Днес се опитваше да катери стъпалата на хола и с първото успя. Естествено след това не можа да слезе. :-) Преследва ме из стаята. Като се преместя на разстояние от него, допъпля и ме хваща за краката или се намъква в скута ми, ако съм седнала на пода. Не смея да го оставя върху леглото, защото светкавично се придвижва до ръба, надвесва се с весела усмивка и започва да се клатушка напред-назад, след което самоотвержено се хвърля напред (и съответно надолу).

Ясен ходи в „Кабинка” и се бунтува, макар че съм убедена, че там му е интересно. Все пак друго си е да играеш с деца, а не с досадни възрастни, които все искат да правят нещо друго или постоянно измислят причини да не се правят най-веселите пакости.

Откакто се сдобих с „Киндъл”, нещо ми стана – чета във всеки свободен момент, бързо и ненаситно. В момента поглъщам „Кратка история на почти всичко” на Бил Брайсън, след като изчетох една книга на Карл Сейгън, и съм напълно погълната и обсебена. :-) Защо, защо в училище науката никога не ни е била представяна по такъв вълнуващ начин? Как им даваше сърце на учителите да каканижат така монотонно и рутинно? И започвам да си мисля, че учебниците трябва да се пишат от писатели, а не от академици. :-)